Поредицата от констатации, направени в този текст, е трудно, дори невъзможно да бъдат оспорени. Фактите са упорито нещо - както и да бъдат изказани, присъстват (става въпрос за интервюто на Христо Иванов пред "Политико", в което критикува ЕС, че не е достатъчно активен срещу липсата на върховенство на закона в България - б.р.).

Патосът на текста също има основания. Нали три поколения в България мечтаха да бъдем част от Европа, да бъдем страна с европейски стандарти, да имаме самоуважението на европейска страна. Вместо това европейските фондове се стичат в джобовете на милиционерските генерали, руските ченгета и назначените от тях мутри и "капиталисти". Държавата е пленена от тях, за да обслужва интересите им с институционални решения отвъд всякаква легитимност. Правилно - не е търпимо. Не е търпим и фактът, че политическите съображения на европейските държавници често подминават с безразличие фрапантни злоупотреби с фондове и законови норми в България - докато са сурови и безмилостни спрямо Полша и Унгария. Защо? Защото нашите "слушкат", докато ония държат на независимостта си. 

Има част от този патос, който обаче не приемам. Защото така както може да има балканско пиколо със специфичен чар, така има и разгневени от собствената си безпомощност балкански бунтари, на които вечно другите са им виновни. Германия и Меркел са лидери на Европа, но не са началници на Европа. Нещо повече - по силата на добре известни причини от историята Берлин грижливо бяга от ролята на началник или разпоредител. ЕС не е мегадържава, която контролира с твърда ръка непослушната периферия. Въпреки опитите за централизация - федерализация - ЕС си остава едно хоризонтално договорно пространство, в което големите имат властта да налагат изгодни за тях решения, но малките запазват възможността да "тичат по допирателната" и да играят квази-суверенистка игра, когато им е изгодно, или да си партнират тогава, когато трябва да отразят натиска на големите. В тази среда байганьовският подход е напълно възможен и трудно отстраним - от самите големи имам предвид. Да оставим настрана, че често им е изгоден.

Позицията на един български опозиционен лидер е добре да изразява сила и да поема отговорност - а не да прехвърля отговорността изцяло върху Берлин и Брюксел. Защото ако аз бях на Меркел, щях да отговоря на Христо Иванов по следния начин: "Ние ви даваме ресурси за развитие и формулираме правилата, по които трябва да ги ползвате. Вие не се справяте. Какво можем ние да направим? Първо, да ви вземем на ръчно управление - да вземаме конкретни решения за България вместо вас. Второ, да ви спрем фондовете, докато изградите надеждни механизми за ползването им. Първото е трудно - и неблагодарно. Пробвали сме го в кризата в Гърция. Тогава в Атина демонстранти издигаха портрети на нашия канцлер с фюрерски мустаци. Второто е лесно - макар и болезнено за вас самите." 

Ние можем да искаме партньорство от Берлин и Брюксел за реформиране на държавната ни система. Имаме право да искаме от тях да не си затварят очите за безобразията, които се извършват у нас. Но решенията, трудностите и цената, която трябва да се плати, остава за нас.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във фейсбук. Заглавието е на редакцията.