„Знаеше, че е магьосник, и от книгите си беше разбрала, че отнема години да овладееш това изкуство...“ (ОТКЪС)

Векове наред тези на Трона на Базилиск са управлявали всеки континент, брутално поробвайки човешката раса. Сега, след безкрайни войни, трите човешки империи Офион, Велеса и Моджал са отблъснали демоничните дреху обратно в родината им и са се обединили за една последна, епична битка, за да ги победят завинаги. Предишните им опити са били неуспешни и дяволските оръжия и тъмната магия на дреху винаги са триумфирали. Базилиск остава незавладян.

Начело на своята търговска флота, в името на хората Аластор Невелон и неговият син Креспин отплават към врага – този път със свои собствени тайни оръжия. Дреху не са единствените, които използват измама или се поддават на амбицията. Аластор е принуден да изпрати дъщеря си Крисанта в столицата Офион Магне като „жест“ на лоялност. Сигурен в предателството в самата империя, на която служи, Аластор го прави, без да се съпротивлява. В края на краищата, който контролира Базилиск, контролира света.

Крисанта трябва да използва изключителния си интелект, за да открие какви заговори и тайни се крият в сърцето на Офион. Едно опасно място, където придворният етикет прикрива убийствени намерения.

Докато нациите се сблъскват и избухва война, истинският ключ към победата над дреху може да се крие в отдалечен планински замък в ръцете на разбойник, известен като Хрътката, и Амолита, младата робиня на магьосник, по-древен от всяка нация и чиято истинска лоялност е неизвестна.

* * *

Из "Тронът на базилиск" на Грег Кийс

Глава 1

Амолита

1009 Е.Н.

Амолита се погледна в огледалото за първи път, когато беше на шестнайсет.

Тя повърна.

Амолита беше робиня. Тя не помнеше как майка ѝ я е продала, но Вюлх я беше уверил, че точно така се е случило.

– Едно сребърно кюлче и огърлица от стъклени камъни – осведоми я той. – Толкова струваш.

Разбира се, това стана, след като той започна да говори с нея.

Най-ранните ѝ спомени бяха как се скита из сияещите, слабо осветени коридори на замъка му; как стои сама на каменните балкони и пътува с поглед по заснежените върхове, които сигурно държат небето. По почти отвесната скална стена, върху която беше построен замъкът, до мистериозната зелена долина далече долу. Тя оставяше парчета храна на балкона за птиците и с течение на времето някои дори ядяха от пръстите ѝ. Тя си представяше, че са нейни приятели, и им даде имена.

Всеки ден една жена идваше, за да я нахрани, да ѝ чете и като порасна – да я научи да чете, но Амолита така и не узна името ѝ. Те не успяха да създадат някаква връзка помежду си. Жената вършеше работата си и почти не отронваше дума, ако не е написана в книгата. Щом Амолита се научи да чете задоволително, жената ѝ показа библиотеката и повече никога не се появи отново.

Нова жена ѝ носеше храната и не говореше изобщо. Никой от другите слуги не разговаряше с нея и тя разбра, че някои дори са неми.

Тя четеше и се взираше през балконите, преминаваше през света си почти като призрак. Въпреки че знаеше, че има господар, чието име е Вюлх, тя никога не го бе виждала.

Докато един ден това не се случи.

***

На стената в стаята ѝ беше окачен календар – кръгло, механично нещо от месинг и кристал, което отброяваше дните от живота ѝ. След като го разучи, тя разбра, че в даден момент е била на шест години и седемдесет и пет дни. Рядко се допитваше до него, защото всеки ден беше като предишния и броят им едва ли имаше значение.

Една сутрин календарът, докато тиктакаше по обичайния си начин, изведнъж издаде един-единствен красив тон. Тя вече беше будна и се загледа с удивление в устройството. Това беше нещо различно; нещо, което не се беше случвало досега. Изпълни я с неочаквано чувство на надежда и очакване.

Тя беше точно на шестнайсет години.

Преди да успее да стане и да се облече, една дребна, прегърбена жена, която не беше виждала до момента, влезе в стаята с черна копринена рокля в ръце.

– Ще облечеш това – каза жената.

Роклята имаше необичайно закопчаване, но жената ѝ помогна да я сложи. Дотогава дрехите на Амолита бяха обикновени и тя просто ги обличаше през главата, затова и не разбираше много от дрехи, но тази рокля изглеждаше твърде голяма за нея. Събираше се на пода и падаше от раменете ѝ. Тя се губеше в нея.

Тогава жената я поведе през замъка по коридори, които никога не беше виждала, до една стая с маса, достатъчно голяма да побере две дузини хора, но на която имаше само две чинии. Пред една от тях седеше Вюлх.

Тя беше малко изненадана от това колко млад изглеждаше. Знаеше, че е магьосник, и от книгите си беше разбрала, че отнема години да овладееш това изкуство. Беше дочула разговори между слугите и от думите им беше останала с впечатлението, че той наистина трябва да е много стар, но в тъмната му коса и брада нямаше никакви бели косми, а лицето му беше красиво и младо.

И все пак на нея не ѝ харесваше да го гледа. Имаше нещо в него, което я смущаваше.

Жената я поведе към мястото ѝ, което също като роклята изглеждаше твърде голямо.

– Амолита – каза той разсеяно. В началото тя не беше сигурна, че говори на нея, но после я погледна право в лицето. Макар чертите му да бяха спокойни, почти искрени, очите му бяха причудливи, сякаш гледаше отвъд или може би вътре в нея.

Жената донесе и на двамата по една чаша с нещо червено.

– Аз те кръстих така – каза Вюлх, докато отпиваше от червената течност, – Амолита.

Несигурна какво да направи, тя взе чашата си и отпи от съдържанието ѝ. Беше странно и силно, като плодов сок, но с нещо развалено в него.

Когато тя не отговори, той изви пръст към нея.

– Можеш да говориш – каза той.

– Не знаех, че вие сте ме кръстили – отвърна тя.

– Имаше друго име, преди да те купя – каза той. – Не помня какво беше. – Вюлх се усмихна. – Няма голямо значение, нали?

– Предполагам, че не, господарю – отговори Амолита.

Отпи още една глътка от червеното нещо.

– Това се нарича „вино“ – каза ѝ той. – „Вин“ на езика на Офион. „Наваш“ на моджали. Има други имена. Прави се от грозде.

– С магия ли се прави? – попита тя.

– Да – отвърна той, – има някакъв вид алхимия в това.

Тя отпи отново колебливо. Все още не ѝ допадаше вкусът.

– Споменах Офион и Моджал – продължи той. – Знаеш ли за какво говоря?

– Офион е империя – отговори тя. – Столицата се казва Офион Магне. Говорят, че бог с това име е умрял и е погребан там. Имат император и съвет с учени. Известни са със своите платове…

– И Моджал?

– Друга империя, на югоизток от Офион. И нейната столица е със същото име и със същата история, че древен бог почива там. Императорът им е известен като Кхо…

– Много добре – прекъсна я той. – Чела си книгите, които ти давах.

– Да, господарю.

Той кимна одобрително.

– Амолита, разбираш ли какво е да си роб?

– Означава, че съм ваша собственост – отговори тя.

– Точно така – каза Вюлх. – Като това вино и чашата, в която е налято. Ако искам да я хвърля в стената и да я разбия на парчета, това зависи от мен. Чашата и виното нямат право на мнение по въпроса.

– Разбирам, господарю.

Той допи остатъка от виното си на една глътка и после изви ръка назад, за да го хвърли в стената, но тогава се усмихна и остави чашата обратно на масата. Жената дойде, за да я напълни от една кристална кана.

– Чудила ли си се някога защо си тук?

Беше, но не му го каза. Тя поклати глава и отпи още малко от виното.

– Тук си – започна той, – както всеки друг роб, защото има една или повече задачи, които да изискам от теб.

– Разбирам, господарю – каза тя, – но аз не знам какви са.

– Допий си виното и ще ти покажа – отвърна той.

Той я гледаше мълчаливо, докато тя пиеше. С времето ѝ стана по-лесно. Топлина се разстели по нея и притеснението ѝ започна да изчезва.

Има магия в това, помисли си тя.

Искаше ѝ се той да говори повече. Харесваше ѝ да ѝ говорят.

– Чела съм и за Велеса – подкани тя. – Там се намираме, нали?

– Кой ти каза това? – попита той с леко рязък тон.

– Никой – отговори тя, – но книгите ви са предимно на велесански и слугите ви го говорят, а и тази нация е известна с високите си планини.

– Сигурна ли си, че не го е споменал някой от слугите ми?

– Сигурна съм, господарю.

– Е, грешиш – отвърна той. – Не се намираме там.

Той се отпусна в стола си, но леко намръщеното изражение остана на лицето му. Посочи към чашата ѝ в знак да я допие. Когато приключи, той направи жест към жената, която напусна стаята, и после той се изправи.

– Ела, Амолита – каза той.

Тя го последва, но се чувстваше малко мудна и непохватна. Леко ѝ се виеше свят. Той я поведе през една врата в стая, която беше почти изцяло обзаведена в червено, и я накара да седне на едно голямо легло. После коленичи пред нея и хвана ръцете ѝ. Това толкова изненада Амолита, че тя инстинктивно се дръпна – почти никой никога не я беше докосвал, тя също не го беше правила. Не ѝ харесваше. Пръстите му бяха топли, дори горещи, но бяха нежни и затова тя се опита да диша бавно и да го изтърпи, докато не приключи.

Той сложи длани на слепоочията си.

– Затвори очите си – каза той. – Погледни. Виж я.

Тя не знаеше какво има предвид, но затвори очи. В началото не виждаше нищо освен мрак, задната страна на клепачите си, но постепенно нещо се появи – мъгла, светлина.

Светлината се превърна в лице, лице на жена. Тя имаше тъмни очи и бледа кожа, а косата ѝ беше черна като дим. Тя трепереше, сякаш хиляди насекоми пълзяха по кожата ѝ и под нея.

– Ето – каза той, – отвори очи.

Тя го направи и се взря в лицето му.

– Орра – промърмори той. Очите му се промениха. Изглеждаха по-живи и пълни с емоция, която едва сдържаше. Докато тя се взираше в него, той започна да ридае.

– Трябва да кажеш, че ме обичаш – каза той.

– Аз-аз… обичам те – заекна тя. Внезапно се почувства по-изплашена от всякога. После той притисна устните си в нейните. Тя усети прилив на клаустрофобия, сякаш не можеше да движи крайниците си, и се опита да го отблъсне. Тялото ѝ сякаш беше… по-голямо. По-различно. Някак не нейното.

– Трябва да кажеш, че си щастлива – каза той. – Трябва.

Той започна да я докосва, да я докосва навсякъде. Пръстите му все още бяха нежни, но тя искаше да извика, да избяга.

– Толкова дълго чаках, Орра – прошепна в ухото ѝ той. – Толкова време те нямаше, но аз те пазех и пазех… – Той притисна устни в нейните отново, този път по-грубо, а после по врата и гърдите ѝ. Притисна я отново на леглото, докато вдигаше роклята ѝ.

***

Когато всичко приключи, тя все още не разбираше какво се бе случило, но я болеше и ѝ беше зле. Тя плачеше, но той продължи да ѝ говори, да я кара да му повтаря, че го обича и че е щастлива. Почти сякаш я молеше, и затова тя го направи през риданията си.

– Не разбираш, нали?

– Не.

– Отиди там – посочи той. – Обърни огледалото.

Тя го направи, щастлива да се махне от леглото, да се махне от него. Той беше посочил една дървена рамка, окачена на кукичка. Тя беше чела за огледалата и беше виждала слаби очертания на отражението си във водата в умивалниците и в полирания мрамор в някои от коридорите, но никога не беше виждала истинско огледало. Обърна рамката.

Амолита имаше млечна коса и малко, тясно лице. Мислеше си, че може би очите ѝ бяха бледосини или дори бели, но това, което видя в огледалото, беше жена с черна коса. Роклята не ѝ беше широка, изпълваше я с извивките на зрялата жена, която се беше грижила за нея. Когато Амолита премести ръката си, тъмнокожата жена в огледалото направи същото.

И тогава тя повърна.

Вюлх ѝ се смееше от леглото.

Когато приключи, трепереща, тя погледна обратно към огледалото и жената беше изчезнала, като на нейно място се беше появило шестнайсетгодишното момиче в рокля, която му е твърде голяма.

Искам да умра, помисли си тя.

И това нямаше да е последният път, в който го пожелава.