Тези мои нерадостни размисли написах в отговор на един въпрос на големия наш поет и преводач Иван Цанев, зададен чрез „Литературен вестник“ и поместен в неговия брой 18 от 11-17 май 2022 г. Въпросът е следният:  

"Ако съществуваше машина на времето и Антон Павлович Чехов можеше да се върне в родния Таганрог през април 2022 г., какво би могъл да каже пред днешните си разноезични читатели и почитатели? Дали би цитирал Тютчев – или?" 

Става дума за знаменитото четиристишие на Фьодор Тютчев, писано преди век и половина, което днес мало и голямо, по повод и без повод, не спира в един глас да повтаря: 

Русия с ум не ще прозреш, 

                               не ще я вместиш в обща мяра 

Русия за да разбереш, 

единствено е нужна вяра. 

(Пр. П. Велчев)

Не вярвам нито в машините на времето, нито в Русия, както се опитва да ни внуши един гениален руски поет от ХІХ век – третият след Пушкин и Лермонтов, но недотам известен на света, вероятно поради дълбоко философския характер на неговата лирика. Чета го и разгадавам с наслада,  от много години, но на почивки и крайно предпазливо. 

Малцина у нас, а и в самата Русия днес знаят, че именно Фьодор Тютчев – блестящият  имперски дипломат, старши цензор в Министерството на външните работи и таен (придворен) съветник, е сред първите, които употребяват термина „русофобия“. Така той в писмо до дъщеря си Ана през 1867 г. определя едно сравнително ново  според него явление, което започва да придобива „патологичен характер“ и не почива върху никакви принципи, а „само на инстинкти, чиято природа следва да бъде проучена“. 

Няма и година, откакто Ана е минала под венчило, а баща й –  написал, без още да публикува, знаменитото си четиристишие „Умом Россию не понять“, което от ухо на ухо и ръка на ръка разпространява енергично зет му. Тютчев не се изживява като поет. Далеч по-важни според него са отворените му писма до редакциите на европейски вестници, статиите и трактатите, в които противопоставя православна Русия на революционния Запад. Като велика християнска държава, смята той, Русия трябва да разширява постоянно своята територия с център Константинопол и да обединява славянските народи под управлението на руския цар. 

За сведение на днешните българи дъщерята на Тютчев е съпруга на Иван Аксаков, а той – не само улица в центъра на София и Варна, а публицист и поет, борец за освобождението на руското селячество от „еврейско иго“ и заедно с брат си Константин – водещ идеолог на славянофилството.

„Западът – пише брат му – е родил знанието и убил вярата. А ние не искаме да живеем без вяра… Много ще сбъркат ония, на които им хрумне да прилагат европейските си възгледи спрямо Русия и въз основа на тях да я съдят… Законите – това са германски фокуси…“. 

И още: в израз на братско преклонение към председателя на Славянския комитет Иван Аксаков, който набира средства за въоръжаването българското опълчение в Руско-турската война и произнася пламенна реч срещу решенията на Берлинския конгрес, няколко избирателни комитета у нас издигат кандидатурата му за княз на България в навечерието на Учредителното събрание. Тя обаче не е одобрена от НВ Царя Освободител. Княз на България става любимият му племенник – Александър Батенберг. И слава Богу.

Толкова за Тютчев, неговия зет и митичната вяра на българина в дядо Иван.

А сега няколко думи за мен.

Пиша тия редове часове след като външният министър на Украйна дойде на крака в българския парламент да иска военна помощ от страната ни и с неприсъща за европейски дипломат откровеност каза право в очите на народните ни представители: „Не може да сте все по средата.“.

Изпотих се от срам. 

Не може да сме все между капките, наистина, да не пролеем капка пот дори за собствената си свобода, все на сянка да седим и на тепсия да я чакаме. Да си траем, снишаваме и повтаряме:

"Всяко зло за добро! И вълкът сит, и агнето цяло!" 

Този храбър украинец – Дмитро Кулеба,  беше гледал вече два месеца смъртта в очите – в нейния най-безобразен и непоносим за всяко човешко същество вид, не беше подгъвал крак, затварял клепач. Какви ли ще да са му се видели нашите родни депутати, ония тънки шмекери и сервилни циници сред тях, че да стигне до подобна диагноза и да изрече на висок глас, без да го увърта: не са ни братя хора, които убиват по такъв начин. 

А на нас – братя ли са ни руснаците? Братски народ ли ни е руският? Ами съветският? Великият и нерушимият, чийто отмъстителен призрак Историк № 1 на всички времена и народи е запретнал ръкави да налива с плът и кръв? „Братушки“ ли са ни те наистина, дар природен или проклятие, съдба или мит, преобърната история или политическо клише, което ни се набива в главите и насажда в душите от детските градини още? И кога, как така трудолюбивият, гостоприемен, състрадателен българин стигна дотам, че да обръща гръб на хора, които техни и наши „братя“ са се заели да изличат от лицето на земята? В един глас с крадеца да реве по мегафони и микрофони:

„Дръжте крадеца“?

Цял народ, къде по-достоен и жертвоготовен в този съдбоносен за бъдещето на Европа миг, да петни с прозвището „бандити и нацисти“? И без два реда накръст да е прочел за украинците, нито да е стъпвал в Киев, да нарича режима им там „престъпен“, а техния демократично избран президент – „клоун“. Хора ли са изобщо тези обзети от злоба и малоумие същества, които утре сами ще налягат под танковете на Путин да ги направи на каша? 

Ако дотогава поредният вирус не е свършил тази работа, разбира се… 

Защото – странно – същите тези бабаити, които довчера пищяха, че ваксината не е нищо друго освен чип, експериментална течност и секретно оръжие на шепа милиардери зад океана, създадено час по-скоро да ни колонизира, контролира и стерилизира – същите тези борци за свобода днес развяват знамето на великата руска идея и нейната Желязна орда.

Само че знамето, с което се намятат и увиват по площадите, е напоено отровата на Лернейската хидра, а не с любовна отвара, както похотливият кентавър Нес лъже ревнивата Деянира. И отровата вече се просмукала в кръвта им, а самото то е станало тяхна втора кожа и няма как да го отлепят от себе си, освен като Херакъл и те да се хвърлят в огъня.

Където и нас искат да завлекат.

Много добре си дава сметка нашенецът какво иска от него Европа, и какво – Путин. Ама не му се работи, отучила го е народната власт начело с братския СССР, а сегашната – тя власт ли е, само гледа да бръкне по-дълбоко в джоба на българина и слуша какво американците ще й кажат.

Откъде това озлобление изведнъж у нас, тази омраза и неприязън към американците и Европа, не мога да си обясня. Впрочем мога. Впрочем днешният българин до такава степен е оглупял, оскотял и озверял, че е готов да величае и Путин, и зверовете му в армията.

Имаше навремето в учебниците по научен комунизъм една глава, казваше се „Съветският човек“. Тия учебници ние, студентите, ги наричахме тогава „научна фантастика“, а с понятието „съветски човек“ се забавлявахме и най-лекомислено подигравахме. Уви, оказа се, че то съвсем не е случайно и изпразнено от съдържание и че май няма да е зле да попрелистим пак тия учебни помагала. Защо ли?

Ами за да си обясним някои явления в днешна Русия, която след победите си над фашистка Германия и нацистка Украйна се кани да отбележи най-бляскаво стогодишнината от основаването на СССР. След броени месеци… И за да се убедим, че този нов тип „съветски човек“ наистина съществува и не спира и да шества из „просторите на своя край чудесен“. Сред многобройните му положителни черти, помня, на първо място беше беззаветната преданост към съветския народ и яростният отпор срещу всякакви попълзновения на световния империализъм начело със САЩ към комунистическото му отечество. 

Два цитата от зората на това комунистическо отечество, първият от Горки: 

„Болшевиките начело с Ленин извършват един от най-жестоките научни опити над живото тяло на руския народ… целта на опита е преработка на живата човешка материя“. 

И вторият – на философа Сергей Булгаков през 1918 г.: 

„Обърнете внимание как се промени дори външният вид на войника – той се превърна в нещо звероподобно, страшно… Вашите „другари“, да Ви призная, понякога ми приличат на същества, лишени изобщо от дух и притежаващи само низши душевни способности, една такава особена разновидност на Дарвиновите маймуни – homo socialisticus.“

Тук веднага ми идва на ум и не мога да не спомена другия Булгаков – Михаил, с неговото „Кучешко сърце“, което излезе за първи път на български език в сп. „Факел“, преди още да бъде публикувано в осакатен вид в родината на автора през 1987 г. Хубаво е и тази пророческа, забранявана повече от шейсет години повест, да се препрочете, да си припомним как в търсене на вечната младост професор Преображенски присажда човешки мозък на бездомен уличен помияр.

И какво следва от това? – Кучето се преобразява в човек, ако заслужава така да се нарече кучият син, който започва да псува, пие, краде, преследва себеподобните и размахва наган срещу своя създател.  

Ако можем да говорим за национален характер, много от чертите му е доразвил, творчески обогатил и доукрасил с думи, без да изменя същността им, именно този нов, съветски човек, готов за пореден път да се обрече и обрече целия свят на страдания в името на смъртоносната братска операция. Да вземем пословичната му любов към родината, с която той отколе толкова се слави и като човек на крайностите за броени часове органично може да преобразува в унищожителен великоруски шовинизъм.

Видяхме къде се корени този шовинизъм, но и да си представим не можем (или не искаме) докъде ще стигне. Съветският човек, както и относително по-кротките му предшественици от царска Русия, вижда навсякъде врагове. Неговият път на развитие е особен, свой собствен и единствен ще спаси човечеството от порока, божия гняв и гибелта, към която се е запътило. Всички, които мислят другояче и въобще мислят, са чуждестранни агенти, екстремисти и терористи.

Нито за миг не съм вярвал на Путин и на тази Русия, която той започна да преобразува по свой образ и подобие още с идването си на власт, но ме е смайвало плиткоумието и трогателната доверчивост на Запада към него. Не можеш да храниш хищник, готов да те разкъса, с хайвер, нито да го поиш с шампанско. Сърбал съм им попарата на руснаците, години наред.

Тяхното имперско високомерие и пренебрежение към живота – и на отделния човек, и на народите, не е от вчера и граничи с презрението и омразата към всичко чуждо и неразбираемо. Най-удивителното е безразсъдната им самонадеяност. И да се яви някой Чехов днес, ще го замерят с бутилки и псувни, по долно бельо ще го съблекат и ще му търсят сметка, задето е американско.

Намесата в личния живот на съседа и гледането в чуждата паница им е любимо занимание. Дразни ги всичко, което той си позволява без тяхно одобрение и разрешение. И както са готови, в мигове на духовно просветление и пълно опиянение, ризата си от гърба за теб да свалят, така утре – и кожата ти да одерат. С Божията благословия, естествено… Непрекъснатите лишения и узаконеното с векове робство са развили у тях онзи известен на всички ни комплекс за малоценност, който и до днес, под ръководството на скования от злоба към цивилизования свят Путин, обикновеният руснак може да избие единствено с омраза към богатия и свободния. 

Преди година пловдивски журналист ме попита какво мисля за Путин. Казах, че е по-опасен и от Сталин.

„Как може така да говорите! – едва не изтърва микрофона си мъжът от другата страна на линията.

„Дори Сталин не си позволяваше така открито да нарича гражданите си „чуждестранни агенти“, „екстремисти“ и „терористи“, заради това, че мислят другояче – продължавах аз. – Беше далеч по-хитър. Водеше разследвания, скалъпваше публични процеси, съчиняваше правдоподобни обстоятелства и факти, насърчаваше доносничеството, губеше стотици хиляди трудодни в изтръгването на признания, но не стигаше дотам, че да подписва саморъчно угодни само нему укази и закони. Допитваше се до членовете на политбюро – или поне си даваше вид, че се допитва. А народът въобще не му вярваше така беззаветно – освен по време на войната. Какъвто е случаят и с Путин.“

„Каква война? – недоумяващо запита журналистът. „Ами в Донбас – викам. – В Сирия. В Африка. С оръжие в ръка. С банди от платени главорези. Да продължавам ли?“ 

Всички тия завоевателни войни за днешния победèн от падането на Берлинската стена победител и освободител се сипят като манна небесна отгоре му. Русия никога не е спирала да колонизира народите в собствените им територии, които тя винаги е смятала за естествено продължение на нейните и е разширявала. Ентропията, знаем, е смъртта на вселената. Е, точно тя може един ден да доведе и до гибелта на Русия и Путин от 20 години се стяга за нея.

Всяка критика, и най-предпазливата забележка към Русия не спира да се възприема като груба намеса в нейните вътрешни работи. Помня с каква патриотическа страст допреди година-две бивш дисидент защитаваше правата на руските писатели. Беше станал президент на руския ПЕН център и се възмущаваше от опитите  на централата на ПЕН в Лондон да набърква политиката в литературата. Но един от първите подписа „Обръщението в защита на специалната операция в Донбас и на територията на Украйна“, озаглавено „Кой иска жертви?“. Странно заглавие, нали? Палачът в ролята на жертва… Защото кой може да иска жертви? – Онзи, естествено, който напада и започва война, както и да я нарича. 

„За първи път изпитвам срам, че съм руснак“ – пише ми днес Олег Хлебников, заместник-главен редактор на закрития опозиционен вестник „Новая газета“, основан от друг наш приятел – Юрий Шчекочихин.

Юрий беше знаменит журналист, депутат и член на Комисията по разследването на обстоятелствата около взривовете на жилищните блокове в Москва и Волгодонск и по време на ученията в Рязан през 1999 г. Отровиха го. За дни косата му опада на кичури и кожата му се свлече. Беше на 53 години. По същия начин се разви и протече загадъчната болест на Александър Литвиненко, чиято книга „Лубянската престъпна групировка“ получих от него в ръкопис и издадох през 2003-та – три години преди да бъде отровен в Лондон.

Да продължавам ли? Да намесваме ли тук изобщо името на Антон Павлович Чехов, с когото би трябвало да завърша?

По-добре не, да му спестим този срам и позор.

Но ако съветските учени получат заповед да произведат машина на времето, пленят и принудят Чехов да се завърне в родния Таганрог на брега на Азовско море, моят въпрос е: дали там изобщо ще има негови читатели и почитатели? А ако има, и литературната вечер с него се състои –  в някой бункер естествено! – а на първия ред в бункера седи сам Путин и повтаря:

„В Россию можно только верить“, какво би казал Антон Павлович?

Ясно е какво. Нищо. По-скоро би си надянал пенснето и прочел някое старо разказче, да речем, „Спи й се“ – за тринайсетгодишната, съсипана от работа и господарски викове бавачка Варка и за бебето, което тя удушила, защото ревяло и не й давало да спи.

---

Георги Борисов е български поет, есеист и публицист, издател, преводач от руски, френски и английски. Завършил е Френска езикова гимназия в София (1969) и Литературния институт "М. Горки" в Москва (1974). Работил е като редактор във в. "Литературен фронт" (1976-1981) и зав. отдел "Документална и художествена литература" в "Профиздат" (1986-1989). От създаването на сп. "Факел" (1981) е негов заместник-главен редактор, а от 1990 г. - главен редактор. Основател и директор на издателствата "Факел" (1991-1995) и "Факел експрес" (1995). Носител е на наградата "Владимир Башев" за най-добра първа стихосбирка (1977), на литературната награда за поезия на в. "Труд" (1999) и на наградата "Иван Николов" за най-добра поетична книга (2001).  През 2021 г. получава „Орфеев венец“ – за изключително високи постижения в съвременната българска поезия, и Голямата награда „Перото“ за цялостен принос към българския литературен контекст.