Реджеп Тайип Ердоган отбеляза на 14 март своята 18-та годишнина на власт. Когато спечели парламентарни избори, той обеща да се дистанцира от своето ислямистко минало и да бъде едновременно реформатор и медиатор. Не изпълни нито едно от двете. Вместо да реформира и подобри демокрацията на Турция, той я унищожи. Вместо да създаде условията за плурализъм, той увеличи затворите в страната, за да ги напълни с противниците си.

Никой не знае как ще завърши управлението на Ердоган, но в крайна сметка кой ще го наследи е може би най-важният въпрос, за да се проследи бъдещата траектория на Турция.

Има надежда, поне сред някои от по-умерените гласове в Държавния департамент на САЩ, че Турция ще се върне към статуквото отпреди Ердоган. Това е наивно. Населението на Турция се е увеличило с близо 20 милиона, откакто президентът дойде на власт. Около 13 милиона са получили по-голямата част от образованието си по учебна програма, одобрена от Ердоган.

Подобна динамика протича и в някогашната светска армия на Турция. Турските военни офицери имат много по-малко общо с европейските си колеги и много повече с пакистанските. Може би някои от представителите на турската "генерация Z" са се обърнали срещу диктатора, но демографският бум е концентриран предимно в селските по-консервативни региони.

Изглежда, че желанието на Ердоган е да запази властта за семейството си. Той наподобява покойния президент на Сирия Хафез ал-Асад, който уреди сина си Башар да го наследи (след като най-големият му син Басел умря в автомобилна катастрофа); покойният либийски лидер Муамар Кадафи, който се опита да постави на свое място сина си Саиф; и Хосни Мубарак, който маневрира, за да назначи сина си Гамал за наследник.

Само Хафез успя. Сайф се провали, а усилията на Хосни да популяризира сина си всъщност може да са били факторът, който е провокирал египетските военни да подкрепят усилията за свалянето му. Казано накратко - превръщането на Турция в семеен бизнес може да се окаже по-лесно на теория, отколкото на практика.

Партията на справедливостта и развитието (ПСР) беше превозното средство, което придвижи Ердоган нагоре по стълбиците на властта, но той отдавна я отблъсна в полза на семейството. Години наред изглеждаше, че Берат Албайрак, съпруг на най-голямата дъщеря на Ердоган - Есра, е изборът на Ердоган за наследник. Първоначално президентът назначи своя неквалифициран зет за енергиен министър, а след това за финансов.

През ноември 2020 г. Албайрак внезапно подаде оставка на фона на срива на турската лира. Докато някои турци подчертават слуховете за семейна драма - твърдението, че след скандал Ердоган е счупил носа на Берат - други предполагат, че с наближаваща икономическа катастрофа, президентът отстранява Берат, за да го предпази от непосредствена вина за случващото се.

Малко вероятно е държавният глава да изостави Берат, освен ако не успее да убеди собствения си син да го замени. В крайна сметка да загуби контрола над семейството би означавало да даде възможност на наследилите го на поста да се опитат да възстановят многомилиардното богатство, което Ердоган натрупа по време на управлението си.

Ердоган ще всява сила докато е жив, но влиянието на сподвижниците му ще се разсее след смъртта на държавния глава. Тук историята е ориентир. С изключение на Ататюрк и неговата Републиканска народна партия (CHP), политическите партии, които турските лидери използваха за консолидирането на властта, не оцеляха след смъртта им.

Демократическата партия на премиера Аднан Мендерес доминираше в Турция от 1950-1960 г., но се разпусна скоро след свалянето и екзекуцията му. По същия начин Отечествената партия на министър-председателя Тургут Йозал не оцеля дълго след смъртта му през 1993 г.

Това предполага, че най-видните лидери на ПСР ще напуснат партията и ще се опитат да сформират свои политически формации. Всъщност, това вече се случва. Бившият външен министър и премиер Ахмет Давутоглу и бившият външен министър и вицепремиер Али Бабаджан напуснаха ПСР, за да сформират свои партии. Бабаджан има положителна репутация сред турците заради управлението на икономиката и сред дипломатите заради умерените му възгледи.

Давутоглу пък бе интелектуалният кръстник на неоосманските политики, които Ердоган прилага. Той е може би най-видният турчин, свързван с духовника в изгнание Фетхуллах Гюлен.

Понякога се споменава и името на бившия президент Абдула Гюл, но в личен план той е твърде страхлив, за да оцелее на суровата турска политическа сцена, без защитата на Ердоган.

Колапсът на ПСР може да отвори вратата на CHP. Популярността на Мансур Яваш, който спечели кметските избори на Анкара през 2019 г., продължава да нараства. Това, че той е дясноцентристка фигура, която работи в рамките на лявоцентристка партия, разширява подкрепата му.

Яваш може да не е единственият кмет, който обмисля да се включи в бъдещи президентски избори. Екрем Имамоглу спечели кметските избори на Истанбул не веднъж, а два пъти, след като Ердоган отмени първоначалния резултат. Това, че Имамоглу се наложи в най-престижния окръг в Турция - този, който самият Ердоган някога е държал - също го поставя в състояние да овладее страната след смъртта или свалянето на Ердоган.

Малко вероятно, но възможно е Турция да се върне към парламентарната система, особено ако достатъчно турци осъзнаят вредите, които Ердоган нанесе на страната. Мерал Аксенер, бивша членка на националистическата партия, която напусна, за да създаде своя собствена, се представи слабо на последните избори, но все още може да бъде фактор в коалиционните политики. Илхан Кесичи, дясноцентристки член на СНР, произхожда от религиозно семейство и има репутацията на добър държавник, който би могъл да се превърне в компромисен, но способен лидер.

Единственото сигурно нещо е, че когато управлението на Ердоган приключи, това ще се случи внезапно. Нито един диктатор не става от леглото с идеята, че това ще бъде последният му ден на власт. Въпреки че за американските и европейските дипломати е лесно да игнорират политическата опозиция и да се съсредоточат само върху Ердоган и неговия кръг от приближени, от съществено значение е те да развият отношения още сега с тези, които се стремят да заменят Ердоган.

Всъщност, нищо не може да сигнализира повече значението, което Западът отдава на демокрацията в Турция, отколкото съгласуваните усилия за зачитане на политическия плурализъм в страната.

---

Анализът на Майкъл Рубин е публикуван в "The National Interest". Преводът е на Клуб 'Z'.