Една пропиляна година за България в битката с епидемията. Неприятно е, но така най-кратко въпреки множеството събития, страсти, обрати, разкрития и избори може да бъде определена изминаващата 2021-ва за държавата ни. 

В края на 2020 г. изглеждаше, че в неутрализирането на COVID се върви напред. Имаше вече ваксини, те щяха да се прилагат все по-масово, а очакванията бяха постепенно светът да се отскубне от хватката на страха, объркването и загубата на човешки животи. Да мине  в постпандемичен режим. Да продължи напред. С по-голям или по-малък успех това сякаш започваше да се случва.

Не и в България. Където нищо ново сякаш не е научено, старите грешки се повтарят с мазохистично удоволствие, а разговорът е застинал в безсмислени и безпътни противопоставяния.

Плененият разум

През 2021 г. в България здравомислието попадна в плен.

Така през ноември страната се озова в поредната тежка COVID криза – с нови мрачни рекорди от починали, от заболели, с познатите сцени на изнемогващи медици, обикалящи отчаяно линейки, ученици вместо в училище – пред компютрите вкъщи. Болка, страх и безгрижие. И залежаващи ваксини, оградени с лъжемитология.

Как България успя да пропилее една година? – Усърдно, методично, с известно удоволствие и с развяване на спорното знаме на нарушени права, свободи и обвинения в дискриминация. Дилемата „бар или живот“, „дискотека или образование“ изглежда безумна, но тя беше и остана широко дискутирана.

Страната, известна с клишетата за най-бедна и най-корумпирана в ЕС, успя с пот и кръв и човешки животи да си извоюва и други неласкави описания – най-изоставащата във ваксинирането, с най-висока смъртност от COVID. И още – страната от ЕС с най-страхливия политически елит, с колебливи лидери на обществено мнение като лекарите и учителите, с липсата на правила или с демонстративното им нарушаване. С постоянното надцакване на системата равно на постоянно самопрецакване.

Сега новото коалиционно правителство начело с Кирил Петков дава повече заявки, че иска да се опита да промени тази ситуация с ваксинирането и прави първи опити. Оценките - предстоят.

Парадоксите

2021 г. беше парадоксална година за България. От случилото се с COVID през 2020 г. беше ясно, че трябва планиране, подготовка, обяснения, решителност и лидерство. Е, нищо такова не се получи.

Парадоксите в образованието

Парадокс №1

Никой не иска да затваря училищата, но те винаги са първи затворени

Постоянно беше дрънкането от различни политически и образователни фактори, че учениците не трябва да бъдат отделяни от естествената им среда в училище, или ако това в краен вариант се налага, трябва да е за много кратки периоди от време. Равносметката – през пролетния пик на коронавируса всички училища бяха първи затворени, а учениците след пети клас прекараха месеци вкъщи, заради дистанционното обучение някои випуски почти не се върнаха присъствено до края на миналата учебна година. Това стана без ясна обосновка на епидемиологичната логика на подобно крайно решение. 

Нова учебна година – нов министър, нови клетви, че училищата последни ще затварят. Нов плах опит да се въвеждат тестове като осигуряване на по-безопасна среда. И училищата – при някои промени в условията (със заболеваемост от над 750 на 100 хил. души за 14 дни, но в рамките на община) отново бяха първите затворени при новата вълна през октомври. От 21 октомври на дистанционно обучение минаха няколко големи града начело със София, а с напредването на заболеваемостта – и почти цялата страна. При това първоначалното затваряне стана със заповед, подписана от просветния министър Николай Денков няколко часа преди тя да влезе в сила.

Парадокс №2

На бар може, на училище – не

Този парадокс привлече внимание още по времето на пролетната коронавирусна вълна. Тогава молове, кафенета, ресторанти, а след тях и нощните заведения заработиха сравнително бързо (след силния натиск, който оказаха върху кабинета „Борисов“ 3). Така голяма част от учениците не можеха да ходят на училище, но да контактуват активно в по-неформална среда не беше никакъв проблем от гледна точка на здравните разпоредби и „логика“ на властите.

При есенната вълна в някакъв вариант се повтори „аксиомата“ – „на нощен клуб – да, на училище е опасно“. Но вече с въвеждането на т.нар. зелен сертификат, който осигури достъп до всички заведения.

Парадокс №3

Учениците трябва да са на училище, да не се заразяват, но ДОЛУ тестовете

Гарантирането на безопасна среда (или поне някакъв опит за това) минаваше през някакъв контрол – антигенни щадящи тестове за учениците. Първи опит, направен при кабинета на Борисов – завърши с крах, още на ниво изговаряне. Вторият опит дойде в пика на поредната вълна през октомври-ноември. Съпроводен и с протести на гневни родители. 

„Аз наистина не разбирам срещу какво протестират“, каза по този повод министър Денков.

Самият опит за тестване в училище дойде при нож, опрян до кокала, и рязък ръст на заразени. Вместо да бъде приет и утвърден още с началото на учебната година. Беше въведен набързо, стресово за образователната система, но властите можеха да отчетат, че малките ученици се връщат в клас – тъкмо навреме, четири дни преди изборите. Образователната система се справи, но заради забавена доставка на тестове от МЗ по-големите ученици тръгнаха присъствено със забавяне от няколко седмици. Информацията, която идваше от двете отговорни ведомства се разминаваше, като от просветното често се налагаше да опровергават ентусиазма, неподплътен с факти, на здравния министър Стойчо Кацаров.

Парадокс №4

Учители, които масово отказват да се ваксинират, но не искат да преподават дистанционно

Учителите - една от социалните групи, която в историята на България в трудни и решителни моменти, е била мощен лидер на общественото мнение, днес се ваксинира трудно.

От просветното министерство през цялото време казваха, че обясняват и убеждават, но никого не могат да принудят. Докато в разгара на пика трябваше да въведат зелените сертификати и за работещите в българското училище. 

Резултатът от странните и противоречиви решения не закъсня: ограничен достъп до образование на маргинализираните социални групи и без това задълбочаване на пропастите в грамотността , отглеждане на все по-невротизирани поколения, лишавани или ограничаване вече трета учебна година от социални и образователни умения в естествената среда на училището. Увеличаване на пропуските, ставащи хронични, в усвояването на базисни познания.

Парадоксите на здравните власти

През различните вълни на пандемията през 2021 г. здравните власти и в правителството на ГЕРБ, и в служебния кабинет бяха страстно мразени, оплювани и нарочени за вечните виновници за всичко случващо се. Същевременно бяха винаги под пресата на политическата конюнктура, много повече отколкото на здравия разум или медицинските доводи.

В действията си двама министри (и съответните власти, управляващи кризата поне формално), напълно несъвместими като персонажи, с личностна непоносимост и т.н. като Костадин Ангелов и Стойчо Кацаров изпадаха в идентични ситуации. 

Парадокс №1

Всяка следваща вълна все ни изненадва

Въпреки че вълните на вируса могат с добра приблизителност да се предвидят и подготовката за тях се предполага, че тече по-отдалече, те и през 2021 г. продължиха да бъдат изненада. А въпреки уверенията на здравите власти системата винаги беше неподготвена.

Парадокс №2

Грешките са, за да се повторят

В България натрупаният опит от предишни вълни – от гледна точка на организация и управление на коронакризата (не опитът на медиците в лечението) – се оказа, че няма значение, старите грешки са, за да се повтарят. 

Ако въобще има план, той е, за да не се изпълнява и в някакъв момент се оказва „индикативен“. 

Решенията се съобщават винаги с най-малка възможност за подготовка от страна на засегнатите – най-добре в късния следобед преди датата, от която влизат в сила. 

Правилата се сменят въпреки експертни становища, под натиск от различни групови интереси или заради обществено мнение. Един пример – за изменяните няколко пъти срокове на действие на различните варианти на т.нар. зелен сертификат, включването на възможност с първа доза от двудозова ваксина, шумът около теста за антитела и т. н.

Изводите: Епидемията в многофазовите си проявления оголи до жива плът системните проблеми в здравеопазването. За нуждата тази сфера да бъде реформирана се повтаря от десетилетия, но през около 10-те си години управление от ГЕРБ бягаха като опарени дори от споменаването на реформа в здравната система. Тя беше сведена до ремонти и материално обновяване на избрани болници и купуване на скъпа апаратура – с рязане на ленти. Толкова. По време на пандемията изпълзяха всички проблеми – липсата на кадри в основни специалности като анестезиология, инфекциозни болести, реаниматори, педиатри, острият недостиг на медицински сестри, особено на висококвалифицирани хирургични, реанимационни. Огромният дисбаланс – географски при лечебните заведения, както и превесът на болници само в определени направления, добре финансирани от НЗОК. Нарушеният достъп до здравна грижа в зависимост от населеното място. Големите пукнатини в доболничната помощ и нееднозначната роля на личните лекари като първи на пътя на вируса. Огромният бич на липсващата профилактика, винаги осъществявана проформа...

Парадоксите в политиката

Тук имаше един парадокс, но фундаментален – как дори и опасността не успя да роди истински водачи в кризата.

Въпросите:

Как антиваксърските партии, силите, които твърдяха, че няма пандемия, разпространителите често на конспиративни теории се оказаха по-шумни, открити и по-горди от системните партии, които уж защитаваха нуждата от управление на кризата, от ваксинационна кампания, от мерки

Как партиите в еуфорията или в страха от победата/загубата започнаха да си вярват, че след пролетта и тежката тогава вълна COVID е изчезнала някъде от само себе си, доброволно се е оттеглила пред значимостта на политически събития в България

Как нямаше единно силно внушение и създаване на чувство за национална отговорност от страна на основните политически сили, които бяха или се готвеха за парламентарно представителство.

Политически лидери се ваксинираха едва ли не тайно, като малка мръсна тайна, президент и служебен премиер признаваха неохотно, че все пак са се имунизирали, но не искали да си правят пиар. В един от идващите си и отиващите си парламенти през годината партията с най-много депутати – ИТН – имаше председател на ПГ с антиваксърски и поставящи под съмнение въобще епидемията възгледи, там беше и един от основните „алтернативни мислители“ по темата Андрей Чорбанов. 

Две служебни правителства едно след друго, три парламентарни избора и един президентски, два провалени опита да се състави редовен кабинет, растящо разочарование у избирателите, спад в доверието, разкрития за управлението на ГЕРБ, следващи едно след друго – кой в тази обстановка се интересуваше от коронавируса.

Политическите сили сведоха „съпричастността си“ до объркващи и разнопосочни, често откровено неверни послания към избирателите си, всяваха смут и удобно се упражняваха в неконструктивно критикарство, без поемане на отговорност. 

С изключение на ГЕРБ. Партията, доскоро на власт, имаше две фази – докато управляваше третата вълна през пролетта и докато нападаше управлението на четвъртата през есента. И в двата периода от ГЕРБ се хвалеха, че са се справили чудесно и че са за пример. Теза, многократно опровергана от всички факти, всички международни класации, сравнителни изследвания и т.н. – бавна ваксинация, висока обща смъртност, висок леталитет от COVID. Но в ГЕРБ си се харесваха.

В пост-ГЕРБ периодът на епидемията политически пилот нямаше. Президентът Румен Радев много активно се разсейваше, в явен уплах да не обвържат реномето му на борец срещу корупцията и мафията с "противоречивата" тема за короната и ваксините. Премиерът Стефан Янев на няколко пъти при „откритото си говорене с народа“ през фейсбук обясни, че е оставил всичко в ръцете на министъра си и явно се дистанцираше от горещия COVID картоф. Когато ситуацията ескалира след новия пик на епидемията през октомври-ноември и въвеждането на т.нар. зелен сертификат, и от двамата имаше доста колебливи и пълни с условности твърдения, че те носят отговорността.

Ето и как изглеждаше общото послание от различни участници в политическия процес в няколко варианта:

- Всички други са виновни, само ние не. Нищо не е както трябва, но не знаем как трябва да бъде и какво да се направи.

- Нямаме нищо общо с теми и решения, свързани с коронакризата. Ще се правим, че такова нещо няма, а то току-виж може и да престане да съществува. Има толкова по-важни проблеми в държавата.

- Да живеят конспирациите – ваксините са вредни, а всъщност няма епидемия, хората се разболяват така или иначе, болниците са пълни, защото медиците искат да източват здравната каса и други твърдения от партии от типа на „Възраждане“, яхнали тази популистка вълна. (Това поведение даже вкара "Възраждане" в парламента).

Цялостното усещане – за хаотично говорене, объркващо, разнопосочно, създаващо допълнително напрежение, колебливо, страхливо и вредно. 

Резултатът – политическата криза, която вървеше паралелно със здравната, направи особено трудна битката с пандемията. Липсата на решителност, на надскачане на дребните партийни интереси, провалът на лидерството доведе и до тази пропиляна 2021 г., измерена освен с материални, морални, психически щети, най-вече и в загубени човешки животи.

Големите парадокси

В началото на пандемията през 2020 г. редица световни мислители, анализатори и т.н. правеха прогнози как солидарността ще стане водеща в отношенията, как светът ще стане по-сплотен, по-малко егоистичен, по-алтруистичен, как хората заедно ще си помагат, за да оцеляват. Да, началото даде редица образи на подобна помощ, взаимодействие. 

Пандемията обаче имаше точно обратния ефект в България. Бързо стана ясно, че тезата как всеки лично трябва да търпи някакъв тип промяна, ограничения в начина си на живот, за да бъде солидарен с по-уязвимите, по-възрастните, хронично болните, не се радва на голяма популярност в страната. Избуя и се разви лавинообразно някакъв свръхегоизъм. Намерил израз в чести предложения, че мерки не трябва да има. Под ключ, под карантина непрекъснато трябва да стоят само рисковите групи в обществото, а другите да си гледат живота. Противоепидемичните правила бяха, за да се нарушават. Най-дискутираният въпрос периодично през различните вълни беше дали ще останат отворени заведенията и кога ще заработят нощните барове. Голямата драма на бг коронаепидемията.

Този неуместен хипериндивидуализъм изби към следващия парадокс – разкри се, внезапно някак, че българите са най-страстните защитници на демократичните ценности, на свободи и човешки права. Тежък рев съпроводи въвеждането на т.нар. зелен сертификат – с упреци за дискриминация и тормоз.

Най-големият враг на свободната воля обаче се оказаха ваксините срещу COVID.

И тук идваме до най-големия парадокс, с който страната влезе в световните новини.

Провалът с имунизацията. България прелива от ваксини от всички одобрени от ЕС видове, но съпротивата – активна и най-вече пасивна, е огромна, и дози трябва да се даряват, препродават или даже изхвърлят.

Имаше отново размахване на „свободна воля“ и аргументът – ваксинирайте се, кой ви пречи, вие ще сте защитени. 

Година след старта на ваксинационната кампания България е с малко над 3,5 млн. поставени дози. И държи упорито последното място в ЕС, и не само.

Защо ваксинацията се случва по тоя начин в нашата страна е въпрос поне за 1 млн. долара. Все пак е ясно, че внушенията рано се пропукаха, кампания, каквато трябваше да има още преди старта на масовото имунизиране, не се случи и много след това, т. нар. ваксинационен план не тръгна добре, беше изоставен, приоритетите му бяха зле обмислени. Още в началото беше загубено (по-скоро) въобще не беше създадено разбирането в хората, че това е общностна работа, че тя трябва да се върши заедно, че ваксината създава общ щит, а не е „всеки сам си преценя“. 

Причините за този провал са комплексни – усещането за неуредици, промени, удавянето на разумните аргументи в някаква масова психоза, пресищането с медицинска, често разнопосочна, информация, неопровергаваните фалшиви новини, тв достъпността за „алтернативни факти“, тежката политическа криза.

Четвъртата вълна, както експертите предполагаха, се превърна във вълната на неваксинираните – те представляваха над  90 на сто от хоспитализираните и още по-висок процент от смъртните случаи, сочат данните за България.

Така стигаме и до най-страшния парадокс на COVID-ната 2021 г. – по-добре болест, болница, смърт, отколкото ваксина. 

Статистиката е неумолима, когато отчита последиците от подобно парадоксално (евфемистично за „налудничаво“) поведение. Според данни на СЗО към началото на ноември България е втора в света по леталитет от COVID. Пак преди около месец беше разпространено изследване на Оксфордския университет, в което се изчисляват загубените години живот в 37 държави със среден и висок доход през 2020 г. България е на първо място по брой загубени години живот при мъжете с общо 7260 изгубени години на 100 000 мъже. Страната ни е на трето място сред проучваните държави по най-рязко спадане на продължителността на живота през 2020 г. /общо за мъже и жени. М.г. НСИ отчете рязко увеличение на общата смъртност със стойности като отпреди 100 години. Резултатите за тази година вероятно ще са още по-лоши. Тук е моментът привържениците на удобното обяснение за починалите по време на пандемията да кажат – България и преди е била на челно място по смъртност, нацията си е болна открай време. Така е, несъмнено. Но данните сочат още нещо недвусмислено – общата смъртност в страната рязко расте по време на COVID вълни. 

Връщането към нормалността засега се отлага. За догодина? Не е ясно. За тогава, когато колективният здрав разум бъде освободен от плен.

---

Този материал е публикуван в броя на сп. "Клуб Z" от декември 2021 г. В сайта е актуализиран към 27 декември.