Какво беше, какво стана… Днес трябваше с гордост да отбележим 30 години от паметния мач Франция - България (1:2) на “Парк де Пренс”. След него дойде и Американското лято - ако не беше чудото на парижкия стадион с двата гола на Емил Костадинов, то нямаше да настъпи.

Поначало сме склонни да отбелязваме годишнини от големи футболни победи - тъй като нови си нямаме. В последните над 10 години ги постига най-вече един отбор, но той е най-мразеният в България. И най-малко обичаният.

“Парк де Пренс” обаче си остава нещо специално. Защото имаше голямо очакване, след като бяхме отписани. Това роди невиждан дотогава съспенс. За да дойде самият мач - много “тегав”, даже грозен, но с толкова сладък край.

И дойде едно неописуемо лято, след това Европейско в Англия и Световно във Франция, след което футболните ни богове залязоха. За да изгреят няколко години по-късно като шефове на БФС, сваляйки от власт Иван Славков. Но лека полека, година след година, обожанието започна да си отива. И да се превръща в точно обратното.

Защо стана така? Защо се стигна до снощния апокалипсис - в навечерието на нарицателния “Парк де Пренс”. Преди да опитаме да дадем някои отговори, нека хвърлим мост във времето - какво се случи тогава и сега.

Преди 30 години се говореше, че поколението на Стоичков е хванало един от последните влакове за Световно - точно в силата си, когато героите му ритаха за “Барселона”, “Порто”, “Хамбургер ШФ”, “Валенсия”, “Спортинг” (Лисабон)…

След 30 години се говори дали поколението на Кирил Десподов ще вземе и една победа в квалификации, дали ще избегне последното място. Таванът вече е ПАОК (Солун) - и нито едно от първенствата на въпросните клубове. И това е трайна тенденция.

Преди 30 години “Пеневата чета” наистина обедини народа. Тя се прибра по нощите от Париж и макар да бе кучи студ, бе посрещната на летището от хиляди хора. На следващия ден играчите бяха возени на файтони по “Витошка” и така закарани до НДК, където в Зала 1 бе устроено в огромна степен импровизирано празненство (с награждаване). Всеки искаше да ги пипне, да ги види и приветства. Емил Костадинов бе кръстен Консула - заради подпечатаните визи за Америка с двата гола. Подалият му за 2:1 в 90-ата минута Любо Пенев - герой. Борислав Михайлов бе обединителна фигура между “червените” и “сините” в селекцията. Не много преди този триумф Христо Стоичков и Николай Илиев се изпокараха за капитанската лента, не си говореха.

След 30 години в центъра на София не витаеше любов и подранила Коледа, а булеварди и улици около футболния ни храм "Васил Левски" станаха арени на нещо близко до гражданска война. Нямаше файтони, а полицейски водни оръдия срещу запалянковци.

“Този фантастичен, този невероятен Боби Михайлов” (това бе реплика, изречена от Борис Касабов - през лятото) е обществен враг №1. Обичат го малцина. Всички останали му искат оставката и повече да не го видят във футбола. Емил Костадинов е близо до горния статут, отдавна не е “консул”, а човек, свързван с “имитация на дейност” в БФС. Снощи той вдигна среден пръст на репортери. Поне тук има корелация, защото №7 показваше такива жестове и като футболист - на съперници, съотборници, фенове… Йордан Лечков също не се радва на народна любов - дори в града си Сливен, на който беше злополучен кмет.

Любо Пенев не си говори с Костадинов - двамата израснаха заедно в ЦСКА и заедно пробиха, също с Михайлов. Ники Илиев беше с… Любо Пенев, опитал, но провалил се да бутне Боби. Стоичков не си говори с повечето от тях, а с Красимир Балъков, Даниел Боримиров, Петър Хубчев, Цанков Цветанов, малко с Йордан Лечков. Вчера част от тях играха мач между ветерани в Пловдив, водени от Камата. През годините се уволняваха едни други. Нищо лично? О, беше си много лично, поне така се приемаше и остави дълбоки белези.

Те са разединени, отдавна не са заедно, не е ясно дали някой ден биха се събрали, за да почитат годишнини. Догодина ще честваме 30 г. Американско лято, но да видим какви ще са честванията - само да не са като снощното. Тези дни Михайлов, Костадинов и Лечков обединиха вечни врагове срещу себе си. Не “за”, а “против”.

Преди 30 години започнахме да говорим, че Господ е българин - от легендарната реплика на Николай Колев-Мичмана в дивата радост след втория гол в "Парка на принцовете". 

След 30 години в БФС явно вече не вярват в горната фраза, та наскоро повикаха поп да попее в "Бояна" и да прогони злите сили. 

Преди 30 години в България се говореше за футбол. Кой, къде и как играе, отбори като Литва, Черна гора, че и Унгария не ги брояхме за живи. В ЦСКА, “Левски”, “Ботев”, “Локомотивите”, “Берое” и т.н. силните играчи бяха българи, а чужденците - екзотика. Трансфери в подобни на ПАОК ги подминавахме.

След 30 години България е сред футболните джуджета на Европа. В ЦСКА, “Левски”, “Ботев” и т.н. играят предимно средна ръка (в най-добрия случай) чужденци, а българите са екзотика.

След 30 години в България не се говори за футбол. Като стане дума за националния - сарказъм, шеги, неглижиране, вече никакви очаквания. Заговори ли се за “Левски” - организираните фенове са срещу Наско Сираков, още един от Четвъртите в света, макар и да го нямаше на “Парк де Пренс”. “Сините” специализират в НАП, дългове, кой да бъде спонсор и кой директор… Цесекарите минаха през фалит, акции (и те), търговско право, сега водеща тема са им жалби за стадиона, разрешителни за строителство и т.н. Клубна икона като Емил Костадинов е “персона нон грата” на Армията. Навсякъде нещата не вървят. Футболът не е водеща тема за футболните хора.

Преди 30 години светът говореше за българското футболно чудо в Париж. И за това, че с България трява да се внимава на Мондиала.

След 30 години никой не брои българския футбол за жив. Той се свързва преди всичко с расизъм, "черно тото", парадокси, а от снощи и с батални сцени в центъра на София. 

Това са само част от аналогиите какво беше в най-популярния спорт преди 30 лета и какво е сега. За този период той се издигна високо и падна много ниско. След споменатите успехи на Четвъртите до 1998 г., националният отбор игра на едно Европейско и на него тимът на поколението на Димитър Бербатов се провали.

След това - нищо. Отново - ЦСКА и “Левски” тънат в проблеми и посредственост, криза на идентичността, както и повечето от останалите. А “Лудогорец”, така както съществува, си е самодостатъчен и полезен само на себе си, не и на българския футбол. В очите на много хора този клуб - подкрепян отявлено от БФС, е символ на разпада на футбола, на отношенията в него, че и на цялата държава.

Разбира се, вината за това не е само на Четвъртите. Те просто се оказаха лоши управленци, хора, чиито капацитет стигна само да са добри футболисти. Не при всички е така, но при повечето. Имат много грехове и май водещият е, че никога не поеха отговорност за даден провал като ръководители. А това говори много.

Банално звучи, но главният виновник е държавата и това често сме го изтъквали в Клуб Z. Тя от десетилетия не прави нищо за футбола. А “нещо” би било да строи бази и поне един стадион, или най-малкото да създаде условия за това. Вместо това тя влизаше в съглашателства с Боби Михайлов и компания, както и с хора, които стояха зад техните гърбове. Наливаше от пусто в празно и правеше мечешки услуги.

Снощните събития показаха, че нищо не е на мястото си и всеки един елемент във футболния организъм - БФС, клубове, играчи, треньори, фенове, държава, МВР и т.н., е нефункционален. Какво остава за удачно взаимодействие между тях.

30 години след един магически 17 ноември, кръгът се затвори по доста тъжен, дори зловещ начин. Унгария ни изравни секунди преди края и лиши от сиромашката радост за първа и може би единствена за годината победа.

Но все отнякъде трябва да се тръгне и ще видим как ще бъде хвърлен следващият жребий. Борислав Михайлов, Емил Костадинов, Йордан Лечков и всички, които вече към две десетилетия са част от тяхното управление, трябва да се оттеглят и да забравят повече за футбол. Пък дай Боже някой ден, когато мине време и отново заговорим качествено за българския футбол, да им простим и да ги помним с “Парк де Пренс” и САЩ ’94.

Не изглежда много вероятно, но кой знае…