Бестселърът „Момичетата от Пърл Харбър“, затвърдил славата на новозеландката Сорая М. Лейн като най-продаваната авторка на исторически романи за Втората световна война, вече е и в българските книжарници. След като стана световна сензация през 2019 г. спиращата дъха история за житейските изпитания и пътя към любовта на четири млади жени вече е налична и у нас в превод на Мариана Христова, корица от Биляна Славкова (Kontur Creative) и с логото на издателство „Кръг“.

Разказът пренася читателите в края на 1941 г. Тогава голямата мечта на младата и красива Ейприл е напът да се сбъдне. Тя става медицинска сестра на Хаваите, следвана неотлъчно от сестра си Грейс и приятелката им от детството Попи.

Ослепително слънце, вълни, които неусетно притихват в прегръдката на залива, флиртове и смях с войниците от военноморската база Пърл Харбър... Момичетата сякаш са в рая, а много скоро към триото им се присъединява и самоуверената Ева.

Но на другия край на света се води война, която не оставя никого безучастен. Рано сутринта на 7 декември 1941-ва адът се стоварва над райското кътче с рев на японски самолети. Смъртоносното нападение взема стотици жертви и оставя само пепел и скръб. Загива и едно от момичетата в „сестринската четворка“, а останалите – оцелели на косъм – трябва да подредят наново опустошените си съдби.

Вълнуващ и драматичен, романът „Момичетата от Пърл Харбър“ ни изправя пред немислимите изпитания, сполетели хиляди в реалния живот през Втората световна война.

Авторката Сорая М. Лейн редовно оглавява читателските класации на Amazon и Kindle. Историческите ѝ романи за войната са продадени в над 1 милион екземпляра по целия свят. Книгите от поредицата ѝ „Изгубените дъщери” са преведени на 21 езика и са сред най-продаваните заглавия в Германия, Нидерландия и Норвегия.

Преди да се отдаде на литературата Сорая М. Лейн завършва право. То обаче не ѝ е достатъчно и тя го изоставя, за да се върне към детската си мечта – писането. Освен на книгите авторката е посветена и на семейството си – със съпруга си и двамата им синове живеят в малка ферма в Нова Зеландия, където прозорецът на кабинета ѝ гледа към полето, пълно с коне.

Най-новата книга на „Кръг“ – „Момичетата от Пърл Харбър“, и всички заглавия на издателството се предлагат с 20% отстъпка във 2-ра шатра на Пролетния панаир на книгата в София. Събитието в парка на НДК продължава до неделя, 2 юни.

* * *

Из „Момичетата от Пърл Харбър“от Сорая М. Лейн

Ева

Едно от нещата, които никога не ù омръзваха, беше да я канят на други кораби на вечеря и днес не беше по-различно. Това ù помагаше да не мисли за неща като възможното при­ближаване на войната, както и за годеника си, който беше на крачка от това да наруши заповедите си, да напусне частта си и да замине за Европа. Ева потръпваше при самата мисъл за последствията. Не искаше да си представя как Чарли оти­ва на война, преди тяхната страна изобщо да се е включила.

– Добре дошли! – помаха им капитанът, докато слизаха от своята лодка с гребла и се качваха на кораба. Той протег­на ръка да помогне на Ева за последната крачка. Тя я хвана с благодарност и отстъпи назад, за да могат другите сестри да се качат.

– Насам! – подкани ги капитанът, направи им знак да го последват и Ева тръгна след него. Възхищаваше се на голе­мия кораб и се чудеше кой ли има толкова пари, за да прите­жава нещо толкова екстравагантно.

Подадоха им питиета и Ева потисна смеха си, когато се спогледа с няколко от другите сестри. Всички бяха в ци­вилни дрехи и ù беше приятно да се раздели с колосаната си униформа, дори и само за няколко часа. Но всъщност би предпочела да е на сушата с момичетата, с които се беше за­познала предишната вечер – с тях беше много забавно, а и ù беше приятно да говори с Грейс на плажа. И трите се държа­ха мило, но у Грейс имаше нещо особено. Тя беше най-малка­та в групата и толкова невинна, но Ева харесваше куража ù. Горкото момиче се страхуваше от кръв и се беше натресло на грубиян още на първия си танц, но очевидно беше решено да не изостава от другите и да не допуска сестра му да види слабостта му.

– Кажете ми какво мислите за всичко това?

Ева се обърна и отново се озова лице в лице с капитана, който по някаква причина се беше запътил право към нея.

– За кое какво мисля? – попита тя и се усмихна, а той чукна чашата си с шампанско с нейната. Ева отпи малка глът­ка повече от нерви, отколкото от истинско желание да го опита.

– За тази ситуация – отговори той и понижи гласа си на последната дума, сякаш беше някаква тайна. – Мислите ли, че ще има война?

Ева поклати глава.

– Иска ми се да знаех, но се боя, че ние знаем не повече от вас.

– Бях сигурен, че вие ще сте чули повече за сегашните съ­бития – каза той и повдигна вежда.

Ева нямаше представа защо би помислил, че тя ще е пос­ветена в тях, но не можеше да му каже нищо интересно.

– Всички сме в неведение и чакаме да видим какво ще ста­не – отвърна тя учтиво. – Но не бихме могли да намерим по-живописно място за чакане, нали?

Той се засмя и отново вдигна чашата си, преди да продъл­жи към друга група посетители. Ева се отдръпна от тълпа­та, облегна се на парапета и се загледа в своя настоящ дом да­леч от дома – кораба „Утеха“. Беше прекрасен – чисто бял, с голям червен кръст на корпуса и флаг, гордо развян на кърма­та. Някогашен луксозен лайнер, той се отличаваше с пищни стълбища и ламперия от черно дърво и Ева можеше само да си представя какво ли е било усещането да си пътник на бор­да и „Утеха“ да те носи към Канада или дори към Куба за ля­тото. Сега обаче беше с по-практична употреба – единстве­ният кораб болница на Хавайските острови – и интериорът му беше преобразен, превърнат в болнични крила и квартири за моряците и медицинските сестри. Имаха дори нещо като свой стол с удобни кресла и маси за игра на карти.

Ева се загледа още по-надалеч, към водата, блеснала на лъ­чите на залязващото слънце, и към самолета в далечината, който изпълняваше тренировъчен полет. Самолетите ряд­ко се приближаваха повече от това – обикновено бяха на из­вестно разстояние от базата – и много от другите сестри изглеждаха учудени, че на острова e пълно с пилоти. Но не и Ева. Тя си спомняше за този факт всеки път щом си помисле­ше за своя Чарли.

За последно го видя едва вчера сутринта: впери поглед в най-сините очи, които беше виждала, очи, на които се възхи­щаваше, откакто беше само на четиринайсет. Очи, които никога нямаше да забрави, дори да не видеше любимия си сед­мици наред, месеци или дори години.

– Чарли, държиш се неразумно – каза тя.

Сърцето му биеше толкова силно и бързо, та Ева си помисли, че ще припадне. В ушите ù кънтеше някакво бучене, като океана, макар че двамата бяха далеч навътре на сушата, седнали на зеле­ната трева под едно кокосово дърво. Трябваше да бъде идилично, живописно, но вместо да се порадват на гледката, те спореха за ролята на Чарли във войната.

– Войната идва, Ева, все едно дали хората искат да го призна­ят, или не. Въпрос на време е, преди всички да се озовем във вихъра ù в нея.

– Грешиш – възрази тя. – Каква информация си получил, за да мислиш така? Какво знаеш ти, което никой друг не знае? Защото никой друг от хората, с които съм говорила, не смята, че нашата страна бърза да се включи във войната.

Той се отдръпна. Ръката му вече не притискаше нейната, кра­кът му не докосваше бедрото ù, докато седяха на тревата. Носе­ше униформата си и вратовръзката и куртката му изглеждаха не намясто в тази непринудена атмосфера. Напрегнатото му изражение ù подсказваше, че каквото и да каже, няма да промени мнението му.

– Чарли, моля те! – промълви тя, стана и посегна към ръката му. Дланта му остана увиснала до хълбока и Ева го прегърна с дру­гата си ръка, притисна буза до рамото му, застанала зад него. – Не мога да те загубя.

– Там вече има други пилоти, Ева – отговори той. Цялото му тяло се беше сковало. – Те се сражаваха в Битката за Британия, а аз стоях тук и чаках, чинно изпълнявайки нарежданията.

– Знам – промълви тя, вдиша дълбоко и примигна, за да про­гони сълзите си. – Но тези твои приятели, тези пилоти дори не могат да се върнат тук, Чарли. Не можеш просто да нарушиш за­кона за неутралитета и да очакваш да ти се размине.

И двамата знаеха съвсем ясно какви заплахи вече са отправе­ни. Бяха съобщили на тези пилоти, че ако някога опитат да се върнат у дома, може да загубят гражданството си или да отидат в затвора. Чарли не биваше да попада в тази ситуация!

– Защо си толкова решен да заминеш? Защо не ти стига, че ако влезем във войната, ти ще си сред първите изпратени? – попита тя, без да отслаби прегръдката си, и накрая тялото му се отпус­на до нейното.

Той не каза нищо, но накрая се обърна с лице към нея. Погледът му се смекчи, той се наведе и притисна чело до нейното.

– Искам да им помогна – каза тихо той. – Не искам да те на­пускам, знаеш го. Но отвъд Атлантика отчаяно се нуждаят от още пилоти и може би ще мога да им помогна да спечелят тази война, преди Америка изобщо да е принудена да влезе в нея.

Ева се вдигна на пръсти и нежно докосна с устни неговите. Тол­кова много обичаше този свой красив, смел пилот и при мисълта, че може да улучат самолета му, сърцето ù се свиваше. Тя отвори уста, стъпи на цял крак и направи пауза, преди да изрече нещо, ко­ето никога, никога преди този миг не ù се беше налагало да казва. Това беше нейната слабост – единственото нещо, което открай време стоеше между тях, – но ако му попречеше да тръгне и да замине за Европа на някаква самоубийствена мисия, Ева нямаше да мълчи.

– Цял живот си се грижил за мен – прошепна тя и по бузата ù се търкулна една-единствена сълза. – Ако те загубя, ако дори не можеш да се върнеш в Америка, как ще оцелея, когато се върна при баща си?

Чарли беше единственият човек, който знаеше истината за баща ù. Единственият, на когото някога беше споделяла за жесто­костта, с която се отнасяше баща ù към нея цял живот. Братята ù никога нямаше да ù повярват – дори като големи, дори като млади мъже те поставяха баща си на пиедестал – и точно затова Ева открай време го пазеше в тайна. Това, че напусна дома и щеше да се омъжи за Чарли, да живее със своя мил, любящ годеник, означа­ваше за нея повече, отколкото някой можеше да разбере.

– Знаеш, че никога няма да допусна да се случи – прошепна той, привлече я по-близо, прегърна я силно. – Никога няма да допусна да се върнеш там.

– Не можеш да ме защитиш, ако те няма, Чарли. Заминеш ли, може никога вече да не се видим.

Тя примигна, за да прогони сълзите си, и притисна буза до гър­дите му. Нямаше навика да кара хората да се чувстват виновни, за да направят нещо за нея, и никога нямаше да попречи на Чарли да стори нещо друго. Но да наруши заповедите си и да участва във войната? Тя не можеше да го остави да замине, не и по този начин.

– Обещай ми, че ще останеш! – все още в прегръдката му, тя се отдръпна леко, колкото да огледа лицето му.

Той сведе поглед към нея и стисна зъби, но после изражението му се смекчи.

– Засега – прошепна той. – Засега ти обещавам.

Когато я целуна, тя се запита дали не я лъже, дали на сутрин­та няма вече да е заминал, но в този момент искаше да повярва, че нейният Чарли ще я послуша и ще остане в базата.

– Ева? Земята вика Ева.

Тя се обърна, примигна, за да прогони спомените, и бър­зо избърса влажните си бузи. Пръстите ù се плъзнаха и по гърлото и тя си спомни как ръката на баща ù я стискаше здраво, как я задушаваше, как ù повтаряше, че никога няма да струва нищо. Когато каза на Чарли, че за нея той е спаси­телно въже, че означава повече от всичко друго в живота ù, не го излъга.

– Добре ли си, миличка?

Ева се усмихна на двете медицински сестри от флота, за­станали зад нея, кимна и отстъпи назад, за да се присъедини към тях.

– Извинявайте, бях потънала в мислите си.

– Време е за вечеря. Ще дойдеш ли с нас?

Тя бавно отпи голяма глътка и вдиша дълбоко. Всичко с Чарли щеше да бъде наред; той беше още тук, в базата си, на сигурно място. Трябваше да вярва, че не би тръгнал, без да ù съобщи, че е казала достатъчно, за да го накара да промени мнението си.

– Разбира се – отговори тя. – Вие първи.

Колежките ù бяха прекрасни – непринудени, чудесна ком­пания. Беше крайно време да се позабавлява. Кой можеше да каже какво ще донесе бъдещето? Докато беше в морето или в обятията на Чарли, Ева беше щастлива и трябваше да из­влече максималното от това щастие.