След „Власт и съпротива” и „Светът е огромен и спасение дебне отвсякъде”, немскоезичният автор с български корени Илия Троянов дръзва да надникне зад фасадата на демокрацията, дипломацията и международната търговия. Романът му Doppelte Spur се появява на немски език през 2020 г. – в момент, в който светът е насочил изцяло вниманието си към президентските избори в Съединените американски щати – и веднага предизвиква сензация на световната литературна сцена.
Поднесена във формата на криминална история, „Двойна следа” (превод: Екатерина Войнова) е смазващо пътуване из лабиринтите на властта, в което на прицел попадат световни лидери, мафиоти и олигарси. Пътуване, в което всичко е истина или близко до истината.
В рамките на няколко часа журналистът Илия получава достъп до огромен масив от данни за миналото на държавния глава на САЩ, предоставени съвсем независимо едни от други от руски и американски информатори. Дали тази информация е истина, или е плод на общ заговор?
За да провери до колко може да се довери на сведенията им, Илия се обръща към своя колега Борис – американец от руски произход. Защото тези документи изобличават плетеница от мафиотски връзки, която стои зад Кривата кула – кодовото име на американския президент популист, преобърнал представите за международна политика и заподозрян в зависимост от Русия.
Борис разбира от финанси, по-точно казано – от корупция и незаконно присвояване, от пране на пари и данъчни убежища, специалист е по творческите аспекти на алчността. За разлика от него, Илия се е фокусирал в разрушителното действие на властта.
Но могат ли двамата да преодолеят всички капани, заложени за твърде любопитните очи? И има ли наистина връзка между „руската пералня за пари” и президента Михаил Иванович?
Базирана на реални журналистически разследвaния, „Двойна следа” се опитва да открие истината сред блатото от лъжи. В тази книга ще разпознаете аферата „Епщайн“, изказвания на президента Доналд Тръмп и руския държавен глава Владимир Путин.
Преплитайки по виртуозен начин фикция и истински документални сведения, Илия Троянов създава напрегнат и вълнуващ разказ, в който бъдещето на света зависи от съпротивата на всеки един от нас срещу безскрупулната власт.
Клуб Z публикува откъс от новия роман на Илия Троянов - "Двойна следа" (изд. Сиела).
Ще го нарека Борис. Не е особено находчиво, но тук става въпрос за това да се опази човешки живот, не за оригиналност. Макар че се запознахме едва преди три седмици, прекарваме заедно всяка будна минута. Денем и половината нощ. В една тапицирана с дунапрен стая, която ни пази от следене. От кого – не знаем. Подозрителни типове – колкото искаш. Това тук е сигурен пристан, за нас – единствен. Всичко, което трябва да се обсъди, обсъждаме между тия четири стени. Отвън поръчваме пица и мием зъби. След това продължаваме да четем.
Документи. Мразя тая дума! По-рано биха казали – „книжа“, „поверителни книжа“, но това звучи високопарно, а и вече не отговаря на истината – не сме разпечатали нито един документ. Четем от няколко лаптопа. „Документ“ звучи като архаично проклятие, като тракането на мастиленоструйния принтер от едно време – подозрително, заплашително. Трудно е да се каже какви документи четем (претърсваме?). Служебни записи? Да, в тях има писмени знаци и повечето са съставени в някакви служби (по-служебно няма накъде). И въпреки това изглеждат нереални в битието си на сенки, на струпани в редове и колонки данни без очевидна връзка. Общо взето, документите са „удостоверения, служещи за уведомяване, за осветляване по някой въпрос“. Така е – уведомяват ни за нещо, най-често – лошо; и да – лицата ни се озаряват (дори в изкуствената светлина на тази стая). Като изключим това обаче, навсякъде между редовете им се крие опасност от затъмнение. Казват, че документите служат за доказателство. Може и да е така, само че ние още не сме открили какво точно доказват. Без никакви съмнения.
Този, който непрекъснато чете, от един момент нататък започва да пропуска най-важното. Започва да възприема само подсъзнателно (а подсъзнанието е съмнителен свидетел). Затова се налага да маркираме съществените места в текста, да ги хайлайтваме, както казва Борис. Произнася хайлайт като хайлайф, блед е, прекарал е точно толкова време пред компютрите, колкото аз – из прашните улици, затова отношението му към документите е съвсем различно, почти еротично. Четем на английски, четем на руски, говорим си най-вече на английски, освен ако Борис не изтърве нещо на майчиния си език – тогава му отговарям на руски. Акцентът ми го забавлява. Двамата взаимно се допълваме. Борис разбира от финанси, по-точно казано – от корупция и незаконно присвояване, от пране на пари и данъчни убежища, специалист е по творческите аспекти на алчността. За разлика от него, аз съм се фокусирал в разрушителното действие на властта. Според мен политиката е структурирано насилие, което трябва да бъде разобличено. Борис обича да се рови в документи, аз бих предпочел да водя разговори. Затворени в нашата космическа капсула, от седмици кръжим заедно около въпроси, които биха могли да предизвикат световен земетръс: Кой кого контролира? Кой кого манипулира? Кой ще надделее в тази най-често невидима война?
Правим крачка след крачка.
Стигаме донякъде. Но не напредваме.
От всеки изкачен хълм се открива гледка към по-високи върхове – озъбени, стръмни. И няма пътека нагоре.
Когато се заловихме с тая работа (робия?), се разбрахме да наречем американския президент „Кривата кула“, а руския – „Михаил Иванович“. Псевдонимите ни помагат да запазим дистанция, да не попаднем в капана на прекомерното им медийно присъствие. Както и да са наречени в този разказ, става дума за ония двама мъже, които всеки ден ни гледат от новините, с очи на мъртви риби. Които на пръв поглед никак не си приличат (колко лъжовно може да е първото впечатление!). Които се готвят да променят света за сметка на човечеството. Това е, което искаме да докажем. Неоспоримо. Все едно колко време ще ни отнеме.
Кривата кула и Михаил Иванович са причината Борис и аз да се срещнем. Преди три седмици. Не нарочно, но не и случайно. Като гръм от ядно небе (няма печатна грешка).
На едно летище…
ХОНКОНГ
На 12 октомври 2018 г., в 20:16 часа, получих анонимен имейл. Подписът се състоеше от една съгласна и удивителна след нея, подателят се беше скрил зад дълга редица от цифри. Съобщението гласеше следното (на английски):
„Науката по-бързо трупа знания, отколкото обществото – мъдрост. Ако искате да направите нещо срещу това, отговорете, като в графа „Относно“ напишете Isa.“
Бях на летището във Франкфурт, в един ресторант („автентично италиански“), мокрите стъкла на прозорците му гледаха към самолетите. Понеже не знаех какво да мисля за този имейл, отново забих поглед във вестника. Прекарал бях деня на Панаира на книгата, в разговори, траещи по цигара време. Всеки искаше да знае какъв е следващият ми проект, каква ще е новата сензация. Отговарях със заобикалки.
Десет минути по-късно пристигна втори имейл:
„Моралът не бива да ви попречи да постъпите правилно. Ако за тази цел искате да получите достоверна информация, отговорете, като в графа „Относно“ напишете Asi.“
Подателят отново беше дълга редица от цифри, идентичността му се криеше зад една-единствена главна буква, този път гласна, и въпросителна след нея. Текстът беше на руски.
Трудно е да мислиш седнал. Особено докато ядеш. Побързах да платя и между изходите Z15 и Z25 минах през всички възможни обяснения за двата имейла. Шега? Находчива търговска стратегия? Опит за измама? Рафинирана маркетингова акция? Капан? Или действителен опит за контакт от страна на агент информатор? Няма да ми е за пръв път. Но пък два наведнъж? В рамките на няколко минути? Дали и двата имейла са от един и същ информатор? (Начинът на изразяване е почти еднакъв.) Защо тогава тази игра с езиците? Да не би непознатият да ме изпитва по начин, който не мога да разбера? Повикаха пътниците от моя полет. Дори след няколко прочитания не успях да извлека от съобщенията нищо друго освен още въпроси. Когато ни приканиха да включим телефоните си на самолетен режим (или да ги изключим, но кой прави това вече?!), написах в графите „Относно“ съответно Isa и Asi и кликнах върху „Изпрати“.
Реакция, която с нищо не ме задължава, мислех си, какво лошо би могло да ми се случи?
Оказа се, че съм се лъгал, и то много.
***
Интернет връзката по време на полет функционира като старата ми прахосмукачка – спорадично. Едва след като кацнахме на летище „Чек Лап Кок“ в Хонконг, можах да си видя имейлите. Изтощен от недоспиване (за дългучи като мен и бивши волейболисти дългите полети в икономичната класа са упражнение във въздържание), отново надникнах в пощенската си кутия чак когато се настаних във влака, Airport Express. От летището до центъра се пътува двайсет и четири минути, нямах време да вниквам в съдържанието на двата нови имейла – подателят на единия се представяше за сътрудник на Federal Bureau of Investigation[1], на втория – за агент на Служба внешней разведки[2]. Към всеки от двата имейла имаше прикачен само по един документ. Единият беше обозначен със secret, другият – със „секретен“. Седейки сред мълчаливите, интересуващи се само от себе си пътници, набързо минах през съдържанието. Откъснати от контекста, документите не носеха кой знае какъв смисъл; бяха всичко друго, но не и сензация. Единственото, което можех да твърдя, беше, че ми се сториха автентични.
Метнал на гръб леката си пътна раница, тръгнах пеша към Уан Чай, провирайки се с мъка през гъстия пътнически поток. Седнах на една пейка на островчето между два коловоза, все едно чакам следващия (двуетажен) трамвай. Около мен – задръстване, в мен – безпокойство. Имейлът на английски обещаваше доказателства за машинациите, които неведнъж бях споменавал в статиите си, машинации, които могат да се обобщят в едно изречение: мафията не е част от държавата, държавата е част от мафията. Руският имейл ми обещаваше информация за мрежата, оплела американското правителство с чуждестранни интереси. Писмото завършваше със следното изречение: „Досега сте правили само предположения, ние ще Ви помогнем да добиете яснота“. Много тежко „ние“, с мощна претенция. Таен агент, който обещава яснота – толкова абсурдно беше, че събуди любопитството ми. Ако отговоря с едно простичко „Я хочу“, щели да ми изпратят документите, по сигурен начин.
Как да не се вържеш на това?
В евтиния си подслон (Check Inn – един от по-добрите младежки хостели, сравнен с други по света – кажи-речи луксозен) взех обилен душ, студен. Но не спрях да се потя. Имейлът на английски ме приканваше още същата събота вечер в 18:30 часа да намеря Pacific Place и „да се поразходя там на воля“. Формулировката леко ме обърка. Pacific Place било търговски център (разбрах го на рецепцията) – много модерен, ултраелегантен, мегаскъп, наблизо. Започнах да се мотая из витите етажи на стъкления палат, купих си от сектора с храните сусамов сладолед във фунийка, заглеждах се във витрините (и в лицата, които надничаха през рамото ми), престорих се, че изучавам менюто на някакъв ресторант, пред входа на който на един стол, като в ловна вишка, се беше настанила млада жена. За пореден път се качих на ескалатора.
Зад мен женски глас:
– Не се обръщайте! Продължете още един етаж нагоре!
Направих го. Гласът – кротък, алтов – добави:
– В джоба на якето ви има карта памет. Купете си лаптоп, но в никакъв случай не го свързвайте с интернет. Прегледайте документите. Ако сте готов да се срещнем пак, изпийте утре сутринта в хотела си в осем един портокалов сок.
Завих наляво, обиколих една временна стена, качих се на ескалатора за надолу и се огледах. Зад мен – елегантно облечени, майка китайка и красивата ѝ дъщеря. Дъщерята излъчваше известна порочност, добре дозирана. И двете игнорираха дръзките ми погледи.
Едва на ферибота New World First, плаващ през залива към Колун, бръкнах в джоба на якето си. Нищо! Изтичах до тоалетната, за да си обърна и преровя джобовете. На пода падна microSD карта, толкова малка, че бих могъл да си я скрия под езика. Отвън на палубата, докато реех мътен поглед към отдалечаващите се финансови кули, изведнъж се сетих защо изобщо съм в Хонконг: за да направя проучване във връзка с един репортаж за китайските методи за подслушване и следене. Наскоро бяха инсталирали интелигентни мултифункционални улични лампи – за контрол на общественото пространство (научих това от един сътрудник на „Амнести Интернешънъл“). Макар че темата ме занимаваше отдавна, окончателното си решение взех едва когато прочетох, че в китайските държавни училища е въведена нова игра:
„Кой ще открие шпионина“.
***
В един магазин, не по-голям от килер, купих лаптоп Huawei с предварително инсталирани основни програми и адаптер за картата, направих го без много-много да подбирам, така както се купува химикалка или кутийка с презервативи. Но къде да седне човек в един непознат град, за да чете тайни документи? Не ми се прибираше в хостела (гласът от ескалатора така и не попита за адреса на хотела ми, но за това се сетих по-късно). В музей, какъвто и да е, ми се струваше прекалено показно, в парк – неудобно. Вървях безцелно от светофар на светофар, с парещата в джоба на панталона ми карта памет и девствения лаптоп в раницата. На една пряка взех бързо решение – влязох в един дим сум[3] ресторант и седнах на последната маса, в ъгъла вдясно. Интериорът не беше нищо особено – клатещи се маси, плътно една до друга, клиентите седяха рамо до рамо в редици от стена до стена. Беше тихо, за Хонконг – кажи-речи прекалено тихо. Включих компютъра и се загледах в менюто на ресторанта, с молив в ръка: кръстче, пак кръстче, още едно кръстче. Дадох си поръчката и пъхнах картата в компютъра. Сервираха ми незабавно: дим сум с пълнеж от скариди и зелен лук, пържени оризови рулца, солено-сладки топчета от свинско месо. Всички документи бяха обозначени като top secret/noforn[4], т.е. не само че са „строго секретни“, а трябва и да се пазят от хора с „чужда националност“. Тоест – от субекти като мен. Започнах да чета. До мен – тихо сърбане, действащо успокоително като плъзгането на парцал по мърляв под.
Въпреки дългогодишната си работа като журналист все още изпитвам вътрешна съпротива да чета текстове, които не са предназначени за моите очи. Не от някакви морални съображения. На фона на хищното набиране на данни от страна на големите концерни и начина, по който държавният апарат търгува с тайните, се чувствам изцяло в правото си и въпреки това – като натрапник. Изпитвам не срам, а отвращение. В дълбока яма въздух няма – даже се римува. Който рискува и се напъха в този бюрократичен лабиринт, усеща как смъртта посяга към него.
Сърбането на съседната маса беше утихнало, долових глас, който идваше от по-далече – някой се смееше на собствения си виц.
Минаха няколко минути, докато успея да плъзна мишката надолу по всички файлове и прочета тук-там по нещо. Някои от документите бяха стари, сканирани допълнително. Тези с по-нова дата бяха създадени дигитално. Към нито един от тях нямаше коментар. Помолих да ми донесат жасминов чай. Протоколи от разпити. Данъчни декларации. Вътрешни оценки. Доклади на информатори. Проучвания на анализатори. Изслушвания при закрити врати. Дори медийни съобщения и статии. Отварях файл след файл, отпивах от чая, хвърлях по някой поглед на съдържанието. Поръчах си и оризов пудинг на досадния сервитьор. Колкото повече документи отварях, толкова по-неясно ми ставаше всичко. Информация колкото щеш, като купи сено, сред нея – аз, същинско буриданово магаре[5], изправено пред тежък избор. Отворих напосоки следващ файл, спрях се, минах на подскоци по ключовите думи, после се върнах към началото на текста, внимателно изчетох всичко, от датата и номера на делото до подписа най-отдолу, с който в забележителната ни цивилизация се гарантира достоверността на всяко едно твърдение.
(Дълго се борих със себе си дали да разпечатам и приложа документите заедно с всички бюрократични отметки и формалности по тях. Реших да не го правя. Все някога те ще се появят в интернет и тогава всички, които не вярват на думите ми, ще могат да ги видят и сами да си направят извода. Едва ли обаче някой ще има време за подобно нещо.)
Ето първата квинтесенция, за отскок…
Петима души, между които трима от управата на казино „Тадж Махал“ в Атлантик Сити (CEO[6] Steve Hyde, 43-годишен; President[7] Mark Etess, 38-годишен; Executive VP[8] Jonathan Benanav, 33-годишен), загиват на 10 октомври 1989 г. В 13:40 часа хеликоптерът им пада в една пиниева гора близо до Форкд Ривър, Ню Джърси. Непосредствено преди падането се чупи първо основният ротор, а после и опашъчният. В 13:32 часа пилотът за последен път влиза в радиовръзка с контролната кула на военновъздушна база McGuire. Понеже изпуснали предварително планирания си полет, в последния момент петимата мъже наели друга машина – една италианска „Агуста“ вместо резервираната по-рано „Сикорски“.
Преди злополуката мениджърите участвали в пресконференция в хотел „Плаза“ в Ню Йорк, на която обявили предстоящия мач за световната титла в полусредна категория между Хектор Камачо и Вини Пациенца – на 3 февруари 1990 г. в Атлантик Сити. Сблъсък на двама мъже с големи усти. Овладелият всевъзможни финтове и трикове Ел Мачо Камачо по онова време е напът да се превърне в легенда. Появи ли се той, добрият вкус напуска арената. Явява се окичен с бижута, в обсипана със сребърни пайети отворена дълга роба, на раменете му – яка от самур, която изглежда така, сякаш малко преди да го изкормят, животното е било на фризьор. Говори без точка, но с ъперкът – „ако мълчанието е злато, защо тогава всички глухонеми не са богати?“. Знае как да вади противника си от равновесие, но мистър Хайд и мистър Итес приемат спокойно словесните спаринги – свикнали са с подобни екстравагантни спектакли, именно те са обявявали и мачовете на Майк Тайсън срещу Тирил Бигс (If I don`t kill him, it don`t count[9]), срещу Лари Холмс, Убиеца от Изтока (The Eastern Assasin), срещу Майкъл Спинкс (Fear was knocking at my door)[10] и Карл Уилямс, Истината (The Truth).
След катастрофата с проверката на случая се заема ФБР, причината е докладът на един информатор, според когото Стив Хайд, силно вярващ мормон, бил в клинч със своя работодател и непрекъснато повтарял, че трябва да се вземат по-строги мерки за спазване на Bank Secrecy Acts (BSA)[11]. Напразно. Постъпва и анонимен сигнал – фотокопие от пощенска картичка (приложено е сканирано копие): отпред – снимка на хеликоптера, отзад – написано на пишеща машина, следното:
„Сикорски. Руско производство. Не пада!“
Започва разследване срещу неизвестен извършител по подозрение в убийство. Техническите детайли на доклада бяха трудни за разбиране, поне за мен. Резултатът: евентуален саботаж не можел да се изключи категорично, но бил малко вероятен. Всичко говорело за разцепване на ротора поради износване на метала.
Собственикът на казино „Тадж Махал“ заявява, че малко оставало самият той да лети с групата („шансовете били фифти-фифти“). Заключителният доклад оборва това твърдение. В нито един момент не са споменавани намерения, нито се е налагало и той да лети с катастрофиралия хеликоптер. Изказването му по-скоро е било с цел да се възползва от злополуката, за да привлече общественото внимание. Според показанията на служител на фирмата „няколко часа след трагедията дал интервю по телефона, по време на което изключил за кратко звука, за да прошепне към присъстващите: „Ще ме намразите, знам, но не мога да си позволя да пропусна този шанс“, след което отново се обърнал към чакащия на линия журналист с думите: „Знаете ли, всъщност аз самият също трябваше да съм вътре в проклетия хеликоптер“.
Подателят на пощенската картичка остава неидентифициран, за съдържанието ѝ така и не се намира задоволително обяснение.
В последвалите години казино „Тадж Махал“ се превръща в любимо място на руските мафиоти по Източното крайбрежие. Към него се занизват мафиотски орди в ролс-ройси и ферарита, хайролъри[12], получаващи комп премии[13], до сто хиляди долара на човек – нощувки в хотелски апартаменти с включено луксозно меню, шампанско, пури и всевъзможни забавления. Полети с хеликоптери – също (фирмата е Executive Helicopter, неин собственик – Joseph Weichselbaum). Най-често летят със „Сикорски“. Започват да „усещат вкуса на всички привилегии“, залагайки банкноти от по сто долара – на цвят или число, не непременно от комарджийска страст, понякога чисто и просто за да перат пари.
Министерството на финансите обвинява казино „Тадж Махал“, че в осемнайсетте месеца след тържественото му откриване през 1990 г. е извършило сто и шест нарушения на Правилника за борба с прането на пари, между които – пропуснато деклариране на дневни печалби на стойност над десет хиляди долара. Още през 2015 г. Financial Crimes Enforcement Network (FinCEN)[14] налага на казиното глоба в размер на десет милиона долара за нарушаване на Закона за банковата тайна (BSA)[15].
Някои от имената в папките нямаше как да се разчетат, задраскани бяха с черно (явно дори изтеклата информация може да се окаже цензурирана). Дебелите черни ленти ми действаха като превръзка за очите.
Поех дълбоко въздух. Изкуствената светлина в ресторанта ми се стори по-ярка. Връзките и зависимостите във всичко това биха дали информация колкото за една бележка под линия към историята на криминалните престъпления, ако работодателят на петимата загинали мъже не беше Кривата кула – настоящ президент на Съединените американски щати и бивш собственик на казино „Тадж Махал“ – мястото, на което си дават среща боксьори и хеликоптери, руската мафия и хазартът. В Атлантик Сити. И аз съм седял там, няколко години по-рано, сред вихъра от звънки обещания, на две места разстояние от една жена, чийто „eднорък бандит“ изведнъж се превърна във филантроп само с едно ослепително присветване: джакпот. Тя скокна, извъртя пирует, в залата прозвуча канкан, поток от комарджии се понесе към нея, жената крещеше, сякаш скачаше с бънджи, някакъв фотограф документираше екстатичното мигновение, а двама служители на казиното ѝ изплатиха сумата от двайсет и осем хиляди долара. Отвсякъде се чуваше „Дай пет!“ и пляскане. Постепенно еуфорията утихна, сеирджиите, чиито истерични поздравления бяха подпалили всеобща завист, се разотидоха, жената седна отново пред същия автомат и продължи да играе, до нея мълчаливо и нервно натискаше бутоните нейна приятелка.
Няма нищо по-нетрайно от спечеленото щастие.
Младата келнерка ми даде да разбера, че ми е време да плащам и да изчезвам. На пословичната азиатска любезност в Китай отдавна вече са сложили дренаж.
Цяла нощ четох в хотелската си стая, файл след файл. Първоначалното ми подозрение се потвърди. Тези документи бяха тайно съкровище от несвързани помежду си елементи, купчина от откъслечни детайли. Ще се наложи да потърся връзката между разпръснатите точки, защото ако в разказа липсва логична последователност, каквито и да са, разкритията ще се посрещнат с неразбиране.
Надушвах Сизиф.
Към пет сутринта съм заспал, неспокойно – времевата разлика, часовете, прекарани пред екрана, вътрешната възбуда, всичко, смесено в коктейл от напрегнато изтощение.
В осем демонстративно отпивах от голяма чаша портокалов сок в ресторанта на хотела, отпред до прозореца.
[1] FBI – Федерално бюро за разследване в САЩ, ФБР. – Бел. пр.
[2] СВР – Служба за външно разузнаване на Руската федерация. – Бел. пр.
[3] Dim Sum, също и dimsum (китайски 點心 / 点心 – „да докоснеш сърцето“) – специалитети на китайската кухня, много популярни в Китай малки блюда от задушени или фритирани хапки. – Бел. пр.
[4] top secret/noforn (no foreign nationals) – според информационния регистър на САЩ строго секретна класифицирана информация, предназначена за вътрешно (не за чужбина) ползване. – Бел. пр.
[5] Буридановото магаре е илюстрация на парадокс във философията, отразяващ противоречието между концепцията за свободната воля и детерминизма. Въпреки че носи неговото име, парадоксът не е открит от Буридан (Жан Буридан, ок. 1295 – ок. 1358; фр. Jean Buridan; лат. Joannes Buridanus – френски философ, поставил началото на религиозния скептицизъм в Европа). Пръв Аристотел го споменава, задавайки въпроса как едно куче би могло да направи разумен избор, ако пред него сложат две блюда с еднакво изкусителни храни. – Бел. пр.
[6] Главен изпълнителен директор (англ.). – Бел. ред.
[7] Президент (англ.). – Бел. ред.
[8] Изпълнителен вицепрезидент (англ.). – Бел. ред.
[9] Ако не го убия, не се брои (англ.). – Бел. пр.
[10] Страхът чукаше на вратата ми (англ.). – Бел. пр.
[11] Закон за банковата тайна (англ.). – Бел. пр.
[12] High Rollers или High Limit Gambler (англ.) – наименование на комарджии, главно в казина, които играят с особено големи суми; използва се и за лица, правещи големи залагания при спортни състезания. – Бел. пр.
[13] Подаръци (от англ.: comps, от complimentary). Получават ги всички играчи, а стойността им зависи от оборота, който прави съответният играч – от гратис бъргър до луксозна лимузина, гратис нощувки в елитни хотели или полети с джетовете на казиното. – Бел. пр.
[14] Мрежа за наказване на финансови престъпления към Службата за финансово разузнаване и борба с тероризма на Министерството на финансите на САЩ. – Бел. пр.
[15] BSA, Bank Secrecy Act – Закон за банковата тайна. – Бел. пр.
Още по темата
- "Най-голямо удоволствие ù доставя фактът, че двете ù сестри започват да се чувстват като нещо, което е домъкнала котката" (ОТКЪС)
- Докато един ден "И нея вече я нямаше"... (ОТКЪС)
- "На определена възраст няма нищо по-пагубно за ентусиазма от одобрението на родителите" (ОТКЪС)
- Емо Тонев с нова книга - с истории за хората, войната и надеждата
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни