Честният отговор днес е: Това знае само той.

Иначе, както в други подобни ситуации, „школите на мисълта“ са две.

Едната (лидерите в Западна Европа и САЩ, международните медии) сочи, че Русия е струпала близо 100 000 войници по границата си с Украйна и цитира разузнаването на САЩ, че това изглежда като подготавка за нахлуване.

Другата (Москва, Кремъл, мозъчни центрове) твърди, че Путин няма такова намерение, защото би създал на страната си, а следователно - и на себе си, ненужни нови проблеми. Путин блъфира, казват още някои анализатори от тази школа. Според тях той покачва напрежението по най-малко две  причини: (а) Китай измести Русия като главен съперник на САЩ и я сведе до статуса на „дразнител“, Москва иска да си върне предишната тежест; (б) руският лидер смята, че вдигането на залозите в противопоставянето със САЩ подобрява преговорната му позиция пред техния президент Джо Байдън.

Тръмп беше по-удобният американски президент за Путин. Тръмп разглеждаше политиката, включително международната, като бизнес и се дразнеше, когато разни принципи и ценности му се пречкаха. Той беше готов да устрои Русия с някаква сделка, за да я държи мирна и да го остави да се съсредоточи върху Китай. Байдън е пълната противоположност. Той дойде в Белия дом с обещанието САЩ да върнат на демокрациите, позициите, които те загубиха по света през последните години. Той обяви поход срещу автократичните режими и се опитва да сплоти под неговите знамена американските съюзници, които Тръмп разколеба.

Ако си послужим с терминологията на Студената война, в политиката спрямо Русия Тръмп беше по-близо до containment (въздържане), а Байдън клони към rollback (отблъскване). Логично е второто да предизвика съответната реакция и в Москва, и в Пекин. 

И все пак, защо са всички тези войници, танкове, вертолети, изтребители, ракети на границата с Украйна, ако Русия не смята да напада? Защо са съвместните учения с Беларус и стратегическите бомбардировачи, способни да носят ядрено оръжие и в беларуското въздушно пространство? Защо зам.-министърът на външните работи на Русия Сергей Рябков предупреждава за нова „Кубинска криза като тази през 1962 г."?

Това не са евтини упражнения, особено в условията на пандемия и икономическа криза. Руснаците сочат към зачестилите натовски учения близо до техните граници. В Москва подозират, че Украйна се готви да си върне със сила отцепилите се рускоезични анклави в Донбас и да направи това с доставени от САЩ и от членки на НАТО оръжия и окуражена от засиленото присъствие на натовски бойни единици в Източна Европа и в Черно море. Точно тази аргументация косвено потвърждава подозренията, че Русия се готви за бой, дори да приемем уверенията ѝ, че не възнамерява да го започне.

Путин трескаво поиска незабавни преговори със САЩ и съюзниците им за правни гаранции, че алиансът никога няма да приеме Украйна, Грузия или Молдова в НАТО и че дори да не ги приеме, няма да разположи на тяхна територия нападателни оръжия. Тази позиция сама по себе си извиква въпроса: Добре, а ако не получиш такива гаранции, какво? Търсиш си алиби да нападнеш ли?

Всъщност, при такъв градус на напрежението и при такова струпване на сили една грешка, един инцидент може да подпали война. Още повече, че след анексията на Крим през 2014 г. Съветът НАТО-Русия вече го няма, отношенията между Москва и западните съюзници са в отдавна невиждана ниска точка, комуникацията е силно нарушена. Няма ги и договорите за ракетите за среден и малък обсег в Европа и за "Открито небе".

НАТО за пореден път отхвърли руските претенции за вето върху нейното разширяване и върху суверенното право на независими държави да решават в какви блокове да членуват. САЩ обаче приеха предложението за преговори с условието (малко вероятно при Тръмп), че в тях ще участват равноправно и европейските им партньори.

Всички знаят, че Западът няма да рискува въоръжен конфликт с Русия заради Украйна, която не е членка на НАТО и не попада под защитата на член 5 на Вашингтонския договор. От присъединяването на Крим и подкрепата на сепаратисткия бунт в Донбас стратегията на руския президент е да изпитва прага на търпението, единството и решимостта на западните съюзници. Този път те ясно го предупредиха, че ако посегне на Украйна, го чакат санкции, които да причинят на руската икономика по-тежки щети, отколкото могат да причинят бомбите и ракетите. При това в предупреждението си САЩ, Европа и Г-7 (която преди 7 години изгони от клуба си Путин) бяха желязно единни и категорични. Такива осакатяващи санкции, от които Западът се въздържа през 2014 г., макар да бяха обсъждани, включват изолирането на Русия от международната система за разплащания SWIFT. То би парализирало нейната търговия. Не е ясно как Путин би се справил с икономическите и социалните последствия от такава наказателна мярка. От нея Русия много ще я боли, но тя също има коз - зависимостта на Европа от нейния природен газ.

Във Вашингтон и в европейските столици си дават сметка, че Русия смята за легитимна претенцията си за неприкосновена зона на влияние - т.е. териториален пояс от бивши съветски републики около границите ѝ свободен от либерална демокрация от западен тип и от членство в западни съюзи като ЕС и НАТО. Затова днес навсякъде в този пояс, който ЕС разглежда като зона на мъждукащото си Източно партньорство, има замразени конфликти и кризи - Армения и Азербайджан с войната помежду им, Грузия с откъснатите и от Русия територии, Украйна - със същия проблем, Молдова - с Приднестровието.  НАТО не приема страни с неразрешени конфликти. Оттук създаването и поддържането им в постсъветското пространство е вид застраховка за Путин. Той се презастрахова и като раздава руски паспорти на рускоезичното население в съседните страни. Така смята, че си създава легитимна причина да ги нападне - за да защити своите граждани.

Но на Запад знаят и че в отсъствието на външни врагове и конфликти, авторитарният лидер е изправен сам пред вътрешните си проблеми, които в случая с Русия са дълъг списък и тежки: пандемия, бедност, огромни неравенства, остаряла и неконкурентоспособна икономика с ниска добавена стойност и разчитаща основно на износа на енергоносители като нефт и  газ, необятна корупция, зависими медии и правосъдие, липса на права и свободи, нарастващо недоволство и все по-смела и по-многобройна опозиция, единственото средство срещу която остава репресията. В този контекст въпросът дали Путин е заинтересован да нападне Украйна, има по-скоро положителен отговор. Да си спомним скока на рейтинга му при анексията на Крим. Голямото неизвестно е дали и този път руснаците и приближените на президента олигарси биха изтърпели болката от икономическите санкции, които Западът е приготвил.