Генерал, който оглавява кабинет, назначен от друг генерал.  

Вярно - единият от над четири години е президент, другият е негов съветник. И двамата са напуснали преди достатъчно време армията, и двамата вече носят костюми, а не униформи. А въпреки, че на служебното правителство, още преди да бъде обявено официално, му беше лепнат етикет „военно“, то представлява интересна комбинация от личности, доста либерална на моменти.

Всичко - това е факт, но когато в едно изречение има двама генерали, при това разполагащи с цялата изпълнителна власт в продължение на два месеца и без парламент, се появяват някои неприятни асоциации. Вероятно лесни, вероятно необосновани, но предвидими. Радев обаче се спря на Янев въпреки този възможен контекст.

Изборът сигурно е заради личните и професионалните качества на генерала от резерва, който има опит като вицепремиер и военен министър от предния служебен кабинет. Янев тогава беше натоварен с подготовката на изборите. Има 31 години служба в армията, бил е военен аташе в САЩ, с множество обучения в НАТО, предполагаема топла връзка с Вашингтон. Въобще богата и впечатляваща кариера.

Изборът може да има и друго обяснение – и то е отвъд  CV-то на новия служебен премиер. Президентът е предпочел доверено лице на поста. Което някак отвежда към подозрението, че и след пет години като държавен глава Румен Радев продължава да се идентифицира повече с предишното си битие на висш военен. А над политическата пригодност стои някакъв тип „бойна“ солидарност, армейско братство, „кастова военна“ принадлежност и т.н. 

Изборът може и да е нещо като услуга от страна на Янев към Радев – не е могъл да откаже. В хипотезата, че президентът е получил много откази за кабинета и при ограничени възможности е заложил на сигурното и познатото.

Тълкуванието може да е и че така държавният глава праща недвусмислено послание към Бойко Борисов и ГЕРБ – нещо като: „Страхувайте се“. От доскоро управляващата партия не са крили никога, че служебен кабинет на Радев им е като сбъднат кошмар. А сега президентът им сервира и бивш висш военен и свой довереник начело на тоя кошмар. Който за разлика от предишния служебен премиер Огнян Герджиков обещава да е далеч по-ефективен в осъществяването на ревизия/реванш на управлението.

Ходът на Радев обаче е най-малкото имиджово рискован. 

Не само защото погледнато откъм Европа може да изглежда не особено представително и обещаващо, малко като в конспект от случващо се в латиноамериканска държава (дори и да е привидно и приликите да са повърхностни.)

Да, българите харесват идеята за силната ръка, армията по инерция е най-одобряваната институция. Но това е възхищение по принцип, част от него се пренесе във високото одобрение и мощното гласуване за Радев на предишните избори, който влезе устремно в политиката на крилете на образа на военен пилот. По принцип българите обаче харесват и демокрацията, но в конкретиката нещата се променят.  В състоянието на национална политическа превъзбуденост и желание за осветяване на малките (и не толкова малки) мръсни тайни на управлението на ГЕРБ служебното правителство може лесно да получи героичен ореол.  Който също толкова лесно да се спихне.  Всяка грешка  отива на сметката на държавния глава. Освен това кабинетът има сложната задача да организира избори, пълни с предизвикателства (любезно казано).

А с избора си на премиер Радев дава храна за тезите (или опорните точки) на критиците си. Той е постоянно обвиняван в опити да заграби повече власт, в желание за безконтролна мъст, в сложни политически схеми. Опонентите му от ГЕРБ внушават непрестанно, че сегашният „господар“ на „Дондуков“ 2 иска да се докопа до версия на президентска република или поне да увеличи правомощията си значително. 

И на този фон, Радев, който вече обяви, че ще се бори за нов мандат, избра да върви по тънък лед с назначаването на „силов“ премиер.

Не изглежда драматично засега, вероятно няма и да бъде, но все пак е някак особено.