Според еврокомисаря Тиери Бретон през 2020 г. в "полуличен" разговор с Урсула фон дер Лайен Доналд Тръмп е заявил, че "ако Европа бъде атакувана, ние (САЩ) никога няма да се притечем да ви помогнем". Също, че НАТО "е мъртва и ние (САЩ) ще излезем от НАТО". И между другото - продължава Тръмп - "вие ми дължите 400 милиарда долара, защото вие не платихте, вие германците, това, което трябваше да платите за отбрана“. Т.е. Бретон разкрива този "полуличен" разговор, на който е присъствал, почти четири години по-късно, за да лансира проект за съвместна инвестиция в европейската отбрана в размер на 100 млрд. евро. Защото ако Тръмп се върне в Белия дом, очевидно е, че Европа ще трябва не само да се справя с неговата неистова омраза към Стария континент, но и ще трябва спешно да поеме цялата тежест на собствената си отбрана.

Претенциите на Тръмп

С идването на Доналд Тръмп в Белия дом през 2016 г. претенциите на Вашингтон към европейските членки на НАТО за техния финансов принос към общата отбрана рязко ескалираха. Наистина, на фона на устойчиво нарстващия военен бюджет на САЩ през годините, европейските бюджети за отбрана оставаха на нивата между 1-1.5 на сто, въпреки многократно поеманите ангажименти бързо да достигнат 2 на сто от националните бюджети. Едва след началото на агресията срещу Украйна през февруари 2022 г. нещата започнаха доста бързо да се променят. Все още обаче далеч не всички европейски страни членки на НАТО са достигнали отметката от 2 на сто. Но основният въпрос, който се поставя от Тръмп - както публично, така и в този личен разговор с Фон дер Лайен засяга преди всичко една европейска страна - особено ненавистната му Германия. Германия богатее за "наша сметка" - в типичния си деликатен стил на изразяване не веднъж подчертава Тръмп. Докато Америка "се задъхва" с ръста на своя отбранителен бюджет, германците щастливо забогатяват "под сянката" на американските гаранции за сигурността на Европа. Може би най-трудният проблем за Германия в контекста на тези изказвания е, че тя няма право и смелост да ги контрира с откровена позиция за истинското състояние на нещата.

След 1945 г. Германия се счита за победена страна - каквато тя реално е в резултат от края на Втората световна война. Най-сериозният страх - както на съседите ѝ, така и на съюзниците на следвоенна Германия в НАТО - е, че тя отново може "да се милитаризира", отново може да се превърне в реваншистка сила. Оттук, цялото международно поведение на Германия - и в рамките на Студената война, и след нейния край - е фокусирано върху необходимостта да бъде убедителна в три основни направления. Първо, винаги да бъде образцов член на отбранителната общност на Запада - преди всичко на НАТО. Второ, да изразходва своето бързо нарастващо национално богатство в полза на изграждането на една все по-обединена Европа - стожер на международния мир, сътрудничество и единство на демократичния свят. Трето - никога да не си позволява активна политика в областта на военната сигурност, която да праща сигнал за това, че "Германия се завръща" като мощна военна сила. Обърнете внимание на политиката на Берлин за военно подпомагане на Украйна. Германия предоставя на Киев само такава военна техника, която вече е била предоставена от страна на Вашингтон. Танкове - да, но след Вашингтон. ПВО ракети - да, но само след Вашингтон...

"Разделение на труда"

След Втората световна война и със създаването на НАТО спецификите на международния статут на всяка от основните страни членки пораждат и специфично "разделение на труда" между партньорите. Новият глобален лидер - Вашингтон - осигурява европейската безопасност под своя "ядрен чадър" и в рамките на своята нова глобална роля. Франция и Великобритания поддържат сравнително ограничени, но значими ядрени потенциали като страни - постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН. Германия допринася за общата отбрана в мащаба на нарастващите си възможности, но с определени негласни ограничения. Германия не произвежда военна авиация, няма дори собствено производство на граждански самолети - участва в партньорство с Лондон и Париж в проекта "Еърбас". Дълги десетилетия немски войници не участват в международни военни мисии - дори мироопазващи - за да "не правят намек" за немско военно присъствие. Това табу бе отчасти разчупено едва към края на 90-те години, когато Бундесверът започна да участва в някои хуманитарни мисии след природни бедствия - в Африка, в Пакистан и т.н. Едва участието на немски контингент в мисията на НАТО в Афганистан предпазливо разчупи това дългогодишно табу върху международното участие на Берлин във военни мисии.

Ролята на Германия

Ролята на Германия - както в десетилетията на Студената война, така и в рамките на "либералния консенсус" от 90-те години и началото на нашия век - бе и си остава фокусирана върху инвестиране в косвените фактори на европейската сигурност и стабилност, и преди всичко - в развитието на европейската интеграция и просперитет. Германия е най-големия нетен донор (спрямо размера на своята икономика) в европейските фондове за развитие - в кохезионната политика, както и в международните проекти за развитие и благотворителност. Значителна част от тежестите на разширението на ЕС в Източна Европа паднаха отново върху най-голямата икономика на ЕС - германската. Този принос на Берлин е много съществен и в пълно съответствие с това негласно "разделение на труда", породено от наследството на Германия от годините на Втората световна война. Разбира се, немската експортна икономика много печели от обединения европейски пазар, но самото обединено европейско пространство е създадено с десетилетия грижлива инвестиция - както на Германия, така и на нейните партньори - в преодоляване разделенията от миналото и в създаване на една Европа, в която нациите имат все по-дълбоко доверие една към друга. Крайно негативните - меко казано неделикатни изказвания на Доналд Тръмп - всъщност оголват една трудна дилема, която стои преди всичко пред Германия, но и пред цяла Европа в днешните турбулентни времена на разрушаваща се международна система.

Различният свят

Светът днес е много различен от този, който бе създаден в резултат от края на Втората световна война. Три десетилетия след рухването на съветската империя Вашингтон има нов глобален съперник - Китай, който бе изграден като такъв вследствие от масираните инвестиции на глобалния, преди всичко американски капитал в развитието на китайската икономика. През последните 30-40 години Америка повтори това, което бе направила през 30-те - 40-те години в Съветския съюз. Впечатляващата индустриализация на сталинистка Русия стана възможна благодарение на масираната инвестиция на американски финансисти и индустриалци в икономиката на големия, но примитивен и изостанал комунистически колос. Огромните мащаби на американския проект за land-lease в полза на Москва, воюваща с нацистите превърнаха Съветския съюз във военен и геополитически колос от първа величина. Броени месеци след края на войната този колос застана в пряка позиция на съперничество с Вашингтон и Запада. Последва Студената война. Изглежда, че днес този цикъл се повтаря - този път с Китай. Такава, дълбоко парадоскална е логиката и историята на американското лидерство в глобалния свят.

САЩ преместват центъра на геополитическото си присъствие към Тихия океан

Америка премества центъра на своето геополитическо присъствие в света от атлантическото пространство към Тихия океан. В някаква степен Европа се оказва периферия - но много важна, значима периферия за националната сигурност на Америка. В Европа са разположени ключови военни бази на Вашингтон. Сдържането на ядрения потенциал и на цялостната неоимперска амбиция на Москва не е възможно без съществено американско присъствие в Европа. Същевременно, Вашингтон има все по-силен приоритет да намали до минимум разходите и ресурсите - включително стратегически - за гарантиране на европейската сигурност. Тази позиция на Америка все по отчетливо демонстрира един формален парадокс. От една страна Вашингтон иска да запази своя контрол върху Европа. Това е важно за Америка както от стратегическа - отбранителна, така и от гл. точка на търговското съперничество от двете страни на Атлантическия океан. Към това съперничество се добавя и страха, че ако Европа бъде изпусната "от контрол", тя може да запази и развие отношенията си на търговско сътрудничество с Пекин в една епоха на стратегическа поляризация между Америка и Китай. Германската експортна икономика е особено предразположена към подобно сътрудничество - както с Москва на Путин до 2022 г, така и с Пекин, въпреки че в Берлин и в Брюксел си дават ясна сметка за огромните рискове на една китайска търговска и стратегическа експанзия в Европа.

Вътрешното раздвоение на Вашингтон спрямо Европа

От друга страна, Вашингтон иска да се освободи от разходите на своя контрол върху Европа, иска европейците да поемат не просто по-голям дял, но "лъвския" дял от финансирането на НАТО. И ако администрациите на другите американски президенти формулират по-деликатно политиките на това вътрешно "раздвоение" на Вашингтон спрямо партньорството с Европа в сферата на сигурността, Доналд Тръмп използва максимално брутален език и открито намерение да "обязди" възродения изолационистки импулс в американската политика, за да скъса всякакви ангажименти на Вашингтон към атлантическото сътрудничество и преди всичко към Европа. Личната ненавист на Тръмп към Германия е основен аргумент на тази арогантно поднесена стратегическа платформа. Но не единствен аргумент. Трябва да се припомни, че политиките на официален Берлин през годините на управление на Ангела Меркел предоставиха основания на хора като Тръмп да проблематизират позицията на Германия в контекста на общата атлантическа сигурност. Тук две неща са особено важни. Първото - свръхтърпимостта на Берлин към ескалацията на неоимперските амбиции на режима на Путин след 2007-2008 г. За Германия - както и за цяла западна Европа - сътрудничеството с Москва на всяка цена бе основен фокус на политическо поведение, на моменти затъмняващ дори ключовата атлантическа ос на европейската сигурност. На срещата на НАТО в Букурещ през 2008 г. Меркел и френският президент Саркози блокираха предоставянето на статут МАР на Украйна и Грузия като предверие на тяхното пълноправно членство в Алианса. Целта, разбира се, беше "да не дразним Путин". Кремъл изтълкува подобна позиция разбира се като слабост и няколко месеца по-късно нахлу в Грузия.

Когато през 2014 г. Путин реши да продължи своята неоимперска ескалация с анексията на Крим и със сепаратизъм в Донбас, Берлин и Париж му осигуриха международна дипломатическа легитимация чрез споразуменията Минск - 1 и 2. Може да се спекулира относно мотивацията на дългогодишния европейски лидер Меркел за подобно меко, грижливо отношение към Кремъл, но един от мотивите е съвсем очевиден: На второ място, основания за проблематизиране на Германската позиция спрямо атлантическия (американския) интерес се пораждат като следствие на устойчивата енергийна политика на Берлин в продължение на десетилетия. Концепцията за сътрудничество с Москва на всяка цена се основаваше на допускането, че Русия може да бъде интегрирана в европейското и в атлантическото пространство чрез развитие на взаимоизгоден интерес - енергоизточници за Германия и Европа срещу технологии за модернизацията на Русия. Подобна сделка би била напълно разумна в условия на очевидна адаптация на политиката в Кремъл към ценностите и принципите на взаимоизгодното партньорство с Европа. Поведението на Кремъл обаче съвсем очаквано се разви в обратната посока - колкото по-големи бонуси и жестове от страна на Запада, толкова по-арогантна политика на натиск и агресия - търговска, хибридно-пропагандна, дипломатическа - спрямо "мекушава Европа". Това даде основания на Тръмп в един момент тържествуващо да заяви на Берлин - "Аз ви предупреждавах за Северен поток..."

Претенциите на Доналд Тръмп - които са твърде груба версия за цялостна промяна на стратегическата ориентация на Вашингтон към Европа - поставят всички европейски страни, но най-вече Германия пред труден избор. За самата Германия този избор е между две твърде неизгодни алтернативи. Първата - да се откаже от своя национален и предпазлив неутрализъм - наследство от травматичния статут на победена страна във Втората световна война - и да се включи пълноценно в повишаването на отбранителния потенциал на Европа, дори това да бъде стратегия, осъществяване частично или изцяло извън НАТО (ако един нов мандат на Тръмп изпразни НАТО до голяма степен от съдържание). При този избор Германия рискува да събуди или да предизвика целенасочени страхове от "новата военна мощ" и потенциален "ревизионизъм" на Берлин... Реални страхове в това отношение едва ли са обосновани, но спекулативно подклаждани "страхове" - включително и от позиции като тази на Тръмп - могат да бъдат изказвани с цел да се вбият клинове в партньорството на европейските страни по отношение на сигурността.

Втората алтернатива за Германия е да остане повече или по-малко пасивен наблюдател на бързо променящата се стратегическа конфигурация в и около Европа, поемайки риска да осуети необходимото съзряване на ЕС като основен фактор на своята собствена сигурност. Към втората алтернатива Берлин ще бъде тласкан и от собственото си твърде левичарско и пацифиствко обществено мнение, което ще принуди Германия да играе по-скоро роля на жертва на променящата се международна среда, отколкото активен фактор за нейното овладяване и гарантиране на европейската сигурност. Може би за Германия най-препоръчителен би бил един балансиран избор между двете алтернативи. Повишаването на общоевропейската готовност за отбрана и създаването на система за европейска сигурност - в случай на парализиране на НАТО от Тръмп - е императивно необходимо и е възможно само чрез съгласие на европейските страни по отношение на тези приоритети за сигурност. Франция, Великобритания, Полша, Нидерландия трябва да бъдат активни и водещи фактори в тази посока, а Германия трябва да бъде вписана в това партньорско усилие в степен, която да я направи достатъчно ефективна в съответствие с нейната стопанска и политическа сила, без да поражда страхове - автентични или спекулативни - относно нейното "завръщане" като военна сила. От края на Втората световна война изминаха почти 80 години. Днес заплахите от възраждане на човеконенавистни имперски - тоталитарни идеологии и практики идват от други посоки - не от Европа. Те идват от настоящия режим в Кремъл. Идват от многоликата агресивност на ислямизма. Тези заплахи само се облагодетелстват и подсилват от слабостта на Европа, от процесите на културен разпад и левичарски хедонизъм, подкопаващ самоуважението и достойнството на западната цивилизация - както в Европа, така и в Америка.

За Запада е необходима мобилизация в защита на тези ценности, които го превърнаха във водеща сила на човешката цивилизация. Демокрацията не е аргумент в полза на един културен и обществен разпад. Тя е аргумент в полза на необходимостта свободата да бъде защитавана. Включително и срещу арогантния популизъм на политически фигури като Тръмп и Орбан, включително срещу политическите платформи на левичарското декадентство и пермесивизъм.

Анализът е от Фейсбук. Заглавието е на Клуб Z.