Европейските федералисти трябва да благодарят на Владимир Путин. С кризата около Украйна той неволно отваря историческа възможност за това, което те винаги искат – повече Европа.

Хроничната грешка на европейските федералисти е тяхното Sturm und Drang (Буря и натиск – нем.). Те искат Съединени европейски щати днес, най-късно утре. Това им желание ги изолира и вместо до повече води в крайна сметка към по-малко Европа.

Повечето европейци все още се чувстват уютно в утробата на своите национални държави и излизането извън нея ги плаши. Страхът поражда тревожност, а тя – гняв и съпротива, които веднага намират своите организатори и лидери. Така, наглед парадоксално, но напълно обяснимо, крайният европейски федерализъм поражда национализъм.

Федерализация по мирен път на съюз от нации с хилядолетна история е възможна само с малки стъпки и отдолу нагоре – когато народите осъзнаят нуждата от нея и я поискат. Когато им бъде налагана отгоре, дори от просветени елити, тя води до дезинтеграция – Брекзит. Затова федералистът не бива да пропуска нито един шанс да демонстрира ползите от интеграцията и федерализацията.

Америкаците са станали нация благодарение на Гражданската война, която преди да стане война за премахване на робството, е била война за власт между отделни щати (11-те от Конфедерацията) и Съюза.

“Моята първостепенна цел в тази борба е да спася Съюза, а не е нито да спася, нито да разруша робството – пише тогава президентът Ейбрахам Линкълн на нюйоркския издател Хоръс Грийли. – Ако бих могъл да спася Съюза, без да освободя робите, бих го направил; и ако можех да го спася, освобождавайки всички роби, бих го направил; и ако можех да го спася, освобождавайки някои роби и оставяйки други, бих го направил. Това, което правя за робството и за цветнокожата раса, го правя, защото смятам, че то помага да спася Съюза”.

Във войната е победил Съюзът и затова днес имаме американци, а не вирджинци и пенсилванци.

Очевидно е, че днес европейска нация няма, а ако някой ден има, тя не може да бъде резултат от война – Европейският съюз е проект от мира, на мира и за мира.

Но той същевременно е и друг вид проект – такъв, който служи всичките му 27 държави да правят заедно това, което никоя от тях, дори най-голямата, най-богатата и най-мощната, не може сама.

В този смисъл той съдържа разковничето на нацията според Ортега и Гасет – “общ проект за бъдещето”, противопоставен на “маниите” от миналото.

Шансът на федералистите според мене е не в това да искат още днес европейски паспорт, европейски бюджет, европейски министри на това и онова, европейска отбрана и европейска армия.

Шансът им е да използват всяка възможност, за да показват с какво липсата на тези неща ощетява европейците.

Пандемията показа това в здравеопазването. Ако имаше европейски здравен съюз, отговорът на пандемията щеше да бъде по-бърз и по-ефективен – от доставката на консумативи в началото, до запазването на петте свободи и най-вече свободата на движение – и до приемането и налагането на мерки и минимизирането на вредите им върху икономиките на държавите членки.

Ако днес се радваме на излишък от ваксини, дължим го на Европа, защото тя има тежестта да договори достъпни цени, капацитета да плати, да инвестира в изследвания, да организира производство.

Това е добър пример за това как заедно 27 страни могат много повече отколкото всяка от тях сама.

Какъв би бил шансът на малки и бедни държави като България в преговори със световните фармацевтични корпорации, чиито обороти са по-големи от българския БВП? Никакъв. Такова договаряне би значело да бъдем в края на списъка на чакащите при диктувани от производителите цени и без никакви гаранции за безопасност и сигурност.

Днес една трета страна казва на Европа: Ти ще стоиш далече от моите съседи, защото те са си мои, те са ми зона на влияние. Да не си посмяла да стъпваш в нея, защото ако стъпиш, ще има война. Същото тази страна каза и в края на 2013 г. и така отключи украинската криза от 2014 г.

Ако Европа е нация и държава, тя би трябвало да може да отговори: Щом претендираш за зона на влияние и ме плашиш с война, аз ще пратя моите самолетоносачи във Варна и в Констанца. Всеки от тях носи по сто изтребителя, които твоите радари не виждат и които могат да носят ядрено оръжие. А заедно със самолетоносачите се движат и кораби, чиито ракети могат да стигнат до столицата ти за 10 минути.

Но Европа не е нито нация, нито държава. Тя е организация. И отговаря според организационните си възможности: Ако ти нахлуеш в Украйна, аз ще забраня на твоя олигарх Абрамович да ходи от Лондон в Париж.

Мисля, че това обяснява достатъчно ясно защо преговорите за Украйна, които са всъщост преговори за сигурността на Европа, се водят между Русия и САЩ , практически в отсъствието на Европейския съюз. Той “участва” в тях, доколкото САЩ го допускат и информират.

Европейска позиция няма, а доколкото е формулирана, тя е функция на американската. Иначе има германска позиция и френска позиция. За позиции на останалите 25 държави членки не е сериозно да се говори. Дори някоя от тях да ги изрече, те биха били въздух под налягане.

Да, има достатъчно категорична позиция на САЩ и НАТО и алинасът е респектираща сила, но днес - при проевропейския президент Джо Байдън в Белия дом. А ако утре там пак се окаже изолационист като Доналд Тръмп, който смята, че НАТО е остаряла и че САЩ трябва да гарантират сигурността само на тези европейци, които си плащат?

ЕС, който демографски и икономически е по-голям от САЩ и в сравнение с който Русия е икономическо джудже, не е господар на съдбата си. Въпросите на неговата сигурност се решават между Вашингтон и Москва. Това не може да остане така, ако Европа наистина има амбицията да бъде световен фактор.

Разликата между европейския потенциал и европейския капацитет, между европейските възможности и европейската действителност показва загубата, която инкасират не само всяка от 27-те държави членки, но и всеки от 450-те милиона европейски граждани от липсата на европейска отбрана, на европейска армия, на европейска външна политика (на дело, не на думи както е сега).

Да бъдеш държава означава в основни линии три неща – да събираш данъци, да раздаваш правосъдие и да водиш война. Европа може по много малко от първите две и нищо от третото. Не че Европа не може да направи самолетоносачи или ракети. Тя няма право на това, защото нейните държави членки не ѝ го позволяват. Европа няма институция, която да реши къде да прати самолетоносачите и ракетите. Това днес могат само националните парламенти и правителства, но не и Европейският парламент и Европейската комисия.

Американският президент може да каже на германския канцлер: Ще ти спра газопровода. Едва ли обаче би го казал на европейски президент, който има същата като неговата власт и същата като американската мощ зад нея. Европа има потенциала да ги има, само трябва да ги поиска. А днешната криза около Украйна показва, че те все повече ѝ трябват.

Европа и сега си има президент – наречен председател на Европейския съвет. Неговата функция обаче е да кани държавните и правителствените ръководители на срещи, да съгласува с тях дневния ред, да открива, закрива и води заседанията. Той нищо не решава. И в Москва и във Вашингтон имат телефона му, но в труден момент, те не звънят на него. Защото главните, от които зависи изборът му, искат все още да звънят на тях. И защото те имат правосубектност, т.е. власт, която той няма, тъй като те предвидливо не са му я дали.

Силна федерална Европа със съответно овластен президент звучи прекрасно. Но какво става на нейния фон с германския канцлер, с френския президент, с италианския министър-председател и с останалите им 24-има колеги? Какво става с техните парламенти и правителства? Те стават нещо като областни управители или губернатори и провинциални събрания. Това е за момента непреодолимата пречка пред европейския федерализъм на дело за разлика от европейския федерализъм на думи.

Да, да прежалиш национален суверенитет е много трудно. Но в условията на глобализация запазването му става все по-илюзорно, а цената на тази илюзия е, че Европа не е на масата на световните сили, а е в менюто им. 27-те вече не могат поотделно това, което биха могли само заедно и което конкурентите и противниците им могат самѝ.

Но надежда за промяна има. И тя е във факта, че най-губещи от амплитудата между възможности и действителност в Европа, са най-малките ѝ членки. За тях, за разлика от големите, е най-очевидно, че в съвременния свят нямат бъдеще поотделно освен като нечии сателити, клиенти или подизпълнители. Рано или късно малките в Европа ще започнат да осъзнават, че заедно могат много повече отколкото всеки от тях поотделно, а може би – колкото големите, та дори – и повече от тях.

Малките могат и трябва да се борят за голяма Европа, защото никой не е по-заинтересован от нея повече от тях. Суверенитетът с български данъци, българско правосъдие и български въоръжени сили е празна дума. Тя поражда обяснимо и подобно снизхождение – и във Вашингтон, и в Москва. Българският суверенитет може да бъде само европейски и само един бъдещ европейски суверенитет може да бъде гаранция за българския.