Обичана от мнозина, Гърция привлича с красивата си природа, кристално чиста морска вода и вкусна храна. Но едно е да пийваш узо на плажа през лятото, а съвсем друго – да заживееш там.

С помощта на Питър Барбър, който от години живее в Гърция и изцяло се е потопил в гръцкия начин на живот, ще преоткрием напълно нашата съседка! Питър с лекота ни пренася там и ни запознава с омайващи и малко познати местенца, с комичната страна на местната бюрокрация и с ексцентрични персонажи. Докато в началото се адаптира към новото си ежедневие и изцяло непознатия за него манталитет и език, авторът ни разкрива с топлина, уважение и много хумор гръцките традиции и култура. Интимният му поглед над всичко гръцко ще ни припомни или ще пробуди любовта ни към близката, но все така екзотична и примамлива Гърция.

Питър Барбър е англичанин, женен за гъркиня. Разпределя живота си между Англия и Гърция; обича да пътува. Романът му „Живот по гръцки“ е достигнал номер 1 за най-продавани книги в Amazon Charts. Носител е и на литературни награди, сред които Global Book Awards.

Представяме ви откъс от "Живот по гръцки", Питър Барбър, издателство "Ера".

***

Алекс е израснала в Глифада, морски курорт в югозападния край на Атина, и след като успешно издържах теста за годеник, и аз отидох да живея там. Семейството ѝ бе­ше построило къщата през петдесетте години на ХХ век, ко­гато Глифада все още бил рибарско селище с черни пътища. Към две хилядната година, когато аз се появих на сцената, мяс­тото се беше разраснало в оживено предградие на Атина, средище за забавление на столицата, а цените на земята се рав­няват на тези в по-добрите части на Лондон. Къщата си ос­танала непроменена, но явно беше виждала и по-добри дни.

В Гърция семейството е по-важно от всичко друго, затова е необичайно дъщеря да напусне фамилния дом. По-нормално е семейството да раздели имота или дори да построи още един етаж. Някои големи семейства строят четири-пет етажа с течение на годините, за да има място за всички. Семейният дом на Алекс имаше само две нива, родителите ѝ, Деби и Зисис, живееха на приземния етаж, а Алекс на горния. Тази договореност работеше до известна степен, теоретично всеки имаше свое пространство и уединение, но на практика никой не зачиташе това и продължаваха да живеят като едно голямо семейство.

Когато станахме гаджета, Алекс живееше сама в Глифада. Баща ѝ, директор във фирма за круизни пътувания, беше на плаване, а майка ѝ временно живееше в Англия, за да се грижи за роднини. Алекс работеше като козметичен терапевт и имаше салон на горния етаж на къщата. Тъй като родителите ѝ ги нямаше, долното ниво беше безлюдно, чакаше завръщането им.

Алекс превърна в своя мисия желанието ми да ме запознае с истинската Гърция още в самото начало на връзката ни. Бях посещавал страната и преди, но на почивка, затова съм виждал само пясъчни плажове, приветливи хотели и екскурзоводи, които ни водеха в старинни таверни, а гвоздеят на вечерта беше чупене на чинии. Алекс беше твърдо решена да поправи тази повърхностна представа, при това бързо.

В първия ми следобед тя ми показа къщата в Глифада, заведе ме в стаята ми и ме остави да разопаковам багажа си. Изкъпах се, преоблякох се и се появих освежен. Алекс ме чакаше, издокарана за вечерта. Изглеждаше великолепно с блуза с дълбоко изрязано деколте, къса кожена пола и високи до коленете ботуши, ухаеше на парфюм. Щяхме да ходим в бар с музика на живо.

Слязохме от таксито близо до доковете на Пирея, пристанищният район на Атина. По спокойната вода танцуваха светлините на закотвените кораби, въздухът миришеше леко на дизелови изпарения и от тъмна уличка наблизо се разнасяше ритмична музика. Алекс ме поведе към звука.

– Ще има ли чупене на чинии?

– Съмнявам се – отговори тя. – Ние в Гърция не правим това.

Влязохме в клуба. Вътре беше дори по-тъмно, отколкото в уличката. Поех си дъх и белите ми дробове се изпълниха с цигарен дим. Проправихме си път през препълненото помещение. Нямаше маси или столове, хората стояха прави на групи и пиеха алкохол до дървения бар, който се простираше покрай едната стена. Музикалната група беше разположена до отсрещната стена и се състоеше от брадат мъж, седнал на високо столче, който ентусиазирано удряше комплект барабани, свирач на бузуки подръпваше струните на искрящо белия инструмент, дребен на ръст китарист, и един по-възрастен тип, който надуваше кларинет. Звукът се усилваше с огромни тонколони, разположени на всеки ъгъл, което правеше разговорите невъзможни, така че се сляхме с тълпата и общувахме с мимики и жестове с ръце.

На малкия дансинг жени се въртяха в кръг спираловидно в ритъм с музиката, но това не беше танцуване в диско стил, а нещо много по-организирано и репетирано, напомняше кючек, но още по-еротично. Взехме си питиета и Алекс отиде на дансинга. Това беше най-секси нещото, което съм виждал. Тя подражаваше на ритмичното биене на барабаните с добре заучени движения, истинско гръцко танцуване, и гледката беше невероятна. Не приличаше на стила „Зорба“, който съм виждал, където хората се нареждат в редица с ръце върху раменете на другия. Но явно тук танцуваха именно така. Мъжете, които стояха отстрани, бавно се придвижиха напред и се включиха в танца. Някои показваха одобрението си, като коленичат пред танцуваща жена и пляскат с ръце в ритъм с музиката, за да я насърчат. Други оставаха прави, хващаха ръката на една от тан­цьорките и я вдигаха, за да ѝ позволят да се завърти, преди да продължи с нейните движения.

Въпреки че този клуб се намираше в някак западнала и съмнителна част на Пирея и изглеждаше тъмен и заплашителен, впечатлението ми беше друго. На вратата нямаше охранители, не бяха необходими. Жените се чувстваха в безопасност и мъжете не се надпреварваха, а и не беше необходимо, да се доказват. Те не задяваха жените, всички бяха дошли да се забавляват.

В края на вечерта ушите ми заглъхнаха. И двамата бяхме гладни, затова Алекс предложи да отидем в един ресторант за морска храна на пристанището наблизо. Апетитният мирис на риба на скара и горещи въглища погали обонянието ми, преди да завием зад ъгъла и да видим ярко осветения ресторант. Масата заемаше цялата дължина на заведението. Пейките от двете ѝ страни бяха пълни с клиенти, които белеха скариди и чупеха черупки на раци с малки чукчета. Нямаше покривки. Масите бяха застлани с вестници, върху които имаше натрупани купчини прясно сварени миди. Това беше най-добрата храна с пръсти и не се изискваха учтиви маниери за хранене. Намираш си място на пейката, взимаш скарида, хвърляш люспите на пода и ядеш. Когато някоя купчина свърши, сервитьорът навива вестника, слага друг и изсипва отгоре прясна купчина морски дарове.