„Определено не е добра идея да си навлечеш неприязънта на Ямагучи гуми. Японската мафия. Позната е още като якудза...“ (ОТКЪС)

„Пороците на Токио“ е уникален, непосредствен и открит поглед към своеобразната японска субкултура свързана с най-долните етажи на обществото. Авторът Джейк Аделстийн разказва завладяващата и често изпълнена с хумор история на своя път от неопитен млад репортер, който прави знаменити грешки като боен спаринг с главен редактор, например, до смел разследващ журналист с обявена за главата му награда.

На деветнадесет години Джейк Аделстийн заминава за Япония в търсене на вътрешен мир и спокойствие. Това, което получава обаче е живот, изпълнен с престъпления и криминални репортажи в престижния вестник „Йомиури Шимбун“.

„В японския език има една дума, ханмен кьоши, която повече или по-малко означава „учител, който учи с лошия си пример“. В тази книга аз съм отличен пример за такъв човек“, казва Джейк в едно интервю.

В продължение на дванадесет години с осемдесетчасова работна седмица той отразява мръсната страна на Япония, където изнудването, убийствата, трафикът на хора и корупцията са толкова обичайни, колкото раменът и сакето. Джейк е назначен в криминалния отдел и иска да работи по сериозни истории, чрез които да показва истината, но усилията му постоянно са възпрепятствани или от самата специфична японска тромава журналистическа практика, или от хората, отговорни за престъпленията.

Когато последният му материал го изправя лице в лице с най-известния бос на японската якудза – и заплашва със смърт него и семейството му – Аделстийн решава да се оттегли... за момент. След това отвръща на удара.

Джошуа Лорънс (Джейк) Аделстийн, роден на 28 март 1969 г., е журналист, криминален репортер и блогър, който прекарва по-голямата част от живота си в Япония. Аделстийн е смятан за един от най-големите експерти по въпросите на организираната престъпност в Страната на изгряващото слънце, работи като писател и консултант в Япония и Съединените щати.

На 15 април 1993 г. Аделстийн става първият неяпонски журналист, назначен във вестник „Йомиури Шимбун“ в Урава, Сайтама, където работи дванайсет години.

По-късно Аделстийн е репортер в разследване на Държавния департамент на САЩ за трафик на хора в Япония. Той е и член на управителния съвет и съветник на програмата „Фар“: Център за жертви на трафик на хора (бивш проект „Поларис“, Япония), който се бори с трафика и експлоатацията на жени и деца в секс индустрията.

Освен на “Пороците на Токио” Аделстийн е автор на още три книги за подземния свят на Япония.

С ярките си, хирургически точни описания на престъпността в Япония и изследването на света на съвременната якудза, който дори самите японци не познават, „Пороците на Токио“ очарова и образова от първата до последната си страница.

През 2022 г. HBO Max пуска супер успешния едноименен сериал по книгата, като в ролята на Джейк влиза Ансел Елгорт.

Кадър от сериала „Пороците на Токио“. Снимка Instagram / tokyovicemax

„Великолепно... „Пороците на Токио“ предоставя едно завладяващо надникване в културната среда на редакцията на японски вестник от края на миналия век от гледната точка на чужденец. Страниците ѝ са изпълнени със забавни епизоди и разкрития... Освен това доказва по един удивителен начин, че колкото и непонятна и извратена да изглежда Япония в художествената литература, реалността винаги успява да оправдае и най-бруталните ни очаквания.“

Сара Уайнман, автор на „Изповедта на един идиосинкратичен ум“

Романът разкрива най-мрачните, най-покварени, но и най-забавни страни на Токио... Една определено висока летва и емблематичен разказ за разследващата журналистика.

„Джапан Таймс“

* * *

Из „Пороците на Токио“ от Джейк Аделстийн:

ПРОЛОГ: Десет хиляди цигари

– ЗАБРАВИ ЗА ТАЗИ ИСТОРИЯ или ще се погрижим ти да се превърнеш само в един спомен. Ти и може би цялото ти семейство. Но първо ще се заемем с тях, за да можеш да си научиш добре урока, преди да умреш.

Добре облеченият гангстер говореше много бавно и отчетливо – по онзи начин, по който хората обикновено се обръщат към деца или към пълни идиоти, а и по който японците често разговарят с глупавичките чужденци.Предложението беше повече от ясно.

– Остави тази история и остави започнатата рабта, и ще приемем, че нищо не се е случвало. Напишеш ли статията обаче, цяла Япония ще ти се стори тясна и пак ще те намерим. Разбираш ли?

ОПРЕДЕЛЕНО не е добра идея да си навлечеш неприязънта на Ямагучи гуми (От японски език – „гуми“ – група от хора, екип. – Б. пр.) – най-голямата организирана престъпна група в Япония, с всичките ѝ близо четиресет хиляди членове, или доста хора, който потенциално да разяриш. Японската мафия. Позната е още като якудза, но мнозина нейни членове предпочитат да се наричат гокудо, или буквално „екстремният път“. А Ямагучи гуми стоят на върха на гокудо сбирщината. И насред множеството подорганизации, които изграждат структурата на Ямагучи гуми, е Гото гуми, която е с над деветстотин членове и най-отвратителната от всички. Това са хора, които обезобразяват с нож кинорежисьори, които избутват хора от хотелски балкони или пък минават с булдозери през къщите на жертвите си. Неща от този сорт.

Мъжът, който седеше на масата срещу мен и ме запознаваше с условията на тези сделка, беше тъкмо от Гото гуми.

В отправеното му предложение нямаше нищо заплашително. Не се подсмихваше подигравателно и не присвиваше злобно очи. Ако не брояхме черния костюм, дори не приличаше на някой от якудза. Имаше си десет пръста на ръцете. Не натъртваше „р“-то както тежкарите по филмите. Човек като нищо можеше да го сбърка с някой навъсен сервитьор в скъпарски ресторант.

Остави пепелта от цигарата му да падне на килима, след което угаси невъзмутимо фаса си в пепелника на масата и си запали друга с позлатена запалка „Дънхил“. Пушеше „Хоуп“ – бяла кутия, с надпис с големи печатни букви. Репортерите забелязват такива детайли. Само че неговите не бяха стандартните „Хоуп“, а от онези по-късите и дебелите. С високо съдържание на никотин. Смъртоносни.

ОТ ЯКУДЗА бяха осигурили още един свой представител за срещата, но той не продума и думичка. Мълчаливият беше слаб и смугъл с физиономия на кон и дълги рошави коси, боядисани в оранжево в стил чапацу (Изсветляване на косата до кестеняво. – Б. р.).

Беше облечен в подобен черен костюм.

И аз бях дошъл с подкрепление в лицето на ченге от нисък ранг, бивш член на Специален отряд за борба с организираната престъпност от префектура Сайтама – Чиаки Секигучи. Беше малко по-висок от мен и почти също толкова смугъл, набит, с хлътнали повече от обичайното очи в очните му орбити и прическа в стил „Елвис“ от 50-те. Често му се случваше да го бъркат за член на якудза и вероятно, ако се беше присъединил към ответната страна, сега щеше да е многоуважаван мафиотски бос. Беше страхотно ченге, добър приятел и мой учител в много отношения, а сега беше пожелал сам да ме придружи. Хвърлих му бърз поглед, а той повдигна вежди, килна глава настрани и сви рамене. Явно нямаше намерение да ми дава повече съвети. Не и сега. Трябваше да реша сам.

– Имате ли нещо против да изпуша една цигара, докато помисля малко?

– Заповядай – заяви гангстерът някак по-неуверено и от мен.

Извадих кутия от индонезийските карамфилови цигари „Гъданг Гарам“ от джоба на сакото си. Имаха високо съдържание на никотин и катран и ухаеха на благовонни тамянови пръчици, а ароматът им ми напомняше за онези мои колежански години, в които живеех в един дзенбудистки храм. Може би трябваше да стана будистки монах. Вече беше малко късно за такова поприще.

Пъхнах една цигара между устните си и докато тършувах из джобовете си за запалка, гангстерът ловко изщрака със своята „Дънхил“ и я задържа достатъчно близо, докато се увери, че я е запалил. Беше много предразполагащ. Истински професионалист.

Загледах издигащия се в концентрични кръгове дим от върха на цигарата, а възпламенените карамфилови листа пращяха и пукаха, докато си дърпах. Стори ми се, че целият свят притихва и остава само този един-единствен звук. Припукване, пращене, пръскане на искри. Карамфилът често се държи така, като е запален. Молех се да не хвръкне искра, която да прогори дупка в моя или в костюма на събеседника ми, но пък след като размишлявах известно време, реших, че изобщо не ме е грижа.

НЕ ЗНАЕХ КАКВО ДА НАПРАВЯ или да кажа. Нямах ни най-малка представа. Не разполагах с достатъчно материал да напиша статия. Изобщо не можеше да се говори за история. Поне на този етап. Той не го знаеше, но аз го съзнавах много добре. Бях се сдобил с достатъчно информация, колкото само да се забъркам в тази недотам приятна среща на четири очи.

Може би все пак имаше нещо положително в цялата тази работа. Може би беше време да се прибера у дома. Да, може би вече ми беше дошло до гуша от осемдесетчасовата работна седмица. Или ми беше омръзнало да се прибирам в два посред нощ и да излизам за работа в пет. Бях изтощен от постоянното усещане за умора.

Изморен постоянно да гоня някакви сензации. Смазан от непрекъснато изпреварващата ме конкуренция, добрала се първа до новината. Изтощен от съблюдаването на шест крайни срока на ден – три преди обяд за вечерното издание и три до полунощ за сутрешното издание. Съсипан от махмурлука, с който се будех почти всяко утро.

Не ми изглеждаше да блъфира. Даже ми се стори видимо искрен. Историята, която бях подхванал, можеше да убие шефа му. Не като пряк резултат, но щеше да е част от причината. Все пак той беше неговият оябун, неговият втори баща – Тадамаса Гото, гангстерът с най-порочна слава в якудза. Така че желанието му да ме убие, беше съвсем нормално и оправдано.

Дали обаче, ако спазех моята част от сделката, и те щяха да се придържат към своята? Истинският проблем беше, че реално не можех да напиша тази статия. Все още не разполагах с цялата необходима информация. Само че не можех да позволя и те да узнаят този факт.

Разполагах само със следното: през лятото на 2001 г. Тадамаса Гото беше претърпял операция за трансплантиране на черен дроб в Онкологичния център „Дюмон-КУЛА“ (Калифорнийски университет в Лос Анджелис. – Б. пр.).

Знаех и кой е докторът, извършил операцията, или поне така си мислех. Имах представа и каква сума се твърдеше, че е похарчил Гото, за да си набави новия черен дроб: близо милион долара според някои източници или три милиона, според други. Беше ми известно, че част от парите за разходите по лечението му са били изпратени от Япония до Щатите посредством токийския клон на верига игрални зали от Лас Вегас. Това, което не знаех обаче, беше как подобен тип като него изобщо е успял да влезе в САЩ. Със сигурност беше използвал фалшифициран паспорт или беше подкупил някой японски или американски политик. Работата намирисваше на нещо нередно. Човекът беше в списъка за наблюдение на американската служба „Митници и имиграция“ на ФБР и на Службата за борба с наркотиците. Присъстваше във всички черни списъци. Нямаше как да е стъпил свободно на територията на САЩ.

Бях убеден, че пътуването на Гото и операцията му крият някоя велика история. Затова и продължих да работя с месеци върху събирането на материали. И предполагах, че през това време някой е решил да ме издаде.

Забелязах, че ръцете ми треперят. Цигарата като че ли се стопи неусетно в ръката ми, докато седях и размишлявах. Запалих втора. И се зачудих как изобщо бях попаднал там.

Разполагах само с една възможност да взема правилното решение. Втора среща със сигурност нямаше да има. Нямаше да мога да публикувам коригираща бележка. Усещах как паниката се надига у мен, как стомахът ми се свива на топка, а лявото ми око започва да играе. Работех тази работа вече повече от дванадесет години и бях готов да я напусна. Но не и по този начин. Как се озовах тук? Това беше добър въпрос. По-добър от онзи, който ми задаваха в момента.

Потънах в мисли и изгубих бройката на цигарите, които бях изпушил.

„Забрави за тази история или ще се погрижим ти да се превърнеш само в спомен“ – това беше казал гангстерът срещу мен. Това беше неговото предложение.

Не ми бяха останали ходове, а и цигарите ми бяха свършили.

Преглътнах мъчително, издишах продължително, отново преглътнах и измърморих отговора си:

– Дадено – отвърнах аз. – Няма... да напиша статията... за „Йомиури“.

– Отлично – заяви той доволно. – На твое място също бих напуснал Япония. Старецът е разгневен. Имаш съпруга и две деца, нали? Отидете на почивка. Вземи си дълъг отпуск от работа. Най-добре даже си потърси друга работа.

Всички се изправиха на крака. Бяха разменени едва доловими поклони – по-скоро сдържани кимвания, както и подчертано вперени, непоколебими погледи.

Обърнах се към Секигучи, след като гангстерът и подкреплението му си тръгнаха.

– Мислиш ли, че постъпих правилно? – попитах го аз.

Той постави ръка на рамото ми и го стисна леко.

– Постъпи по единствения възможен начин. Затова е и правилният начин. Нито една новина не е толкова безценна, че да си заслужава ти или семейството ти да умрете заради нея. Герои са онези хора, които просто са останали без избор. Ти поне все още имаше избор.

И направи правилния избор.