Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

24 ноември, 2022 година,  11.43 часа.

Днес за пръв път донесох любимите жълти хризантеми на мама не у дома, а на гробищата.

Два букета, мамче, както винаги – от нас със Сашка и от твоя Есенка.

Откакто татко седна в инвалидното кресло, в навечерието на маминия рожден ден той винаги  се опитваше скришом да ми мушне в джоба парички: „Това е за цветята, от мен“.

Аз винаги се противих. „Татко, аз имам пари, няма нужда“.

Той се обиждаше. Казваше: „Анка, вземи, за мен това е важно. Аз съм мъж, аз трябва да ви купувам цветя."

Постоях край гробовете, поплаках. Гробището сутрин е празно, жива душа няма.

Снегът е затрупал моите кръстове, табелките са покрити с лед. Стоплих ги с ръце.

Честит рожден ден, скъпа моя.

При нас всичко е наред. Сашенка защити дипломата си с отличие. Напира да се върне у дома, но аз засега не ѝ позволявам. Много е студено при нас. От вчера няма ток, връзки, вода, отопление. Отново имаше масиран ракетен удар из цяла Украйна. Но нашите всичко ще ремонтират, мамо, ти за мен не се притеснявай.

На връщане от гробищата прихванах в колата някаква руска радиовълна. „Най-голямата заплаха за вашия живот са украинските бандитски формирования и националисти“, съобщи ми чичко с тревожно-патетичен глас.

Дощя ми се да го разкъсам. На части. Ето с тези сковани от студ ръце.

Сякаш нищо човешко не остана в мен. Само болка и ненавист.

Болка и ненавист.
 

29 ноември 2022 година

В ефира - постоянната ни рубрика „хуманитаристите се опитват да разберат“.

Преди десетина минути ни пуснаха тока, който го нямаше 16 (шестнайсет!) часа. Познайте, какво направих първо?

Правилно, пуснах електрическия радиатор. Разкайвам се.

Много сме измръзнали.

Да, аз също харесвам слогана  „Да преживеем тази зима заедно“. Но не ми ясно, защо четната страна на нашата улица я преживява отделно – техните блокове светят през целия ден като коледни елхи.

Струва ми се, би било справедливо да споделяме изпитанията поравно, например, всички по осем часа без ток. Но работата дори не е в това.

Когато се случват авария, „долитане“ или някаква друга „изненада“ от онези, нямам никакви въпроси. Само безгранична благодарност към хората, които ремонтират всичко това. Но ето този отделен геноцид към нечетната страна на улица „Академик Павлов“, назоваван „плановото изключване на тока“, той ме тревожи.

Температурата в нашите радиатори е такава, че ако ги тръснеш, можеш да получиш няколко кубчета лед за уискито.

Доберманът се разхожда из апартамента като салтовски клошар – в старата ми вълнена жилетка. Аз изглеждам като истинска баба Нюра, увита в две карирани одеяла – наричайте ме „карираната“. А Кира, нашият африкански папагал, през цялото време се прави на голяма сива въздушна топка. Тя така разперва перата си, че след шестия час „икономисване на тока“ аз се уплаших – истинска сова!

Ето, вие се смеете, а у съседите, апропо, издъхнаха рибките в аквариума.

Но, да знаете, че дори в това състояние нашата птичка пее с пълен глас саркастични песни за полудялото джудже. Затова смятам, че най-непревземаемият пункт на съпротивата е тук, при мен, на 17-ия етаж.

Не, не се възмущавам, няма нужда да ме апострофирате с „не мрънкай, има и по-тежки случаи“. Знам. Просто искам да разбера – как е устроено това „икономисване“.

Защото втората ми стъпка е да загрея вода в чайника.

Повтарям – ние измръзнахме. Нашият блок не е газифициран, всичко работи на ток.

Третата ми стъпка – бойлерът. Топла вода няма от пролетта.

Четвъртата – телевизорът. Любопитно е, знаете ли, какво е станало за последните 16 часа в града, в страната, в света. Може би Кремъл гори, а аз не съм в течение.

В посока към кафе-машината ръката ми, разбира се, също се протегна, но аз – моля това да се внесе в протокола – се въздържах.

А пък при съседите бръмчи пералнята – това не е за протокола, да не съм доносник.

А ако трябва да говорим сериозно, съвсем не ми е ясно как системата издържа такива невероятни едновременни натоварвания? И каква висша сила пази сега нашия блок от самозапалване?

И, най-вече: какво икономисваме в този случай?

----

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко