В България сме свикнали да получаваме повече от същото. От правителството, партиите, политиците и програмите, разходващи евросредства, около които мислите и делата на първите неизбежно се въртят. В областта на околната среда и климата „повече от същото“ традиционно означава повече големи инфраструктурни проекти, които да почистят или пречистят вече нанесена екологична вреда – например замърсените води, речни корита и въздух, или да закърпят неработеща и безперспективна система – например въглищната енергетика. 

Планът за възстановяване и устойчивост (версия 1.1), публикуван на 8 февруари, почти тихомълком, без яснота за необходимото обществено съгласуване на предложените нови мерки и проекти, и под огромен натиск от ЕС, едновременно спазва тази традиция и прави заявка за нещо ново.

Новото по отношение на стълб „Зелена България“, за който е предвиден най-големият дял от финансовия ресурс, е адекватно описан ангажимент към нужните реформи за преминаване към икономика без въглеродни емисии, съхранение на биологичното разнообразие и екосистемните услуги като основополагащи цели. „Повече от същото“ изобилства в планираните инвестиции и разпределението на средствата, приоритетно насочени към лесни за изпълнение кръпки по сградния фонд, фосилната енергетика и централизираното земеделие. 

Първо хубавото, но неготовото

Стълб „Зелена България“ предлага важни реформи на едро и в незавършен вид. Добри попадения са вече обявеният в първата версия на плана Национален фонд за декарбонизация, многократно поисканата от Европейската комисия дефиниция за „енергийна бедност“, административни облекчения за производителите на възобновяема енергия и засилване и приоритизиране на така нужната стратегическата рамка в областта на биоразнообразието. 

Създаването на работещ фонд за декарбонизация, предлагащ адекватна финансова и техническа подкрепа например за инвестиции в генериране и съхранение на възобновяема енергия, енергийна ефективност, нулево емисионен транспорт и природно базирани решения за поглъщане на въглерод, е отлична стъпка - на хартия. В предложеното описание обаче липсват връзки с точно тези приоритети и типология на инвестициите, които трябва да бъдат в пълно съответствие с критериите на Таксономията за устойчиви финанси на ЕС, както и точният механизъм, който предстои да бъде разработен.

Остава впечатление, че ролята на фонда ще бъде основно в съфинансирането на обилните грантове за сградна енергийна ефективност и рекуперирането на спестените от тези мерки средства, докато обхватът, амбицията и ролята на такъв фонд може да са много по-големи.

Радващо е, че планът отделя внимание върху рамкирането на проблема с енергийната бедност и с облекчаването на условията за производителите на възобновяема енергия, вече в ход, във връзка с реформите за прилагането на Директива 2019/944 за вътрешния пазар за електроенергия. Двете всъщност са един и същ проблем. Или по-скоро възможност.

Енергийна бедност в България няма да има, когато домакинствата бъдат подкрепени, за да инсталират сградни и кооперативни ВЕИ, включително фотоволтаични системи, термопомпи и соларни панели за топла вода. Похвално е, че такава инвестиционна мярка в плана има, но за нея са отделени почти пренебрежимите 33 милиона лева, на фона например на 354 милиона за енергийно саниране на административни сгради и спортни съоръжения. Енергийната ефективност на сградния фонд наистина е важна и формира най-голямото перо от мерките и разходите на стълб „Зелена България“ (с 1,4 милиарда лева, насочени към жилищния фонд), но тя сама по себе си не гарантира изход от енергийната бедност и потенциална енергийна независимост.

Само децентрализирана система, базирана върху модернизираната от плана електроенергийна мрежа и производството на зелена енергия от стотици хиляди домове, граждански кооперативи, стопанства и МСП, може да осигури това.

Природен подход без природа като цел

По отношение на биологичното разнообразие се предлага нужната рамка на екосистемния подход и базираните на природата решения. Предвиден е така необходимият ресурс за определяне на цели и мерки, специфични за всяка защитена зона от Натура 2000. Включено е картиране на екосистемите в мрежата, както и полеви проучвания на видове и местообитания, но общият бюджет за всички мерки в областта остава по-малко от 1% от стойността на плана. 

Преди всичко отсъства яснота какво реално управление на мрежата Натура 2000 се търси и с каква цел се прави това. Например Стратегията на ЕС за биологичното разнообразие до 2030 г. предлага ясни консервационни приоритети като например режим на строга защита на 10% от територията на страните членки (у нас едва 5% са всички категории защитени територии), масирано залесяване в помощ на борбата с ерозията на почвите и климатичните промени, както и осигуряване на свързаност на защитените зони.

Макар в плана потенциалът на екосистемите за поглъщане на въглерод от почвата и биомасата да са изведени на преден план, а свързаността на мрежата да се споменава, не става ясно как, кога и с какъв ресурс ще се случи всичко това. Понятието „Зелена инфраструктура“, често реферирано в документа, по същество представлява свързани, съхранени и добре функциониращи горски, водни и земеделски екосистеми, които е добре да бъдат прецизирани в документа.

Това разбиране остава неясно, като за сметка на това изпъкват изрази като „икономически дейности“ и „елементи на зелената инфраструктура“, обвързани с Таксономията за устойчиви инвестиции (почти отсъстваща в далеч по-релевантната тема за индустрията и енергетиката), тоест евентуална възможност различни типове икономически дейности да се случват в мрежата Натура 2000. 

Впрочем от повече зелена инфраструктура и природно базирани решения за смекчаване и адаптация към климатичните промени има нужда и в българските градове, близо до човека, затворен сред лабиринт от асфалт и бетонирани речни корита. Планът за възстановяване и устойчивост като цяло игнорира голяма възможност биоразнообразието и екосистемите да се възстановяват по смислен начин не само в Натура 2000, но и в градските райони. 

Където е текло, пак ще тече

Бетонните корита на напоителните канали продължават да получават лъвския пай от финансирането в областта на селското стопанство – повече от 847 милиона лева за реконструкция на хидромелиоративната инфраструктура на страната.

Носталгията по централизираното напоително земеделие от миналия век е видима в описанието на инвестиционните дейности – тук не се споменават никакви решения, базирани на природата, а иновациите в областта са напълно изключени (оставени са в скромния и почти напълно административен обхват на мярка за дигитализиране на бази данни в земеделието).

Отново масираните инвестиции в съвсем традиционна напоителна инфраструктура са обосновани с Таксономията за устойчиви инвестиции на ЕС, този път във връзка с „устойчивото потребяване и съхранение на водни ресурси“ и в частност намаляване на загубите на води, подобрение на водния баланс.

Всичко това щеше да звучи добре на хартия, ако разбира се, нямаше други начини за оползотворяване на същите 847 милиона лева за реално съхранение и опазване на водните ресурси, например, като се намали употребата на изкуствени торове и пестициди, и вместо това се развиваха иновативни, прецизни и решения, базирани на природата, които да пестят ресурси и вода и най-важното са единствените трайно устойчиви във времена, в които виждаме негативните изражения на климатичната криза всеки ден около нас.

Водород, ама друг газ

Докато по коритата отново ще тече вода, по газопреносната мрежа на България се очаква да потече водород и „нисковъглеродни газообразни горива“, насочени към най-замърсяващите ТЕЦ в България – трите лигнитни електроцентрали на „Марица изток“ и ТЕЦ „Бобов дол“. Едва ли има някой, който очаква тези електроцентрали да продължат да горят въглища, в контекста на Парижкото споразумение, ангажиментите на България към целите за декарбонизация на ЕС и икономическата безперспективност на електроцентралите, спрямо децентрализираните ВЕИ и новите технологии за съхранение на електроенергия.

Наложително е работещите във въглищния сектор в България да получат нови възможности за заетост, например посредством покриването на лигнитните мини с фотоволтаични паркове или изграждането на системи за съхранение на електроенергия в промишлени мащаби. Планът обаче не предвижда нищо подобно, въпреки че такива инвестиции биха имали сериозно положително местно икономическо въздействие, комбинирани с териториалните планове за справедлив преход в тези райони.

Вместо това се предлага централизирано снабдяване с водород по конвенционална газопреносна инфраструктурата, която към момента е целенасочено изключена от Таксономията на ЕС. Нищо обаче не показва, че към ТЕЦ-овете ще се насочи нещо друго освен традиционния изкопаем природен газ, може би с добавка водород (конвенционалните газопроводи могат да транспортират до 10-20% примесен водород), произвеждан например от „Лукойл Нефтохим Бургас“, също от природен газ.

Наистина поддържаща мярка от Плана за насърчаване на производството на водород и биогаз се очаква да доведе до производство на минимално количество от 2000 тона „зелен водород“ от възобновяеми източници към 2026 г. Не е ясно защо приоритетното финансиране в областта на водородната икономика не е насочено точно към тази мярка (в момента на стойност 78 милиона лева), а вместо това ще се похарчат 477 милиона лева за 175 километра газопровод, свързан с мрежата на „Булгартрансгаз“ и все още недоизградения газов интерконектор с Гърция. Много съмнително е и дали такава високовъглеродна инвестиция би спасила много работни места в Маришкия басейн и Бобов дол спрямо все по-конкурентния електроенергиен пазар и навлизането на евтини, децентрализирани ВЕИ в дългосрочен план.

Оценка не се дава, а се защитава

Всяка от предложените от Плана за възстановяване и развитие инвестиции подлежи на оценка на база на своята целесъобразност и приноса си към реалната декарбонизация, дигитализация и реформа на икономическите сектори. Такава оценка ще се извърши и от Европейската комисия на база на ясни методики, правила и условия, които ще бъдат инструмента на ЕС, за да бъде сигурен съюзът, че всяка една интервенция няма да уврежда околната среда, ще постига целите за климата и ще гарантира необходимите реформи.

Резултатите от нея следва да бъдат оповестени и да се организира ново обществено обсъждане на плана и предвидените в него реформи и инвестиции, преди датата за неговото окончателно подаване през април. Нещо повече - самият план подлежи на екологична оценка, на основа на Директива 2001/42/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, процедура, която до този момент на изготвяне на неговите работни версии не е стартирала. Не е ясно как и кога това ще се случи, както и доколко ще бъде прозрачен процесът на обществени консултации и включване на заинтересованите страни, които, по отношение на стълб „Зелена България“, засягат широк сегмент от научната и природозащитна общност, местните общности, както и секторите, свързани с реални зелени иновации.

Това, което е ясно е, че в рамките на Европейската зелена сделка и европейските и национални приоритети в областта на климата, биоразнообразието и кръговата икономика, зеленият рестарт на икономиката е единственият възможен. Бавно и насила, България върви към трансформация. Втората актуализация на Плана за възстановяване и развитие предлага някои добри реформи, но обхватът и амбицията му са спънати от познатата философия „повече от същото“.  

Неохотността, нежеланието и неразбирането, с които поемаме по този път, ще бъдат преодолени, но колкото по-искрено, уверено и скоро превърнем България в добро място за човека и природата, толкова повече ще спечелим от Зелената сделка, така както Европа си я представя.

Апостол Дянков e експерт по устойчиво развитие във WWF и активен член на Коалицията за Зелен Рестарт.