ЯНА ВАСИЛЕВА

Дори действието да се развива в един малък град в Германия, зимнината си е зимнина. И не защото чушките и доматите не са достъпни през цялата година, а просто защото незабравимият български вкус на бурканите липсва, въпреки глобализацията.

Най-сигурният начин да „поканиш“ германските служби по опазване на реда е да опънеш една тенекия пред блока и да наредиш върху нея чушките, от които се готвиш да направиш лютеница. Но за това положително се сещат и най-наскоро пристигналите във Федералната република граждани на ЕС от новоприсъединили се държави, така че рискове няма. Проблемите са от друга посока – на пазара целогодишно има всички видове плодове и зеленчуци, само вкусът, с който си свикнал, отсъства, във връзка с което авантюристите, готови да пълнят буркани, предприемат опити да го наподобят.

Неслучайно става дума за авантюризъм – на никого в Германия не би му хрумнало да прави зимнина, ако не разполага с излишно свободно време или прекалено чувствително небце. Туршии и лютеници има доволно, включително на български фирми, които кой знае защо вкарват в съставките на продуктите си, предназначени за германския пазар, картофено пюре, а това някак отблъсква пуристите, ако става дума за лютеница.

Доматите са холандски, чушките от Мароко, чорбаджийски няма, освен някакви техни подобия, предлагани от турските магазини. Карфиолът е френски, главите целина са колкото футболна топка, камбите са с неизвестен произход и много красив вид, напълно лишени от вкус. Предизвикателствата са на всяка крачка и макар да има възможност за набавяне на чушкопек от познат, ако за целта трябва да се изминат към 60 км, цялата офанзива леко се обезсмисля. Затова се прибягва към подръчни средства – чушките се пекат във фурната, макар че чушкопекът осигурявал съвсем друг вкус, а и с останалите продукти се правят компромиси в името на крайната цел: спретнато подредени буркани, пълни с вълшебна емулсия.

Буркани??? Откъде да се вземат, освен ако човек не ги трупа методично с течение на времето? Само познати могат да помогнат и помагат. И рукват спомени, останали в годините – като например как от Германия в България са се носили буркани с винт, защото на юг от Алпите ги е нямало. Или как се е правила лютеница във времената, в които е нямало чушки, и е трябвало да се дебне моментът на появата им на пазара, за да се забърка съкровеният продукт.

О, времена, о, нрави – съвременният човек няма време за зимнини, няма и никаква необходимост от тях, понеже е зает с по-важни неща, във връзка с което слага кръст на „маловажните“. А те някак крепят връзката с миналото и семейството, някак държат устойчив вкуса на това, което е типично и характерно, нещо много далечно от Макдоналдс.

Макдоналдс е на ъгъла, а производството на туршия или друго подобно е сложно като дейността на комбината за тежко машиностроене в Радомир – за тези, които помнят, че е имало и такъв. Суровините се набавят трудно, решително не са най-евтините, да не говорим за работата по обработката им. Помня, навремето варяхме лютеницата в перални, разказва някой, върнал се години назад в българския бит – тогава, когато се е чакало нужните зеленчуци да ги „пуснат“. Сега вече е друго – зимнината придобива лек привкус на каприз, щом всичко го има в магазина, но се търси нещо повече.

Надлежно складираните рецепти от български вестници съдържат пределно подробни указания – и за туршия, и за лютеница, и даже за кисел чесън или бамя. Бамя няма, така че този проект отпада, но за останалите с методично попълнена бележка се осигурява всичко необходимо и се започват действията по почистването, измиването и нарязаването, преди крайният резултат да заеме надлежното си място в бурканите. От някого пет, от другиго шест – събират се достатъчно, защото в германската търговска мрежа е извънредно трудно да се набави точно този артикул.

А откъде е рецептата? Насмешката, с която принципно се посреща офанзивата по производството на българска туршия в Германия, постепенно се натъква на известна завист и неприкрит блясък в очите при предложението за предоставяне на указанията.

Липсата на чушкопек е почти фатална – това достойно за Гинес достижение на българската научно-техническа мисъл, но емиграцията учи много добре как се намират начини за справяне с нещата с подръчни средства – за да не ни арестуват покрай тенекията на двора или използването на пералната машина не по предназначение.

Знам какъв ще е крайният резултат: тези /германци/, които биха се уплашили от начините за производство на традиционните български консерви, биха ги изяли с огромно удоволствие оценявайки, че става дума за нов вкус и непривичен продукт – не са консервативни. А продуктите, които не са саморъчно произведени, ще има да си търсят дълго и мъчително пътя към германските купувачи, щом съдържанието на буркана днес е едно, утре – друго, и на българската лютеница официално пише, че съдържа картофено пюре.