Коледа в света на Дикенс

ЯНА ВАСИЛЕВА
  
Тези, които са чували за Девентер, не са особено много – градът е в северната част на Холандия, намира се на река, край реката има вятърна мелница, а старинният център по нищо не се различава от всички други старинни центрове: площад с пазар, църква, музей. В града не е родена нито една велика личност, а и с исторически събития не е свързан. Но по Коледа неизменно – вече почти четвърт век – привлича много туристи, заради които дори се прави специална организация на движението: всички искат да видят дикенсовите герои, които тръгват из много подходящия за едно пътуване във времето декор и създават настроение, несходно с нищо друго.

Защо точно в Девентер? Прочутият английски класик никога не е стъпвал там и даже не се носят слухове за него, че може да е бил кореспондент в Холандия, както преди време се спомена за Бургас. Хрумването дошло преди 24 години на една местна дама, любителка на Дикенс, докато размишлявала как да разнообрази неделния предколеден ден, в който ѝ се налагало да работи в своя магазин – и така стигнала до идеята за малък викториански маскарад, който хем би привлякъл повече посетители, хем създава приятни емоции и на жителите на градчето, вживяващи се много талантливо в ролите на познатите от детството герои.

Последователи се намерили без проблеми и днес определено вече може да се говори за традиция – коледният Девентер се превръща в истинска коледна дикенсова приказка, в която с удоволствие се потапят и възрастни, и деца. И всичко е озарено от широки усмивки – с които местните посрещат, а гостите отвръщат, разменяйки си мили думи и пожелания, както и някоя друга реплика, свързана с литературното произведение, от което е излязъл съответният герой. „Не познавам други българи“, признава Ебенизър Скрудж, приседнал величествено в една галерия. Но не пропуска да прояви „професионална“ любознателност и се опитва да научи да брои до десет на български. Негов „съвременник“ пък като че ли се диви на фотоапарата и се интересува що ли е това – нали по времето на Дикенс не е имало такива устройства.

Персонажите, които се изпречват пред очите на посетителите, са към хиляда – сериозни господа с цилиндри и придружаващите ги елегантни дами, овчар с овце, чието преминаване през уличките е истинска сензация, амбулантни търговци с разнообразната си стока, месар, развяващ заклана кокошка или ято слугинчета с кокетни бели бонета. Подобаващо издокарани са всички продавачи или келнери в заведенията, че дори и невръстните жители на Девентер са като че ли излязли от някой дикенсов роман.

Някои от проблечените дами и господа несъмнено са професионални актьори, но повечето са местни хора, които с удоволствие влизат за два дни в ролята на един или друг образ от 19-ти век. От гвардейците с алебарди, застанали в началото на маршрута из дикенсовия свят, през енергичните викториански гаврошчета и перачката край коритото до изпъчения мистър Пикуик, който изглежда повече от автентичен – никой не липсва в картината, която жителите на Девентер представят на гостите, а и на себе си. Непрестореното удоволствие, с което го правят, личи и с просто око, точно както и радостта в очите на посетителите.

И за тях са създадени условия да направят скока във времето – ако се възползват от възможността да се фотографират с викториански тоалет или приседнат за кратко на масата, сложена по всички правила на онази епоха. Могат и да се запознаят с лейди Х или лейди Y, да послушат детския мюзикъл „Оливър Туист“, да посетят киното, в което върват филми по романите на класика или да се сдобият с някоя от неговите книги, ако им липсва в библиотеката. Оттам нататък пък започва тържеството за небцето – с най-различни деликатеси, греяно вино и печени кестени.

Дикенсовият фестивал със сигурност е силен импулс за бизнеса в Девентер – докато магазините примамват с намаления, по площада се е ширнал грамаден пазар, а всяко заведение се е погрижило с нещо специфично да привлече вниманието на посетителите, които ежегодно са по 150 хиляди. Тръгваме си под звуците на гайди – преминаващите оркестранти също са издокарани във викториански костюми, и си мислим за едно: кога ли ще ги стигнем холандците.