"Скептичен съм към прекия пренос на духовни учения и ценности към прагматиката на политическото и гражданското управление, дори и да е в рамките на народопсихологични етюди", това коментира във фейсбук Огнян Минчев по повод материала на Веселина Седларска "Дявола можеш да го победиш като му избягаш. В Гърция".

Ето и мнението му:

Тази дискусия (за богомилството и неговото отражение върху българите - б.р.) - и тази теза не са нещо ново за българския академичен и обществен дебат. Познато е великолепното есе на историка проф. Петър Мутафчиев "Поп Богомил и Свети Иван Рилски", написано през 1934 г., в което авторът сериозно аргументира тезата, изказана и от г-жа Седларска. (Тезата, най-общо, е, че българите са наследили своя негативизим от богомилите и тяхното отричане на материалния свят - б.р.)

В по-ново време тази тема е разгледана в прекрасния роман на Владимир Зарев "Поп Богомил и съвършенството на страха". Темата е засягана многократно в дебати по религиозна и езотерична проблематика, в които се застъпват две противоположни тези.

Едната, че богомилите са в основата на този български нихилизъм към "видимия свят" (създаден и владян от дявола), който се проектира и в отношението на българина към държавата като репресивен инструмент и острие на враждебна спрямо народа си власт.

Другата, че преследванията срещу богомилите в средновековна България са натрупали върху българите "негативна карма", която те изплащат с петвековното османско владичество, а според някои - и до ден днешен.

Скептичен съм към прекия пренос на духовни учения и ценности към прагматиката на политическото и гражданското управление, дори и да е в рамките на народопсихологични етюди. Средновековният дуализъм има мощно въздействие върху духовната култура на цяла Европа - не само върху България. Дори да вземем само богомилското движение - то се разпростира далеч на запад в Европа, достигайки френска Окситания, където последователите му са известни като катари. (Вижте книгата на Юри Стоянов "Другият бог").

Едва ли само богомилският дуализъм стои в основата на прословутия български скепсис към институциите. По-вероятно е да има по-късни и по-мощни причини за това. Петте века чуждо владичество, както и последвалите ги десетилетия на политическа партизанщина, националните катастрофи и - за капак - половинвековното управление на наследниците на златната орда през втората половина на 20 век.

Трудно защитима е и другата теза - че трудната национална съдба на българите е разплата за това, че средновековна България е гонила и преследвала богомилите. Защо такава разплата не е предявена на французите, чийто рицар Симон дьо Монфор оглавява кръстоносния поход срещу катарите, обявен от папа Инокентий Трети? На фона на клането, извършено от тях в Окситания, преследванията на богомилите в средновековна България не са особено внушителни.

Всяко духовно учение, а по примера на духовните учения - и всяка светска идеология - развиват митология на мъченичество, чрез която по-лесно и по-ясно полагат себе си върху светлата страна на оста между добро и зло. Съвременният българин живее без особено силна вяра - както в себе си, така и в съгражданите си, така и в наследения потенциал на традициите си. Затова не е трудно да му се вмени негативизъм, чувство за вина или комплекс за малоценност. За тия неща не са виновни нито богомилите, нито средновековната българска държава. Отговорите трябва да търсим другаде.

Може би в дълговековната негативна селекция, при която по-будните и по-непокорни българи са били убивани или изкоренявани, а послушните са оцелявали.

Може би в поредицата лоши събития, съпътствали ни не само през вековете на чуждо господство, но и след това.

В поразения в националните катастрофи ентусиазъм на новоосвободените българи.

В кланетата на българския национален елит - особено след като комунстите идват на власт през 1944 г., но и по време на събитията от 1923-25 г.

Каквито и да са причините, историята може да се промени само чрез сътворяване на нова история - чрез сътворяване на настояще и бъдеще. С повече вяра, с повече светлина, с повече надежда и упование за успех. То пък ... какви лоши времена пак се паднаха, а...?

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във фейсбук. Заглавието е на редакцията