Юни месец дълго ще вълнува сърцата на читателите, защото на пазара вече се появи българското издание на световния феномен „Седем дни през юни“ на Тия Уилямс – роман, който впечатли критиците по света, нареди се в селекциите на два от най-мащабните книжни клубове – на Рийз Уидърспун и Опра Уинфри – и вдъхнови продуцентите от Amazon за предстоящ хитов сериал. 

Сред страниците на този красив и докосващ роман зазвучава вдъхновяващата история на двама писатели, някога влюбени, сега поели по своите самотни и самостоятелни пътища. И въпреки че не са си продумвали близо двайсет години, те не спират да пишат един за друг и да комуникират чрез романите си. А едни случайни „Седем дни през юни“ ще ги срещнат неочаквано. И те ще трябва да разберат дали ще се влюбят отново, или завинаги ще се разделят…

Ева Мърси е успешна писателка на еротични бестселъри с огромна фен база от разгорещени и нетърпеливи читателки, които превръщат книгите ѝ в култ. Освен това е и разведена майка на същинско торнадо на прага на пубертета, бори се с изтощително хронично заболяване и няма нито енергията, нито желанието да се обвързва отново.

Един ден, когато вместо поредното гостуване на среща на книжен клуб из страната, редакторката ѝ ѝ предлага да се включи в дискусия на тема „чернокожите автори в Америка“, Ева неохотно приема. Без да си има и представа, че в панела срещу нея ще застане Шейн Хол.

Да, онзи Шейн Хол. Носителят на награда „Букър“ – загадъчният, енигматичен, социално ангажиран писател, когото критика и читатели дружно обявяват за една от стихиите на съвременната литература.

Дълбоко заровени травми и непреодолими искри излизат наяве по време на дискусията, а срещата между Ева и Шейн кара чернокожата литературна общност в Бруклин да повдигне вежди с неизказан въпрос. Защото никой не знае, че преди близо двадесет години тези двама толкова различни писатели прекарват една бурна и страстна седмица заедно, която завинаги оставя белег в душите им.

Ева и Шейн може и да се преструват, че са оставили срещата си в миналото, но не могат да отрекат химията, която се завръща помежду им като скорострелен влак. Нито пък факта, че през годините никога не са спирали да пишат един за друг в книгите си.

А през следващите седем дни под парливото бруклинско слънце двамата ще трябва да намерят отговор на въпроса дали любовта между две сродни души може да устои на изпитанията на времето. 

Великолепен, пищен и изящен, „Седем дни през юни“ е завладяващ съвременен роман за любовта, в който важните теми за поколенческата травма, вторите шансове и семейното минало са подправени с щипка чувство за хумор, много сърце и нежност. 

Тия Уилямс създава забавна, трогателна и секси история, която тупти с бързия ритъм на нюйоркското сърце и рисува живописен пейзаж на човешкия живот, изтъкан от пукнатини и несъвършенства, но слепен заедно от лечебната сила на литературата и любовта. 

* * *

Из „Седем дни през юни“ от Тия Уилямс

ГЛАВА 3

Романтична комедия

2004 г.

– Скъпа, будна ли си? Провлаченият луизиански говор на Лизет бе едновременно сиропиран и тих като шепот. Ничия друга майка не звучеше по този начин.

– Будна ли си? Женевиев? Моя сладка Ева? Моята дивна Ева? Будна ли си?

Е, Женевиев, известна още като Дивната Ева, вече нямаше как да не се събуди. Издърпала завивките чак до веждите си, тя се беше свила на кравай върху овехтелия, двоен матрак с изскочили пружини. Точно преди четири дни, след като Женевиев Мерсие и майка ѝ бяха шофирали от Синсинати до Вашингтон, окръг Колумбия, те замъкнаха матрака цели пет етажа нагоре и го метнаха върху мърлявия килим на пода на спалнята. И той си остана там.

Женевиев и Лизет бяха еднакво слаботелесни и нямаха пари за хамали, затова, след като се измъчиха да пренесат матрака на Женевиев и този на майка ѝ, плюс малката си кухненска маса и двата сгъваеми стола нагоре по всички онези стълби, при това в пламтящата юнска жега, номадското дуо майка и дъщеря реши, че няма нужда от повече мебели.

Женевиев отвори едното си око и огледа мъничкото пространство. Беше на седемнадесет и макар това да бе нова спалня, тя можеше да е всяка една от предишните в градовете, където бе живяла на петнадесет, дванадесет или единадесет годишна възраст. Апартаментът беше невзрачен, всичко в него изглеждаше, сякаш е за еднократна употреба, с изключение на едно нещо, което несъмнено беше нейно: карираният куфар, пълен с дрехи, шишенца с хапчета и книги. Тя присви очи към будилника от магазина за един долар върху голия перваз на прозореца. Беше шест и пет сутринта. Съвсем навреме.

Лизет винаги се прибираше точно когато Женевиев се будеше за училище. Майка ѝ бе същинско нощно създание. Техните характери сякаш бяха твърде необятни, за да съществуват по едно и също време, затова майката си беше заплюла нощта, а дъщерята получи деня.

Денят е за отговорните хора, а Лизет бе деликатна, разсеяна жена, твърде крехка, за да се справя с дребните неща в живота на възрастните. Като например готвене. Плащане на данъци. Чистене. (Веднъж Женевиев наблюдава как майка ѝ чисти с прахосмукачката в продължение на час, преди да разбере, че уредът не е включен в контакта.) Женевиев знаеше, че красотата на Лизет е това, което още ги държи на повърхността и работата ѝ не бе никак лека, затова тя се заемаше с всичко останало. Фалшифицираше подписа на Лизет в банките. Държеше под око хапчетата в шишенцата с валиум на Лизет. Препичаше ѝ полуготови закуски. Правеше косата на Лизет, преди тя да излезе на своите „платени срещи“ (Продаваш се – просто го кажи, по дяволите...).

Откакто Женевиев бе малка, те се местеха неведнъж. Всеки път заради различен мъж, който обещаваше на Лизет ослепителен живот. Тези мъже винаги ѝ осигуряваха жилище, всичките ѝ разходи бяха платени. И някога това бе невероятно приключение. Женевиев прекара първи клас в дизайнерска вила, разположена в Лоръл Каниън и наета за тях от известен поп продуцент, който ѝ купи папагал на име Аланис. Година преди това петролен магнат ги настани в хижата си в Сейнт Мориц, където техният готвач я научи как да си поиска бирхер мюсли на безупречен швейцарски немски. Но когато дните на Лизет като „горещо младо парче“ приключиха, лустрото ѝ започна да потъмнява. Бавно, а после доста внезапно, градовете ставаха все по-долнопробни, апартаментите все по-порутени, а мъжете – по-зли.

Последният мъж не плащаше за апартамента. Но той даде на Лизет работа като хостеса в своя коктейл-бар „Лисичият капан“. Освен това ѝ плащаше двойна надница. За какво, Женевиев не искаше и да знае. Лизет пропълзя под завивките, все още облечена със своята секси минирокля, и се сгуши до дъщеря си. Тя остави следа от червило върху бузата на Женевиев и стисна ръката ѝ. С примирена въздишка Женевиев потъна в щедро напарфюмираната прегръдка на майка си. Лизет винаги носеше „Уайт Даймъндс“ на Елизабет Тейлър и Женевиев намираше аромата му за изключително бляскав, но и успокояващ. Това беше нейната майка в две думи. Бели диаманти. И черна драма.

– Какво е нивото на болката ти, издънка на моите слабини? – настойчиво попита Лизет с безподобно силния си югозападен луизиански акцент.

Женевиев вдигна глава от възглавницата и я разклати леко. Правеше това всяка сутрин, за да види колко зле е положението и да определи колко обезболяващи трябва да вземе, преди да започне деня си. За щастие, този път не беше в агония. Само едно бавно и равномерно думкане по вратата. Все още можеше да диша между глухите удари.

– Ще оживея – съобщи тя.

– Добре, тогава ми разкажи някоя история.

– Аз спя!

 – Не спиш. Хайде, знаеш, че няма да мога да заспя без история.

– Може ли да се върнем към времето, когато ти измисляше историите?

 – Бихме могли, но преди пет години ти ми забрани да разказвам каквото и да било, малко лайно такова – изгука тя с дъх на бърбън.

Преди години Лизет се прибираше у дома сутрин и угощаваше Женевиев с приказки, преди тя да стане за началното училище. Любимите им включваха отдавнашни скандали от родния град на Лизет в Луизиана, Бел Фльор. И въпреки че Женевиев никога не бе ходила там, тя знаеше мястото наизуст.

Бел Фльор беше малък, блатист залив – баю, – където живееха едва около осем фамилии, предимно чернокожи креолци, и всеки можеше да проследи своето радословие до една и съща двойка от осемнадесети век: френски собственик на плантация и поробена африканка. По нататък, сред техните предци се бяха смесили и бунтовници от хаитянската революция, коренни жители и испанци, за да бъде създена богата, изолирана култура с аромат на сасафрас, едновременно силно религиозна и дълбоко суеверна. И изключително колоритна.

Най-колоритни обаче бяха майката и бабата на Лизет. Имали репутация на диви и драматични като имената си – Клотилд и Делфин. Животът им бил белязан от убийство, лудост и мистериозна ярост. Експлозивни тайни и видимото отсъствие на бащи. Сякаш цялата матриархална линия на Женевиев се бе регенерирала спонтанно от извънземни капсули.

Като малко момиче Женевиев приемаше, че това са приказки, полуистини. Но въпреки това нейната баба и прабаба ѝ се струваха страхотни.

Лизет не беше сантиментална. Единственият момент, който имаше значение за нея, беше този, в който се намираше. Но тя пазеше един тънък, протрит албум със снимки, който Женевиев беше открила в кашон като дете. На последната страница имаше две черно-бели снимки, десет на петнадесет сантиметра, с надраскани под тях „Делфин“ и „Клотилд“ с курсива на Лизет като от католическо училище. Женевиев се взираше ли, взираше в лицата им, докато очите ѝ не се разфокусираха и двете снимки не се сливаха в една. Сякаш времето беше хлъцнало. И тя знаеше, че историите на Лизет са истински.

Делфин и Клотилд изглеждаха обсебени, напрегнати, диви. Приличаха на жени, родени с неподходящия ум, в неподходящото време. Приличаха на майка ѝ. Приличаха на нея.

И изведнъж жените вече не ѝ се струваха толкова страхотни. Изглеждаха тъмни, опасни и саморазрушителни. И твърде познати.

 Имаше кътчета от ума на Женевиев, които я ужасяваха. Нямаше приятели и беше нервак, а болката управляваше всичко. В най-добрите си дни тя се чувстваше така, сякаш се е вкопчила със зъби и нокти за здравия си разум. Ако прабаба ѝ, баба ѝ и майка ѝ бяха луди (и да, майка ѝ определено беше), то тогава тя ги следваше плътно по петите.

Женевиев искаше да бъде нормална. Затова реши да разказва приказки.