Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив*, PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка Анна Гин.

23 март

Ще ви разсмивам отвреме-навреме, както препоръчват психолозите. Димка казва, че дори в скривалищата хората искат да се усмихват.

Реши Анна (сиреч – аз) да се разходи с кучето край величествения Днепър. Да подиша речен въздух, да се наслади на архитектурата, и, честно казано, да си купи туй-онуй, например – гащи и чорапи. Защото от бельото имам само банския.

В град Днипро сега живея някъде в покрайнините. Моите приятели разказват легенди за степента на моя топографичен кретенизъм. За седмицата, откакто съм тук, така и не разбрах на кой бряг на реката живея – на левия или десния.

Валик ми казва: „Просто погледни от коя стана е Днепър“. Погледнах. И от двете страни, да му се не види! Ами караш колата по моста, а реката е и отсам, и от другата страна, наистина.

Обаче нали съм от Харкив. Ние не се предаваме. Направо казах на Google: "Крайбрежното шосе на Днепър. Няма значение от коя страна."

И тази тъпа патка в моя навигатор, сигурно е маскиран руски главнокомандващ – ме поведе… към Чернобаевка, кълна се. (По това време край Чернобаевка се водят най-жестоките битки – бел.пр.).

Тя ми изкомандва 15 пъти наляво, 42 пъти – надясно, нареди да напусна кръговото и да направя завой на 180 градуса. И по пътя ме натика в две задънени улици.

Карам и повтарям на глас „па-ля-нъ-ця“ (тест за руските шпиони и диверсанти, които не могат да произнесат тази украинска дума, която означава „питка“, без акцент. И по това се познават. И се провалят. – бел.пр.) Защото ако някой следи движението ми, няма да ме спасят нито харкивските ми номера, нито харкивското „шо“ вместо „шчо“. Толкова хаотично могат да се движат само гости от Саратов.

След 20 минути на това "квест-пътешествие" моят доберман започна да вие на задната седалка  - от безизходица. И тук, разбира се, опряхме във военен пост.

Попаднахме на много свястно момче, много добро. То се усмихна с разбиране и махне с ръка в посока Гренландия – демек, крайбрежното шосе е някъде там.

И пристигнахме където трябва.

Днепър тук е много широк и голям, направо „реве и стене“ (цитат от стихотворението на Тарас Шевченко „Реве и стене Днепър широки“ - бел.пр.).

И хората са уникални. Хектор получи толкова комплименти, че дори си смени походката – от обичайния си галоп премина към величествен тръс.

Ето, една двойка с детенце се е спряла на 10-ина метра от нас, аз трескаво се опитвам да ги заобиколя, а те ми викат: “Ние ви чакаме, искаме да се снимаме с вашия красавец-доберман!“

"Шок-контент", както казва дъщерята ми. Трябва да призная, че в Харкив никога не ни се е случвало такова нещо.

На паркинга видях една девойка и се гипсирах, гледам я и не мога да проумея какво точно ме обездвижи.

А после загрях: гримирана е. Елементарен грим – мигли, вежди, устни. А имам чувство, че не е слязла от колата, а от някаква паралелна реалност.

Помислих си: добре, че си взех гребена, сега съм сресана.

Научих се по тембъра на маминия глас да определям  количеството взривове в нашия квартал "Салтиковка". Днес мама се усмихваше и печеше пай. Значи, там е относително тихо.

Татко казва: „Победата ще е скоро. Усещам.“ А този стар евреин има отличен нюх.

Е, добре, трябва да се връщам. По дяволите, трябваше да ръся трохи от прозорчето на колата (като Хензел и Гретел - да намерят обратния път - бел.пр.) Вече ме е страх да се осланям на патката в навигатора. Пак ще ме завлече в Чернобаевка.

P.S. Подарявам навигатор – само за руски граждани!

Превод Валентина Ярмилко