Роман за смели, благородни и самоотвержени... зайци (ОТКЪС)

На пръв поглед това е книга за оцеляването и природата, за законите на гората и смелостта, за приятелството и жестокостта. Ако се загледате внимателно обаче ще прочетете история за социалните роли, обществения строй и диктатурата като форма на управление.

Ричард Адамс разработва специален заешки език, който прави романа впечатляващ и от езикова гледна точка. Към това добавяме и внушителните му познания за природата, които умело са втъкани в детайли на историята. Преводът и работата по българското издание на този роман са съкровена мисия. Преводът е дело на Илиян Желязков. Той е първият издател на „Хълмът Уотършип“ в България, а всеотдайността, ерудицията, вниманието към детайлите и обичта му към езика заслужават безкрайно уважение.

„Хълмът Уотършип“ е непреходен роман, който поставя важни въпроси за света, в който живеем.

Приключението в романа започва от момента, в който идиличният живот на група зайци е помрачен от притеснителното видение на един от тях. Животните знаят, че срещата на дивата природа с хората не ражда нищо добро, затова малката група зайци, повярвали във видението на Петко, тръгват да бягат. Търсенето на нов и безопасен живот обаче е застрашено от срещата с многобройното и деспотично организирано заешко селище Ефрафа. Доблест и смелост ще се сблъскат с тирания и жестокост. В природата важат законите на джунглата и оцеляват само най-силните. Но какво означава силата? Къде се крие тя?

„Хълмът Уотършип“ е история за приятелството, смелостта, загубата и превъзмогването на страховете. Романът е определян като една от знаковите творби на миналия век, а днес той оживява с ново издание на български език.

***

"Хълмът Уотършип". Изд. Orange Books

1. Табелата

По тухлен мост над поточето минаваше коларски път, който се изкачваше по отсрещния склон до дървена врата в ограда от жив плет. Зад вратата започваше алея. Майският залез бе осветил облаците в червено, при все че до свечеряване оставаше още около половин час. На сухия склон бе пълно със зайци – някои от тях хрупаха рядката трева около заешките дупки, други отиваха по-надолу – да търсят глухарчета или някоя иглика, останала до този момент неоткрита. Тук-там някой заек стоеше изправен върху мравуняк и се оглеждаше с наострени уши и душещ нос. Но безгрижното чуруликане на кос откъм края на гората показваше, че натам няма нищо тревожно. В другата посока пък – покрай поточето, можеше ясно да се види, че всичко е мирно и тихо. В заешкото селище цареше спокойствие. На височината – близо до дивата череша, където пееше косът, имаше няколко почти скрити от къпините заешки дупки. При входа на една от тях, в зеления сумрак, бяха седнали един до друг два заека. По-големият излезе на открито и без да бърза, се промъкна покрай рътлината под прикритието на къпините, прекоси рова и се изкачи на отсрещния скат. След малко и другият заек го последва.

Първият заек спря на слънце и си почеса ухото с бързо движение на задната лапа. Той беше само на една година и все още растеше, но въпреки това нямаше наплашения вид на повечето „зайци от покрайнините“, с други думи – на редовите зайци през първата им година. Ако нямат аристократични връзки или необичайна големина и сила, те обикновено са подчинени на по-възрастните и живеят както успеят да се уредят – често на открито, в покрайнините на заешкото селище. Но специално този заек изглеждаше като същество, което знае как да се грижи за себе си. В изражението му имаше нещо проницателно и жизнерадостно, когато седна, огледа се и се почеса с двете си предни лапи по носа. Веднага след като се увери, че всичко е наред, той сниши ушите си и започна да се храни с трева. Спътникът му изглеждаше по-неспокоен. Той беше малък, с широки и втренчени очи. Начинът, по който повдигаше и завърташе главата си, говореше не толкова за предпазливост, колкото за неспирно нервно напрежение. Носът му непрекъснато потрепваше. Една земна пчела прелетя, бръмчейки зад него, и той веднага подскочи и се извъртя така внезапно, че два пасящи наблизо заека се втурнаха към дупките си. Но в следващия момент по-близкият от тях – мъжки заек с черни върхове на ушите, го позна и се върна да се храни.

– О, това е само Петко – каза той, – пак подскача заради мухите. Хайде, Зърнастец, какво беше започнал да ми казваш?

– Петко? – отвърна другият заек. – Защо го наричат така?

– Били са пет зайчета в котилото, от които той e най-малкото. Чудно как е оцелял досега. Аз все казвам, че човек не би го видял, а пък лисица не би го поискала. Но признавам, че той сякаш умее да стои настрана от нещастията¹.

Малкият заек дойде по-близо до своя спътник, препъвайки се с дългите си задни крака.

– Нека идем малко по-нататък, Леско – каза той. – Знаеш ли, има нещо странно тази вечер, но не мога да кажа какво е то. Да идем ли долу при потока?

– Добре – отговори Леско. – Тъкмо ще можеш да откриеш някоя иглика². Ако ти не успееш, значи никой не може. И той поведе Петко надолу по склона, като сенките им се очертаваха отзад на тревата. Те стигнаха до поточето и започнаха да хрупат, търсейки нещо точно до коловозите на коларския път. Не след дълго Петко откри това, което търсеха. Игликите са деликатес за зайците и обикновено много малко от тях се запазват до края на май, в съседство с дори и малко заешко селище. Тази специално не бе цъфнала още и листата ѝ бяха скрити във високата трева. Петко и Леско тъкмо бяха застанали пред нея, когато два по-едри заека притичаха откъм другата страна на близката отъпкана от добитък пътека.

----