На фона на войната, проблемите в енергетиката и инфлацията е лесно да забравим, че текат и други процеси и се вземат други решения. Тази седмица с много висока подкрепа Европейският парламент гласува директивата за минималната заплата, която обещава големи промени в начина, по който се регулират пазарите на труда на страните членки.

Идеята далеч не е нова – тъкмо обратното, корените ѝ са още в периода отпреди пандемията, като още тогава сме коментирали потенциалните последствия за българската икономика. Пространен анализ в началото на миналата година публикува и Литовският институт за свободен пазар; по тази причина няма да се спираме на основните предпоставки на законодателството, а само на новите елементи.

Интересно нововъведение е двойният минимален стандарт за изчисление на МРЗ. Досега дебатът на европейско ниво се въртеше почти изключително около изчисляването на минималното заплащане като дял от медианната заплата, но приетият тази седмица текст допуска и ползване на средната заплата за същите цели. Отношението обаче е друго – докато делът от медианната заплата е 60%, то при средната той би бил 50%.

На пръв поглед употребата на средната заплата изглежда повече от странно – тя е много по-динамична от медианната, а и е много по-чувствителна на крайните ниски и високи стойности. Това е от особено значение в икономики като българската, където има много големи неравенства в заплащането между отделните икономически дейности и съответно подем или срив в някой отрасъл може да тласне средната заплата в една или друга посока.

За да си обясним това наглед странно решение, обаче, трябва да разгледаме цялостния подход на регулацията на МРЗ на европейско ниво. Показателно е, например, че страните, които понастоящем нямат национална минимална заплата, няма да бъдат принуждавани да въвеждат такава. В този смисъл, приравняването на минималната заплата с дял или от медианната, или от средната заплата може да се изтълкува като даване на повече избор на страните членки да подберат подход, който по-близо отговаря на структурата на пазарите им на труда.

В случая на България обаче, използването на брутната средна заплата за изчисляване на МРЗ би означавало нейното доста агресивно покачване. Ако би ни се наложило да я приравним с 50% от средната, това би означавало равнището ѝ да достигне приблизително 850 лева, много над настоящите 710. Остава отворен въпросът дали изчисленията ще се правят въз основа на актуални данни за средната заплата или със задна дата, както при линията на бедност, която изостава с година назад. Разбира се, ако страната избере да ползва медианата, скокът няма да е толкова значителен.

Грешно е да се мисли и, че директивата ще донесе със себе си спешни промени в практиката на страните членки. След приемането ѝ от Съвета европейските държава ще имат две години, за да въведат новия подход в националното си законодателство. По всичко личи, че дори и тогава поставянето на ограниченията ще имат най-вече козметичен ефект върху подхода към определяне на МРЗ.

Редно е да се замислим в такъв случай защо ЕС изобщо се занимава с регулиране на сфера, която от една страна е много далеч от обичайните му компетенции, а избраният подход е достатъчно беззъб, за да не доведе до почти никакви промени. Отговорът се крие най-вероятно в политическата потребност да се демонстрира интерес и грижа за доходите на работниците с най-ниски заплати, а не от реално желание за решаване на съществуващи икономически проблеми.

Въвеждането на директивата обаче може да доведе до отказ от реформа на национално ниво. Както нееднократно сме посочвали , ако приемаме за нужно да се прилага минимална работна заплата, то най-подходящият начин за нейното определяне е обвързването ѝ с набор от обективни макроикономически индикатори, които да описват състоянието на икономиката като цяло и на пазара на труда в частност. Подходът на ЕС на обвързване само с динамиката на средната или медианната заплата най-вероятно ще доведе до отказ от въвеждане на далеч по-прецизен МРЗ механизъм, който включително да може и да спре ръста ѝ в ситуации на по-тежка икономическа криза.

Накрая, сред заложените цели на директивата е и разширяването на колективното договаряне до заложена цел от 80% от работниците. Това е и всъщност изискването, което може да нанесе най-много щети на пазара на труда по линия на ограничаването на свободата на договаряне и затваряне на голяма част от работниците в колективни договори, които са далеч от най-добрите възможни условия. Доколкото не е ясно точно какви ще са инструментите, с които ще бъде преследвана тази цел, обаче, можем само да се надяваме, че ще си остане в сферата на пожеланията.

Институт за пазарна икономика