Майсторът на детективските романи и създателят на легендарния Шерлок Холмс – Артър Конан Дойл – има далеч по-разностранни интереси, отколкото почитателите на криминалната литература подозират.

За пръв път на български в превод на Зорница Русева се появява мистерията „Загадката на имението „Клумбър” – мрачна приказка за сблъсъка между Изтока и Запада.

Прозорците в изоставеното имение на хълма неочаквано започват да светят отново. Новият наемател на дома – майор Джон Бъртиър Хедърстоун – и неговото семейство избягват контактите с други хора и допускат малко посетители.

Възрастният мъж се отдава на отшелничество и дори забранява на децата си да напускат пределите на „Клумбър”.

Но младостта е способна да избяга от всяка клетка. Без негово знание те се сприятеляват със своя съсед – шотландецът Джон Уест, преселил се от Единбург в близкото имение „Бранкстъм”, за да се грижи за земите на възрастния си баща.

Постепенно младият мъж печели доверието на майора и научава причините за наглед необяснимата му параноя и страха от една конкретна дата – 5 октомври.

А когато краят на септември наближава, в града пристигат трима будистки монаси. Мистериозните духовници призовават майор Хедърстоун и придужилия го някога в Индия ефрейтор Руфъс Смит. Сблъсъкът на две вековни култури е неминуем и дълбоко пазени тайни предстоят да бъдат разкрити.

Но могат ли старите грехове да бъдат изкупени и на каква цена?

Публикуван през 1888 г. за пръв път, „Загадката на имението „Клумбър” е страховита, но очарователна история, в която окултното и паранормалното се сблъскват със „здравия разум”.  Атмосферично приключение, което създава майсторската картина на една отминала епоха, в която честта е всичко.

Клуб Z публикува откъс от „Загадката на имението „Клумбър” на Артър Конан Дойл  (изд. Сиела). 

ХЕДЖИРЪТ ОТ ФАМИЛИЯ УЕСТ 
ОТ ЕДИНБУРГ

Аз, Джон Фодъргил Уест, студент по право в университета „Сейнт Андрюс“, се заех с написването на следните страници в желанието си възможно най-стриктно и сбито да изложа пред широката публика своята гледна точка.

Волята ми не е да постигна литературен успех, нито изпитвам каквото и да било желание посредством изтънчеността на своя стил или артистичните достойнства на своя изказ да хвърля още по-дълбока сянка на неяснота върху странните събития, които ще опиша. Най-висшият ми стремеж е онези, които до известна степен са запознати с разглеждания въпрос, да съумеят, след като прочетат моята творба, добросъвестно да подкрепят думите ми, без да открият дори един откъс, в който съм разкрасил или изменил на истината.

Случи ли се да постигна гореописаното, бих бил напълно задоволен от резултата от своето първо, и вероятно последно, литературно начинание.

Възнамерявах да опиша изминалите събития стриктно хронологично, като се осланям на достоверни свидетелски показания в случаите, когато описваното от мен се простира отвъд собствените ми познания. Но вместо това, не без любезното съдействие на мои приятели, достигнах до един различен разчет, който обещава да бъде по-малко трудоемък за мен и по-задоволителен за читателя. А именно, в пълнота да оползотворя разнородните ръкописи по темата, с които разполагам, както и да ги обогатя с доказателствата на очевидци, предоставени ми от лицата, успели най-добре да опознаят генерал-майор Дж. Б. Хедърстоун.

За постигане на тази цел аз ще изложа пред широката публика показанията на Израил Стейкс, бивш кочияш в имението „Клумбър“, и на Джон Ийстърлинг, член на Окръжния съд в Единбург, към момента практикуващ право в Странрар, окръг Уигтауншир. Към тях ще прибавя дословно подбрани цитати от дневника на покойния Джон Бъртиър Хедърстоун по повод събитията, случили се в долината Тул през есента на ’41-ва година, в края на първата Афганистанска война, които описват сражението в дефилето Терада и смъртта на човека на име Гулаб Шах.

За себе си запазвам дълга да попълня липсите и пролуките, които биха могли да се появят в описанието. При това положение аз отстъпих ролята си на автор в полза на тази на съставител, но от друга страна, от повествование моят труд се превърна в поредица от надеждни клетвени показания.

Моят баща, Джон Хънтър Уест, беше прочут познавач на санскрит и езиците на Ориента и сред онези, които все още таят интереси към подобна тематика, името му и до ден днешен носи известна тежест. Тъкмо той първи, след сър Уилям Джоунс[1], насочи вниманието на публиката към огромните достойнства на персийската литература и неговите преводи на Хафез[2] и Фарид ад-Дин Аттар[3] заслужено му донесоха искрената похвала на барон Фон Хамер-Пургщал[4] от Виена, както и на други изтъкнати европейски критици.

В броя на „Ориенталишес Сиенцблат“[5] от януари 1861 година той е описан като Der beruhmte und sehr gelhernte Hunter West von Edinburg[6] – един цитат, който добре помня как изряза и грижливо прибра, с напълно приемлива суета, сред най-тачените семейни книжа.

Беше получил образование за юрист (или член на Частната адвокатска колегия на Нейно Величество, както се нарича това призвание в Шотландия), но ученото му хоби поглъщало толкова много от неговото време, че му оставало твърде малко, което да отделя за упражняване на своята професия.

Когато клиенти посещавали адвокатската му кантора на Джордж Стрийт, вместо това можел да бъде открит, потънал в дълбок размисъл, в някое кътче на юридическата библиотека към правния факултет на Единбургския университет или приведен над някой мухлясал ръкопис във Философския институт, впрегнал ума си в проучване на Законите на Мaну[7], съставени шестстотин години преди раждането на Христос, вместо в разнищване на заплетените проблеми на шотландското законодателство през XIX век. Следователно не бива да се изненадваме, че колкото повече нови познания придобивал, толкова повече замирала адвокатската му практика – и в момента, в който достигнал зенита на своята знаменитост, се изправил лице в лице с нищетата.

Поради липсата на преподавателско назначение по санскрит в който и да било от университетите в родината му и на какъвто и да било интерес към единствено и само умствените блага, които би могъл да предостави на обществото, щяхме да бъдем принудени да се отдадем на културен живот в нищета и да потърсим утеха в афоризмите и поученията на Фирдоуси[8], Омар Хаям[9] и останалите му любими източни поети. Спаси ни единствено добрината и щедростта на неговия полубрат Уилям Фаринтош, земевладелец от Бранксъм, графство Уигтауншир.

Този Уилям Фаринтош беше собственик на поземлен имот, чиято площ, за съжаление, беше обратно пропорционална на стойността си, тъй като беше съставен от най-мрачния и безплоден участък земя в цялото мрачно и безплодно графство. Като ерген обаче разходите му бяха неголеми и той успяваше да се издържа от наемите на пръснатите из земите си селски къщи, както и от продажбата на понитата от местната шотландска порода, които отглеждаше сред крайбрежните възвишения – в резултат на което съумяваше да живее не просто както се полага на един земевладелец, но и да задели една солидна сума в банката.

В периода на относителното ни финансово благоденствие почти не бяхме получавали новини от този наш роднина, но тъкмо когато бяхме започнали да си блъскаме главата как да свързваме двата края, се получи писмо, подобно на ангел хранител, в което той ни предлагаше безвъзмездно съчувствие и помощ. В него земевладелецът от Бранксъм ни съобщаваше, че от известно време един от белите му дробове започнал да отслабва и че доктор Ийстърлинг от Странрар горещо го посъветвал да прекара малкото години, които му оставали, изложен на един по-щадящ и мек климат. Поради това той беше твърдо решен да замине за южната част на Италия и умолително настояваше в негово отсъствие да се настаним в имението „Бранксъм“, a баща ми да се заеме със стопанисване и управление на имотите му срещу съответното заплащане, което, от своя страна, разсея до един страховете ни от оскъден живот.

Майка ни беше починала преди няколко години, така че преговорите трябваше да проведем само аз, баща ми и сестра ми Естер – и както лесно бихте могли да отгатнете, не ни отне дълго да приемем щедрото предложение на земевладелеца. Баща ми замина за Уигтаун още същата вечер, а Естер и аз го последвахме няколко дни по-късно, натоварени с два чувала от картофи, пълни с учени книги и малкото покъщнина, която си струваше неприятностите и разходите за транспорт.

 
[1] Уилям Джоунс (1746–1794) е английски филолог, юрист, индолог и ориенталист. Известен е като първия учен, установил връзката между индийските и европейските езици, разглеждани днес като част от общото индоевропейско семейство. – Бел. ред.
[2] Хадже Шамс ад-Дин Мохамад Хафез-е Ширази (1315–1390) е персийски поет, представител на философско-лирическата поезия. – Бел. ред.
[3] Фарид ад-дин Мухаммад ибн Ибрахим Аттар (ок. 1142–1220) е персийско-таджикски поет и суфитски теоретик, един от тримата Велики суфи. – Бел. ред.
[4] Йозеф фон Хамер-Пургщал (1774–1856) е австрийски ориенталист и дипломат. Занимавал се е основно с историята на Османската империя. – Бел. ред.
[5] „Ориенталски научен журнал“. – Бел. пр.
[6] Прочутият и начетен Хънтър Уест от Единбург. – Бел. пр.
[7] Законите на Ману са паметник на древноиндийската литература, представляващ сборник с предписания за благочестие на индийците от времето на Ведическата цивилизация. Предписанията засягат изпълнението на обществения, религиозен и морален дълг, приписван по легендарна традиция на прародителя на човечеството – Ману. – Бел. ред.
[8] Фирдоуси/Фирдауси, или Хаким Абу’л-Касим Фердоуси Туски 
(ок. 940–1020) е един от най-именитите и велики поети на Персия, известен с прозвището „Омир персийски“. Автор е на иранската национална поема „Шах-наме“. – Бел. ред.
[9] Гияс ад Дин Абу’л Фатх Омар ибн Ибрахим Хаям Нишапури (1048–1131) е ирански (персийски) енциклопедист, математик, поет, философ, лекар и астроном. Известен е със своя „Рубаят“, сборник от рубаи. – Бел. ред.