„Путин бе в състояние да накара всекиго да го хареса, но особено му се удаваше с мъже, достатъчно възрастни, за да му бъдат баща“ (ОТКЪС)

Хората смятат, че агресивната стратегия на Путин е създала нова студена война, която заплашва да се превърне в нов глобален конфликт. В своето пространно изследване „Конспирацията „Кремъл“ изтъкнатият историк Дъглас Бойд обаче ясно обяснява защо руската агресия се корени далеч в миналото, преливайки напълно естествено в съвременната руска политическа доктрина след Октомврийската революция. 

Според Бойд студената война не започва след края на Втората световна, а може ясно да се проследи обратно до 1919 г., когато Ленин основава Комунистическия интернационал, или Коминтерна, но истинското начало е поставено далеч по-рано – в експанзионистичните традиции на Руската империя.

Ученият се позовава на редица документи и свидетелства, като доказва, че Коминтернът е хитроумният начин на Ленин да ребрандира агресивните стремежи на своите царски предшественици, чиито достойни наследници са Владимир Путин и неговата клика от свръхбогати бивши офицери от КГБ.

Руската история може да се обобщи като хилядолетен конфликт, разширил московското царство от една крепост, каквото е първоначалното значение на думата „кремъл“, и от един търговски пост дълбоко в горите на Централна Русия до огромна империя. Руснаците оправдават експанзионистичната традиция като „стремеж към излаз на море“ на един затворен в сушата народ. Дългото осъществяване на този стремеж води дотам, че през XIX век, при Николай II, империята обхваща единадесет часови зони и се простира от Балтийско море до Тихия океан.

В три хронологично обособени части, Бойд предлага преглед на руското движение до съвременната хибридна война, която се стреми да върне Русия до грандоманските граници на Съветския съюз… и отвъд тях.

Подкрепена с множество документи и цитати от авторитетни изследвания, „Конспирацията „Кремъл“ не само осветлява ключови събития от световната история, но също така помага на читателите да разберат кървавите войни на XXI век, включително войната на Русия в Украйна.

* * *

Из „Конспирацията „Кремъл“ от Дъглас Бойд

27.

Създаване на президент в руски стил

Покрай всички тези динамични събития малцина на запад отдават значение на факта, че директорът на новосъздадената руска Федерална служба за безопасност (ФСБ) е човек на име Владимир Путин.

„Кой е Владимир Путин?“ – пита се светът.

Официалният отговор е, че той се ражда в семейството на Владимир Спиридонович Путин на 7 октомври 1952 г. в Ленинград/Санкт Петербург – идеалното рождено място за руски политик. Към този момент обаче Мария, неговата майка, трябва да е била на четиридесет и една – необичайна възраст в Русия за раждане на първо дете. Почти няма данни и за съществуването на малкия Владимир там до осемгодишна възраст. Друга версия гласи, че той е роден през 1950 г. от Вера Николаевна Путина в Урал и с баща женен мъж на име Платон Привалов. Детето остава при родителите на Вера през първата година, докато тя завършва следването си в Ташкент. После тя се омъжва за грузински военен с фамилия Осепашвили и отива да живее при него заедно със сина си в „Метехи“, квартал на грузинската столица Тбилиси. Осепашвили обаче не харесва доведения син и го дава на свой бездетен бивш другар от фронта. Вера успява да го открие и го завежда обратно при своите родители, но дядото се разболява и нежеланото момче е изпратено първо в интернат, а оттам е осиновено от бездетен роднина в Ленинград, който именно е Владимир С. Путин.

Когато години по-късно Вера Путина-Осепашвили опитва да се свърже с отдавна изгубения си син, ѝ казват, че той служи в КГБ, и я предупреждават да стои настрана. Малкото негови снимки, които пази, са конфискувани от тайните служби през януари 2000 г., точно преди телевизионните репортери да я връхлетят покрай подозрителната самолетна катастрофа, убила няколко души, разследващи детството на Путин във връзка с предстоящите избори през март. Дори и без документални доказателства тя пак звучи убедително, но кадрите никога не са излъчени, защото руските избиратели не биха искали президент със съмнителен етнически произход.

Ако историята е вярна, подобно безрадостно детство може да обясни защо Володя, или Вова, както го наричат приятелите, израства като самотен, мълчалив и затворен юноша, обсебен от физическата подготовка. След гимназията се записва да учи право в Ленинградския университет през 1970 г., а през 1975 г. постъпва в КГБ. Десет години по-късно е командирован в източногерманския град Дрезден с чин „майор“ и изкарва пари на черно, като внася контрабандно западногермански модни списания в Русия, от които шивачките копират кройките. Негов колега от онова време си спомня: „Володя беше учтив, дружелюбен, услужлив и ненатрапчив. Мотото му беше: „Защо да си затрудняваш живота, като плюеш срещу вятър?“.“ Путин винаги е търсил бащинска фигура. Същият колега казва: „Той бе в състояние да накара всекиго да го хареса, но особено му се удаваше с мъже, достатъчно възрастни, за да му бъдат баща“. Путин толкова се нрави на началството, че получава две повишения по време на петгодишния престой в Дрезден.

През януари 1990 г. той и съпругата му Людмила се завръщат в Ленинград. Посред общия хаос въоръжените сили и дори офицерите от КГБ не получават заплати, но след три месеца Путин е назначен на работа в Ленинградския университет, където следи руските и чуждес-транните студенти и служители. Бившият му преподавател Анатолий Собчак, който сега навлиза в политиката, го кани за свой сътрудник. В официалната си биография Путин описва случая така:

Казах му: „Ще бъде удоволствие да работя за вас, но има нещо, което трябва да знаете. Аз съм щатен офицер от КГБ“. Собчак се замисли. Това наистина бе изненада за него. Накрая каза: „И така да е, на кого му пука?“.

Собчак е най-известният руски демократ по онова време след Елцин и вече е избран за председател на Ленинградския съвет на народните депутати, но се цели по-високо. Градът до голяма степен се управлява от обширното местно звено на КГБ, затова той охотно приема Путин в персонала си, а началниците на Путин са във възторг, че той толкова добре се разбира със Собчак. Дори му казват, че не е необходимо да напуска университета заради новата си длъжност, така че сега Путин има две работни места.

Едно от обясненията за бързия му възход след посредствената ранна кариера е, че неговите задължения в кабинета на ректора включват четене на всички доноси, писани от или за академичния състав. Ленинградският политик Борис Вишневски казва:

Възможно е Путин да се е натъкнал на някакъв изобличителен документ, подписан от Собчак, който би накърнил неопетнения имидж на Собчак като баща на руската демокрация, ако бъде публикуван.

Сега Путин е „активен офицер от запаса“ – все още работещ в КГБ, но в същото време част от екипа на Собчак. Подобно внедряване на служители в големи компании и в обкръжението на важни политици постепенно се превръща в мощен инструмент на КГБ. Собчак може да бъде свален от другите членове на Ленинградския съвет, затова е благодарен, когато през юни 1990 г. неговият услужлив помощник урежда избирането му на новосъздадения кметски пост. В обичайния невъзмутим стил Путин си спомня: „Успях да убедя много членове на съвета, че като кмет той би бил от полза за града“.

През септември Ленинград е преименуван на Санкт Петербург, а Путин за награда е назначен за ръководител на Комитета по международни отношения (КМО), където не само отговаря за икономическите отношения, но също координира правоприлагащите органи, съдилищата и други важни градски функции. В края на 1991 г. той става заместник-кмет и избягвайки светлината на прожекторите, тихомъл-ком консолидира своята власт. Собчак предпочита да оставя скучната ежедневна работа на усърдния си помощник, който го кара да подписва празни бланки и по-късно ги попълва по свое усмотрение. Сред задачите на заместник-кмета е регистрацията на хилядите търговски предприятия и укрепването на сътрудничеството с мултинационални компании като Coca-Cola и големите банки. Като съосновател на редица елитни клубове, Путин се среща с всички най-богати бизнесмени, а също и с мафиотските босове – градът е известен като престъпната столица на Русия, какъвто го рисуват и телевизионните сериали от рода на „Бандитският Петербург“.

През 1992 г. икономиката на Русия пропада, но ленинградският КМО просперира, като лицензира компании да изнасят стоки, за които се предполага, че се заплащат с храни и лекарства, необходими на града. Някои от тези компании са чуждестранни и не подлежат на руски надзор, а други се притежават от престъпни групи, но всичките са подбрани лично от Путин. Самият той по-късно признава, че някои от компаниите „За съжаление, не са успели да изпълнят задълженията си към града“. Комисионите към КМО са в размер до 37 процента и възлизат на милиони долари, но печалбите не пълнят градската хазна, защото не се връщат в Русия, а изчезват в задгранични банкови сметки. Путин е разследван за издаване на лицензи без надлежни правомощия и за несъответствия с реалните пазарни цени, но отрича всяка отговорност. Докладът на разследващата комисия гласи: „… непредоставяне на документи, несъответствия [произтичащи] от опити за прикриване на действителното състояние на нещата и личен интерес [на Путин] за сключване на договори и издаване на лицензи на конкретни лица и фирми“.

КМО влиза в партньорство и със синдикатите на организираната престъпност, контролиращи хазарта в Санкт Петербург, макар Путин да го формулира така: „Ние създадохме общинско предприятие, което не притежаваше казина, но контролираше 51 процента от акциите на хазартните заведения в града“. Лицензите се предоставят от комисия, включваща самия Путин, Дмитрий Медведев – тогава наперен млад адвокат, ръководещ градския финансов отдел – и още четирима членове. Путин казва, че приходите е трябвало да се използват за финансиране на спешни приоритети като изхранване и жилищно настаняване, но за жалост, „собствениците на казина не ни показваха нищо друго освен загуби... и ни се присмиваха“.

Четейки това, обективният историк неволно се пита как престъп-ниците са могли така явно да мамят партньорите си и да им се „присмиват“, при положение че тези партньори всъщност са Федералната служба за безопасност на Санкт Петербург, или бившето Второ главно управление на КГБ, отговарящо за вътрешната сигурност и контраразузнаването.

Медведев, който е и юрисконсулт на КМО, намира начин да се заобиколи правната забрана държавни органи да участват в акционерни предприятия. От този момент нататък подобни предприятия никнат като гъби, често се регистрират на едни и същи адреси и си прехвър-лят парите толкова бързо, че е невъзможно да се разбере какви печалби са реализирани и от кого. Прокуратурата в Санкт Петербург прави всичко възможно да разследва, но винаги е с няколко хода назад от тандема Путин–Медведев.

През октомври 1993 г., когато Русия е в разгара на политическа криза, а Елцин изпраща танкове срещу руския парламент, има и по-спешни неща от проверката на печалбите на казината. Във всеки случай Путин отхвърля обвиненията в корупция и казва, че са политически мотивирани. Схемата с хазартните заведения продължава пет доходоносни години, но в по-късно интервю той казва: „Щях да се справя с казината, ако Собчак не беше загубил изборите през 1996 г. Щях да ги принудя всичките да работят за нуждите на обществото и да споделят печалбите си с града. Парите щяха да отиват за пенсионерите, учителите и лекарите“.

Звучи похвално, но Путин вече живее в къща на стойност половин милион долара, което за онова време е значително богатство за чиновник от руската местна власт. След като домът е опожарен, строителната фирма го възстановява безплатно, дори още по-луксозно от преди. Дали това не е благотворителен жест към служителя на общес-твото, останал без работа, след като Собчак не е преизбран? Бивш съперник на Путин, съвместявал поста „заместник-кмет“, сега седи на кметското място, но когато Володя отива да го помоли за работа, онзи отказва да го приеме с думите: „Не искам да чувам повече за този задник“.

Чекистите обаче никога не изоставят своите в беда. За да бъде по-далеч от обсега на разследването за КМО, Путин е преместен в Москва и поставен под покровителството на Анатолий Чубайс, началника на кабинета на Елцин. Първата му работа в столицата е като заместник-ръководител на Агенцията за материално-техническо обез-печаване (АМТО) към президентството. Тя е създадена от Елцин, за да се грижи за руските имоти в седемдесет и осем други държави на обща стойност 600 милиарда долара. В бившата ГДР например изтег-лянето на половин милион военнослужещи обезлюдява цели квартали, построени специално за тях. Те са порутени и занемарени, но все още годни за продажба.

Предизборната кампания на Елцин през 1990 г. акцентира върху уреждането на правния статут и правомощията на субектите в рамките на Руската федерация. На 31 март 1992 г. той и председателят на Върховния съвет Руслан Хасбулатов подписват договори, регулиращи федералните отношения с републиките, областите и регионите в страната, като повечето от тях получават известна степен на автономия. Татарстан подписва със закъснение, през пролетта на 1994 г., след като получава ред отстъпки. Неуредени остават само отношенията с Чечня. След преврата през септември 1991 г. тя обявява независимост, а руските войски, изпратени да свалят режима два месеца по-късно, са принудени да се оттеглят.

Раздялата с европейските сателитни държави е едно, но за управниците в Кремъл Чечня е неразделна част от Русия след трудното ѝ завладяване през 1859 г. Още повестта „Казаци“ на Лев Толстой, пуб-ликувана през 1863 г., описва постоянните сблъсъци по течението на река Терек. По аналогия с домино ефекта на генерал Клеър Чено, мнението на Москва е, че ако чеченците се отделят, други неруски части от ОНД може да поискат да сторят същото, особено мюсюлманските републики от Централна Азия.

Вътре в самата Чечня ситуацията се влошава бързо и прераства в гражданска война, в която руската финансова и военна подкрепа за опозиционните сили е смущаващо очевидна. На 29 ноември 1994 г. Елцин нарежда прекратяване на огъня, но след като отцепническото правителство отказва да преговаря, руският министър на отбраната Павел Грачов го уверява, че може да извърши почти безкръвно прев-земане на властта за по-малко от месец. Елцин му дава зелена светлина и на 11 декември руските сили минават в настъпление. Наземната офанзива срещу чеченската столица Грозни се забавя, след като генерал Воробьов, комуто е предложено командването, отказва и подава оставка. Същото прави и афганистанският ветеран генерал Громов, който предвижда, че войната ще се превърне в „нов Афганистан“. Други 800 офицери и войници отказват да се бият, като осемдесет и трима са изправени пред военен съд, а останалите са освободени от служба.

След жестоките бомбардировки на цивилни цели и изпратените значителни подкрепления, руската страна официално дава 5500 убити, макар че според мнозина наблюдатели цифрата е два пъти по-висока. Чеченските източници от своя страна твърдят, че общо 160 000 борци за независимост и цивилни са загинали или изчезнали след атаките на руските самолети и танкове. Превъзходството в жива сила, оръжие и оборудване накланя везните в полза на нашественика, но в крайна сметка ниският боен дух сред личния състав и непопулярността на войната у дома принуждават Елцин да нареди изтегляне през август 1996 г.

Въпреки провала на чеченската кампания и на реформите за свободен пазар, Елцин изненадващо остава на сцената и е преизбран за президент на Руската федерация през юли 1996 г. През това време Путин успява да се освободи от конкуренцията на всички останали правителствени служби, имащи претенции към собствеността върху руските имоти в чужбина. Той назначава в АМТО куп „благодарни приятели“ и бивши колеги, един от които отбелязва: „Работата ми се състоеше в това да опитам да въведа някакъв ред в експлоатацията на чуждестранните притежания на Русия и да върна на правителството онова, което е притежавало, но е изгубило поради безстопанственост. Понякога излизаха наяве неща, от които косата на човек настръхваше“.

Не се знае доколко е настръхвала оредяващата коса на Путин, но едно от нещата, които излизат наяве, е създаването на фирми за продажба на по-ценните недвижими имоти. Те се прехвърлят на лица в съответните държави срещу цени, определени от АМТО, които не съвпадат непременно с цените, посочени в договорите, а разликите, възлизащи на милиони долари, изчезват в джобовете на замесените. Играта е доста широко разпространена по онова време. Например Павел Бородин, формалният шеф на Путин, сключва договор с швейцарска компания за ремонт на Големия кремълски дворец на стойност 492 милиона долара. Швейцарски разследващи установяват, че сумата включва комисиони в размер на 62 милиона долара, от които 25 милиона са отишли в швейцарски банкови сметки на Бородин, неговата дъщеря и зет.

Икономическите проблеми при прехода от командна съветска икономика към съмнителна пазарна икономика са придружени от поредица катаклизми в руското общество като цяло, по време на които се акумулират огромни богатства. Аристотел използва термина олигархия, за да обозначи управление от малцинството, водено от користни цели, за разлика от аристокрацията, която представлява управление от най-добрите членове на обществото. В края на 1996 г. Александър Солженицин пише:

Ловки членове на висшия и средния ешелон на старата комунистическа власт, заедно с парвенюта, внезапно придобили богатство по нечестен начин, образуват стабилна и затворена олигархия от около 150–200 души, които решават съдбата на нацията. Водени от споделена жажда за власт и пари, те не показват никакви по-висши мотиви да служат на родината или хората.

През март 1997 г. Путин се издига до поста „заместник-началник на кабинета на Елцин и ръководител на Главното контролно управление на правителството“, където обявява намерение да преследва безкомпромисно злоупотребите в регионите. Колкото и да е странно, за петнадесетте месеца, прекарани на длъжността, никой от осемдесет и деветте регионални управители не е преследван, въпреки изобилието от уличаващи доказателства срещу мнозина от тях.

През юли 1998 г. Путин е назначен за ръководител на президентската комисия, натоварена с разграничаването на федералната и регионалната власт в Русия, което в постсъветския период все още е област на противоречиво законодателство. Само десет дни по-късно Елцин го назначава за директор на Федералната служба за безопасност. Това стремително повишение предизвиква повдигане на вежди във ФСБ, където всичките му подчинени знаят за неговата не особено бляскава кариера в КГБ и не са впечатлени от чина му на подполковник.

По онова време повечето служители на ФСБ в Санкт Петербург и Москва работят и в охранителния бизнес, за да допълват оскъдните си заплати. Първият ход на Путин е да уволни 2000 души, включително всички от икономическите отдели и по-висшите генерали. Той наз-начава на ключови позиции стари другари от дните си в Ленинград, които са нови за Москва и следователно питаят непоколебима вярност към него. Тази блестяща маневра е последвана от още по-добра – Путин връща на работа всички уволнени служители в шест новосформирани отдела, след като ги оставя цял месец на сухо, за да им покаже кой е шефът. Дори ако сред тях има недоволни, те предпочитат да си замълчат, когато той им вдига заплатите, изравнявайки ги с тези на колегите им в Службата за външно разузнаване, бившето елитно Първо главно управление на КГБ.

Швейцарското разследване на скандала с ремонта на Кремъл кара руския генерален прокурор Юрий Скуратов да повдигне обвинения срещу важни хора от обкръжението на Елцин и избраният начин за неутрализирането му е клопка в добрия стар стил на КГБ. В специално нает апартамент е направен видеозапис на „мъж, приличащ на генералния прокурор“, който прави секс с две проститутки. Скуратов продължава да се съпротивлява, докато записът не е показан по телевизията.

На 9 август 1999 г. Борис Елцин създава трети вицепремиерски пост и назначава на него Путин. Същия ден премиерът Сергей Степашин е освободен от длъжност, а Путин е повишен във временно изпъл-няващ длъжността „министър-председател“, като конституционното му право за това е вицепремиерството, което заема едва от няколко часа. Той е петият премиер на Елцин за по-малко от година, но сега президентът казва по телевизията: „Реших да назова човек, който според мен може да консолидира обществото и да осигури продължаване на реформите в Русия. Това е секретарят на Съвета за сигурност на Русия, директорът на ФСБ Владимир Владимирович Путин“.

През септември 1999 г. чеченските ислямски терористи са обвинени за поредица от терористични актове в Русия. Мнозина смятат, че те са дело на специални части и на провокатори от ФСБ след инцидента в Рязан, на около 200 километра югоизточно от Москва. Живеещите там хващат няколко мъже да поставят чували с експлозив и таймер, настроен на 5:30 ч. сутринта, в мазето на жилищен блок. Извършителите показват карти на ФСБ и избягват. След кратко объркване властите обявяват, че жълтото гранулирано вещество в чувалите е захар, а новият директор на ФСБ Николай Патрушев твърди, че всичко е било упражнение, за да се провери бдителността на местната полиция.

Дали атентатите са извършени от чеченски терористи, или от провокатори? Ако са били терористи, защо Кремъл засекретява всички досиета, свързани с Рязан, за срок от седемдесет и пет години и защо депутатите от Думата и журналистите, разследващи случая, умират подобно на свидетелите от Далас след убийството на Кенеди?

Терористичните актове са използвани от министър-председателя Владимир Путин през октомври 1999 г. като предлог, за да обяви чеченското правителство на Аслан Масхадов за нелегитимно и да предприеме нова инвазия „за възстановяване на конституционния ред“. Единадесет дни по-късно руските сухопътни сили пресичат река Терек и настъпват в две колони към Грозни. Спомените от предишната война са още пресни и над една четвърт от населението бяга от артилерийските и въздушните бомбардировки, търсейки убежище в чужбина.

Зимната обсада на Грозни предизвиква в града опустошения, каквито не са виждани в Европа от края на Втората световна война. Ако някой се пита откъде чеченските борци за независимост и техните мюсюлмански поддръжници от различни държави се сдобиват с оръжията, с които отчаяно бранят разрушената страна, отговорът, изглежда, е, че те са „изоставени“ след предната инвазия в замяна на милиони долари подкупи, платени на трима от близките сътрудници на Елцин в държавната оръжейна компания „Росвооружение“. Въпреки това в рамките на седмици руските сили окупират 80 процента от Чечня, а на 6 декември Путин обявява, че Грозни ще бъде бомбардиран докрай, заедно с всички жители, които решат да останат там. Дори за един руски премиер този език е доста силен и малко по-късно заплахата е променена, за да важи само по адрес на „терористите и бандитите“ в града. Как те ще се отличават от останалото население, не е ясно.

На 31 декември 1999 г. Борис Елцин обявява оставката си и наз-начава министър-председателя Владимир Путин за изпълняващ длъжността президент на Руската федерация. Изборът не е труден. Един комунистически наследник би вкарал Елцин в затвора заради обстрела на Белия дом, а един демократ би сторил същото заради започ-ването на чеченските войни. Путин и неговото бивше „семейство“ от КГБ не се интересуват от подобни неща. Първият му официален акт е да предостави на Елцин имунитет срещу съдебно преследване за всички незаконни действия, извършени по време на неговото управление. С настъпването на новата 2000 г. и двамата могат да се поздравят, че нещата за тях са се развили доста добре.

На изборите, проведени през март 2000 г., Путин е надлежно избран за президент, спечелвайки 52,9 процента от гласовете. Що се отнася до въпроса как тези гласове са броени – или как не са броени, ако са за грешния кандидат, – разглеждането на темата би запълнило още една цяла книга. И все пак неговият спретнат и атлетичен външен вид и бодрото му, енергично поведение са предпочитани от гласоподавателите на фона на алкохолизирания му предшественик.

Може би без да знае изречението от Тацит „Те правят пустиня и я наричат мир“, Путин не след дълго заявява, че Чечня е „умиротворена“. При все това на 23 октомври 2002 г. въоръжени терористи от чеченски произход вземат заложници в московския театър „Дубровка“. При щурма на театъра силите за сигурност използват отровен газ, а кризата е преодоляна с цената на живота на 129 заложници и 39 терористи. На 1 септември 2004 г. друга група въоръжени чеченци, нас-тояващи за прекратяване на Втората чеченска война, вземат 777 деца и над 300 възрастни за заложници в училище в град Беслан, Северна Осетия. На третия ден от обсадата училището е щурмувано с помощта на танкове, огнехвъргачки и друго тежко въоръжение. В последвалата битка с похитителите са убити най-малко 334 заложници, включително 186 деца, а стотици са ранени или обявени за изчезнали. На кой западен президент би му се разминало нещо подобно?

Според BBC News Online към приключването на Втората чеченска война на 16 април 2009 г. е изчислено, че бомбардировките на петролни складове и химически заводи и унищожаването на канализационни системи са замърсили водните ресурси на Чечня с тежки метали и други отрови на дълбочина над 200 метра. 40 процента от територията на страната са в състояние на „екологична катастрофа“, а други 40 процента са определени като „зона на екстремно екологично бедствие“. Едва ли е случайно, че двете зони са равни на площта, окупирана от Русия при втората инвазия.

През 2006 г. идва ред и на Грузия да усети тежестта на камшика. От март до май Русия налага ограничения върху вноса на грузинско вино, спиртни напитки, плодове, зеленчуци и минерална вода. На 8 юли единственият сухопътен пропускателен пункт е затворен, което спира целия износ за Русия. На 27 септември грузинският президент Михаил Саакашвили арестува четирима офицери от ГРУ, обвинени в планиране на промосковски преврат, и ги показва пред телевизионните камери. В отговор Русия отзовава посланика си в Тбилиси, прекъсва пощенските, телефонните и банковите връзки, а „Газпром“ увеличава цената за доставка на газ от 110 на 230 долара за хиляда кубически метра. В рамките на Руската федерация всеки с грузинско име е застрашен от полицейски тормоз или депортиране.

В съответствие с конституцията след приключване на втория си мандат през май 2008 г. Путин се оттегля от президентството, за да стане отново премиер, а постът му се поема от Дмитрий Медведев. По-ниската заплата, свързана с размяната, надали тревожи Путин. Според един източник по пътя към властта той е получил 37 процента от петролодобивния гигант „Сургутнефтегаз“ на стойност 20 милиарда долара, 4,5 процента от „Газпром“ на стойност 13 милиарда долара, плюс ред други придобивки. Анализатори от западното разузнаване изчисляват личното му състояние „само“ на 11 милиарда долара, но добре информиран шведски източник го определя като няколко пъти по-високо. Всяка държава е донякъде засегната от политическа корупция, но подобни цифри са трудни за възприемане от западняците. Ето защо консервативното и надеждно списание Economist публикува на 27 ноември 2008 г. статия за мащабите на корупцията в Русия, според която тя източва 300 милиарда долара годишно, или 20 процента от БВП на страната.

Суровият, корав като скала Путин и неговият приятел, шлифованият и усмихнат адвокат Медведев представляват класическата двойка „добро ченге – лошо ченге“ за пред камерите. Те спокойно могат да си го позволят, след като с цената на живота или свободата на няколкостотин своенравни и некооперативни банкери, бизнес магнати и журналисти създават онова, което историкът Юрий Фелщински нарича „корпоративна Русия“. В нея по-голямата част от парите и властта са, както пише и Солженицин, в ръцете на няколкостотин „силоваци“ – мъже с власт и влияние, често произлизащи от средите на бившето КГБ. Те нямат нищо против да използват заплашителни тактики в международен план или насилие и корупция у дома, за да постигат целите си. Според независимия мозъчен тръст Transparency International ширещата се в Русия корупция я поставя в дъното на класацията, между Нигер и Сиера Леоне. През 2005 г. друга организация за наблюдение на демокрацията, Freedom House, констатира, че Русия е претърпяла най-голям спад в демократичните стандарти сред всички бивши комунистически държави.

Друг важен контингент във висшите ешелони на властта са юрис-тите, много от които са от Ленинград/Санкт Петербург, подобно на Медведев. Те разработват стратегии за придобиване на дялове и колосални инвестиции „надолу по веригата“ в държавите – потребителки на газ. Там техни партньорски компании поемат по-голямата част от разходите и упражняват влияние върху съответните правителства да се съгласяват с руските планове и да осигуряват свободно търгуване на западните фондови борси на акции на руски компании, чиито активи са придобити чрез заплахи и кражби.

Позицията на Путин в двойката е по-малко изтънчена – той все още играе ролята на коравото момче от доброто старо КГБ. Никой западен политик не протестира особено шумно срещу рутинно прихващаните полети на руски военни самолети над Германия или Великобритания, макар че ударните хеликоптери на същите ВВС се държат много по-заплашително над Грузия и Чечня и обстрелват населени места с оръдия и ракети. Латвийци, естонци и литовци виждат как рус-ки самолети профучават над малките им държави за броени минути, а единствената им защита е една ескадрила изтребители, взета назаем от НАТО, която не е възпиращ фактор в случай на сериозно нахлуване.

Правителствата в Талин, Вилнюс и Рига добре помнят как западните демокрации не правят нищо през 1938 г., когато Хитлер анексира Судетската област в Чехословакия, под предлог че брани немскоговорещото население. Това води до нахлуването в Полша и войната, убила милиони. През април 2000 г. Путин нарича „дискриминацията на рускоговорещите“ в съседните държави „военна заплаха срещу Русия“. През 2007 г. се провеждат мащабни маневри на границите с Латвия и Естония, които симулират повторно завоюване на тези държави „за защита на рускоезичните малцинства там“.

Това заплаха ли е, или предупреждение? След парализиращата кибератака, която наказва Естония заради преместването на съветски военен мемориал през 2007 г., вестник „Комсомолская правда“ пуб-ликува следното стихотворение, озаглавено „Денят на победата идва отново – напред към Талин, войници, защитаващи [Русия]“. Художествената му стойност е съмнителна, но посланието е ясно:

Дали това са последни напъни на една залязваща световна сила? Запасите от нефт и газ няма да траят вечно, а някои демографи прог-нозират, че лошото здравеопазване и ниската раждаемост сред етническите руснаци ще сведат броя им под 100 милиона до 2050 г. За сравнение, раждаемостта в ислямските централноазиатски републики расте, а населението в съседен Китай е над 1,3 милиарда.

Има и друго. Добили увереност от своя нечестно придобит личен просперитет след седемдесет години оскъдица в Русия, нейните лидери вярват, че „близката чужбина“, където все още живеят 25 милиона етнически руснаци, е тяхна по право. Те дълбоко негодуват срещу чуждата намеса, от рода на предоставяне на членство в Европейския съюз или НАТО. В западните коридори на властта дори битува мнение, че е най-добре тези държави да бъдат отписани, за да не се предизвиква руската мечка да си покаже зъбите.