Обществото винаги може да чуе твореца, стига да иска. Но в момента сме толкова объркани и разцентровани, че е трудно това да стане. Това казва в интервю за БГНЕС големият български режисьор Асен Шопов.

Слушам ги днес какво говорят в парламента. Тръгнаха с обещанието, че трябва да се направи нещо, а чуваме приказки, приказки, приказки… Аман от това тефтерче - какво беше то, та всички се занимават с него – има ли го, няма ли го, кой, какво, що?

Като говорим за обществото, в контекста на днешното ни време си мисля, че "Железният светилник" тръгва от призива на Паисий - неразумний, защо се срамиш да се назовеш българин? И точно днес най-често повтаряната фраза, която се чува: "Това не е държава". И като говорим така, се изправяме пред въпроса: а какво е държава? Замислим ли се, стигаме до това, че ние не сме като света – ние не сме държава. Държавата сама по себе си са ни я подарили, както се казва - свише. Държавата ни е близко до усещането за рая, за това са налице всички възможности. Преди време тук беше руският режисьор Роза Сирота, показахме ѝ Созопол, Велико Търново, Несебър и тя се възхити колко е чудна тази страна. Тогава тя ми каза: "Колко много поезия излъчва тази страна и колко нечувствителни са хората".

А "светилникът" тръгва от искрата, от желанието да се разпали огънят на събуждането, на просветлението, на жаждата за свобода след толкова много мрак. Първата глава на "Железният светилник" неслучайно е озаглавена "В тъмното време". И там съществуват същите конфликти, на каквито сме свидетели днес – в желанието за надмощие на едни или други сили. И там започват с усилието да влязат млади хора в общината, да имат отношение към решаване на проблемите на общността – не през рушвета и интригата, или дори убийството.

Всичко, което се е превърнало в класика - значи е оцеляло и прекрачило времето - то говори толкова във своето време, колкото и днес. "Железният светилник" на Димитър Талев е точно това. Но днес ние вървим много по-бавно, отколкото са въжделенията и желанията, мечтите за свободата и съвършенството. Представлението в театър "Българска армия" има успех, който се дължи на любовта на зрителя към произведението. Зрителят идва да види образи и герои, които са му скъпи. Неслучайно произведението се родее с "Под игото" – и двете са христоматийни възрожденски отражения на опита на нацията да се изправи на крака. Ние коментираме робството, като историческо клише, а не отчитаме, че това са векове, през които са ни обработвали генетично и това състояние днес го демонстрираме със страх, подчиненост и опити да се надхитри ситуацията. Днес говорим за свобода, за реакция на едно или друго нещо, а всъщност носим робството вътре в себе си, в подчинеността, в която заставаме на моменти. Всъщност, за да сме днес такива след 25 години, това означава, че или сме ужасно некадърни, или това е преднамерено действие на хора, които са заинтересовани да сме в тази ситуация.

Ако е така, тогава къде е народът като реакция? Защо сме така летаргични? Ние се оплакваме, а не сме в състояние да направим никакъв свободолюбив жест. Аз не мога да разбера къде са хората. В Унгария се надигнаха в момента, в който поискаха да се облагат интернет доставките. В Гърция само като им свалят някакъв процент от благополучието, излизат на улицата. Ние къде сме? Тези агитки, които разиграваме, това са театрални етюди на подкокоросани хора, за да има нещо. А нещото го няма, имаше го на 10 ноември от "Плиска" надолу по "Цариградско". (Тук режисьорът, подобно на президента Плевнелиев, също допуска неволна грешка. Въпросният митинг не беше на 10 ноември.)

Днес сме зависими от своето минало и в същото време малцина са хората, които реагират истински естествено на вчерашното, на миналото. Всичко така бе смляно, че изведнъж комунистите станаха антикомунисти, но като действие и поведение си останаха същите. Това е отчайващо!

---------

След турне в страната постановката "Железният светилник" ще бъде играна в "Театър Българската армия" в София 20 и 21 ноември.