България трябва да се готви за дълга война в Украйна. Ако тя все пак свърши бързо, толкова по-добре, но няма да ни заболи от готовност за месеци и дори за години от известните вече последствия и рискове.

Главният риск за България в момента е политическият - краткотрайните и нестабилни правителства и парализираните институции. Те правят държавата неспособна да реагира своевременно и адекватно на останалите рискове - в икономиката и сигурността.

Политическият риск застрашава и доверието в парламентарната демокрация - доколкото тя серийно се оказва неспособна да осигури стабилно управление и го предава в ръцете на назначени от президента служебни правителства. Предвиденото от конституцията изключение става правило. Парламентарната република се подменя от квазипрезидентска.

Въпрос на дискусия е доколко политическият риск е плод на обективни обстоятелства (фрагментацията на обществото и на парламентите, които то избира) и доколко на субективни (негодност на действащите лица в политиката или съзнателно преследвана от определени играчи дестабилизация с оглед на геополитически интереси).

Безспорно обаче е, че държавата става все по-уязвима на заплахи, все по-несигурна като член на общностите, в които членува и като опора за гражданите си. В чий интерес е това, е очевидно.

Краят не се вижда

Последните седмици на декември 2022 година дадоха основания за очакването на продължителна война в Украйна. Ред украински лидери (от президента Володимир Зеленски до главнокомандващия генерал Валерий Залужни) прогнозираха, че руският президент Владимир Путин не се е отказал от неуспелия си първоначален план да завладее цялата или поне по-голямата част от Украйна и в дълбокия тил подготвя сили за нова мащабна офанзива.

Военните наблюдатели посочват, че по фронтовете, на които са отстъпили, руските войски се окопават и строят укрепления,  предназначени за дълга позиционна война.

Системният руски ракетен обстрел по цялата територия на Украйна, който унищожава нейната базова инфраструктура - енергетика, транспорт, водоснабдяване - не е самоцелен. Той не само подлага на изпитание издържливостта на цивилното население и бойния дух на въоръжените сили, но подкопава материалната способност на държавата да се съпротивлява. Следователно е логично да бъде разглеждан като подготовка за предстоящо настъпление. 

Отново е въпрос на дискусия доколко е реалистично в условията на осакатяващи международни санкции Русия да възстанови военните си загуби и да нанесе нов мощен удар. Не подлежи на дискусия обаче фактът, че тя не може да си позволи да загуби. Въпросът е екзистенциален както за сегашната Руска федерация, така и лично за Путин - след като не победиха в зле подготвената светкавична война, днес те воюват за оцеляването си и трябва да очакваме да го правят, докато изчерпат и последната възможност.

Колкото повече жертви и страдания причинява войната, толкова по-малко ще са склонни украинците да приемат преговори и компромиси със сегашния руски режим и толкова по-малко ще е способен Западът да ги склони на такива преговори. Т.е. шансовете за политическо, а не военно решение при сегашните обстоятелства прогресивно намаляват. И това значи дълга и изтощителна война. 

Президентът на САЩ Джо Байдън увери посетилия го в Белия дом Володимир Зеленски, че САЩ ще подкрепят Украйна политически, икономически и военно толкова дълго, колкото се наложи. Висш представител на администрацията каза пред акредитираните във Вашингтон журналисти, че не се вижда близък край на войната на хоризонта. 

"Не виждаме дипломация, която би довела до край на войната при справедливи условия, на краткосрочния хоризонт", каза представителят.

Дори изтощението и на двете страни да ги доведе до някакво примирие, то няма да бъде мир, а замразен конфликт, но много по-голям и по-опасен от предшествалия го в Донбас от 2014 г. до 2022 г. 

Западна и източна фрагментация

На този фон, политическият проблем на България не са просто фрагментацията или поляризацията. Наблюдаваме ги в ред държави от двете страни на Атлантика, но тя не ги води до хронична дестабилизация или геополитическа дезориентация.

В САЩ обществото е силно поляризирано, но подкрепата за Украйна и за санкциите спрямо Русия е двупартийна и устойчива. В Италия изборите спечели крайната десница, подозирана в симпатии към Путин, но новата министър-председателка Джорджа Мелони се обяви твърдо в подкрепа на линията на НАТО и продължава военната помощ за Украйна - курс, споделян от лявата опозиция. Поляризирано от управляващите евроскептични консерватори е и полското общество, но страната е единна и непоклатима в подкрепата си за украинците. Да не говорим за държавите от Бенелюкс, където от десетилетия парламентите са раздробени, а правителствата коалиционни - плод на трудни преговори, но оценките за войната и за това на чия страна са тези държави не подлежи на съмнение.

Могат да се дадат още много такива примери, защото повечето правителства в днешния ЕС са коалиционни и са плод на в една или друга степен фрагментирани общества и парламенти. Но по отношение на войната фрагментация няма, нациите са единни, решенията са сравнително бързи, еднозначни и ясни. Тези държави знаят от коя страна на историята се намират - нещо, което не може да се каже със същата увереност за България - и като общество, и като политически групи, и като институции.

Проблемът на България не е самото разделение, а това къде минават разделителните линии. Ако говорим за отношението към войната в Украйна, в дадените за пример страни те минават между значимите за властта партии и маргинални групи, които нямат шанс да влияят на държавните политики. В България те минават през самата сърцевина и на политическата система, и на институциите. Страната ни не е просто рацзепена. Тя е опасно разцепена по фундаментален въпрос за континента и за света.

Едно е да имаш две Българии по отношение на икономиката, социалната политика, демокрацията, правата и свободите, законността и реда, културните норми. В това отношение можем спокойно да говорим и за две или повече САЩ, две Германии, две Франции, две Великобритании и пр. Това са многообразия, които не застрашават единството, а го обогатяват. Съвсем друго е да имаш две Българии за това на чия страна си в бушуваща война, съдържаща реален риск да подпали региона и дори света. Такова разделение заплашва самото съществуване на държавата, то засяга сърцевината на националната сигурност.

Нека го илюстрираме с числа от Евробарометър. По отношението си към войната в Украйна България е във видим контраст с всички останали 26 държави членки на ЕС, включително с бившите страни от източния блок.

При 92 процента средна за ЕС подкрепа за хуманитарната помощ за пострадалите от войната в България тя е 83 процента. Ако 90 на сто от европейските граждани одобряват приемането на украински бежанци, такова одобрение дават 78 на сто от българите. За това ЕС да оказва финансова помощ на Украйна са средно 81 процента от гражданите на ЕС, но само 58 на сто от българите. Сънародниците ни са най-големите противници на европейските санкции против Русия – одобряват ги 46 на сто от българите сравнени със 78 на сто от европейците. Още по-големи противници са нашенците на европейските забрани за излъчване върху руски държавни пропагандни медии като „Русия днес“ и „Спутник“ – едва 38 на сто от българите са съгласни с тези забрани при 70 процента съгласие средно за ЕС. И най-големите противници на военната помощ за Украйна сме също ние – едва 35 процента от българското население я одобрява при 68 процента от европейското. 

Дори в Унгария, чието правителство е най-резервирано към солидарността с Украйна и към противопоставянето на Русия, популярната подкрепа за военната помощ за Киев е 57 на сто, за забраната на руските пропагандни канали – 67 на сто, за санкциите срещу Русия – 65 на сто, за икономическата помощ за Украйна – 75 на сто и за приемането на бежанци – 90 на сто.

Накратко: в отношението си към войната българите са най-близко до Русия и най-далече от ЕС, от който са част. България е "свой сред чужди и чужд сред свои".

Как се управлява такъв риск?

В мирно време вероятно може да се чака обществото постепенно да "узрее" и да се консолидира около ценностите и принципите на съюзите, към които държавата принадлежи и не само принадлежи, но без които не може. 

Войната обаче не ни позволява такова търпение. Тя предполага обединението около евроатлатническата принадлежност на България да бъде изведено на първо място като безспорен приоритет над всички други.

Потенциал за такова обединение (ГЕРБ, ДПС, ПП, ДБ) има и то би преместило разделителната линия на политически по-безопасно място - от другата ѝ страна биха били само БСП, "Възраждане" и президентът Румен Радев.

Такова обединение обаче е априорно обречено от непримиримостта на ГЕРБ и ДПС от една страна и ПП и ДБ от друга по отношение на борбата с корупцията, съдебната реформа и главния прокурор. Колкото и важни и основателни да са тези въпроси, противоречията по тях не могат повече да минират националната сигурност. Задачата няма да има решение, ако и двете страни не приемат това. От конфликта вътре в евроатлантическия лагер печелят прокситата на Москва у нас, тези, които се надяват да отклонят България от евроатлантическия ѝ курс и всеки ден работят за това. 

ГЕРБ трябва да приеме, че компромисите ѝ по отношение на върховенството на закона, стила ѝ на управление още през 2020 година обединиха срещу нея немислими дотогава съюзници - БСП и производния ѝ президент плюс шарената либерална градска общност от жълтите павета. Ако ГЕРБ иска да си върне изгубеното доверие, трябва да приеме, че то има цена. И че трябва да я плати.

ДБ и ПП трябва да приемат, че не могат да диктуват тази цена - просто изборните им резултати не го позволяват. Ако са демократи, трябва да приемат, че правосъдието се раздава не по улиците и в парламента, а в съда - при  всичките слабости на днешната съдебна система. Ако в ПП и ДБ има далновидни политици, те трябва да се запитат каква причина ще остане на техните партии да съществуват, ако утре Бойко Борисов излезе от политиката и влезе в затвора, а Иван Гешев престане да бъде главен прокурор. С какво друго помни избирателят ПП и ДБ, освен с това, че не са постигнали сами тези цели? Къде са резултатите от пребиваването им в политиката и в управлението извън натрупания нов дълг? И извън деветмесечния (официален) отказ на България да изпрати оръжие на Украйна?

Не може националната сигурност да бъде заложница на лични амбиции, симпатии и антипатии. Ако те надделяват, значи въпросната "политическа класа" не е достойна за името си.

И не на последно място, либералната градска общност трябва да признае и да се покае за това, че в протестите от 2020 година и в последвалото ги "изчегъртване" беше съблазнена, употребена и изоставена от прокситата на Москва, които успяха да разцепят евроатлантическата общност у нас и да превърнат страната ни в несигурно звено в НАТО и в ЕС.  Наредилите се тогава под юмрука на Румен Радев "партии на протеста" днес са в конфликт с него и ако искат да го отстранят от поста му (за което според автора на тези редове отдавна е време), не могат да го направят без ГЕРБ и ДПС. ПП и ДБ трябва да се запитат сериозно дали наистина им трябва да тикат ГЕРБ и ДПС към сдобряване с Радев и какво биха спечелили от това. И какво би спечелила държавата?

Иначе керванът от служебни правителства ще продължи невъзмутимо да си върви, а те безпомощно ще лаят по него. Докато България се носи без посока, накъдето я духне вятърът.