Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006 г.) и Орден на почетния легион (2013 г.). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов, който дарява хонорара си на Фонда за Украйна. 

Ритали ли сте като деца мачле с човешки черепи? Аз пробвах, но нещо все ми пречеше, докато, превивайки се от смях, съучениците ми търчаха по училищната площадка и с черепи вкарваха голове във вратите, направени от ученическите ни чанти. Това беше в Москва, на мястото на разрушена от болшевиките черква и разкопано гробище, на Палашевска улица, само на някакви си триста метра от прочутия паметник на Пушкин на Пушкинския площад в центъра на града.

Защо аз не можах да ритам, а моите приятели можаха?

Очевидно не поради някакви етични съображения, а защото, за разлика от тях, смъртта ме плашеше и не можех да се отнасям към нея като към приятел от махалата. Беше в края на 1950-те, дореволюционните (вече поразклатени, но все пак съществуващи) понятия за метафизическа вина вече се бяха изпарили от главите на съветските граждани на моята страна докрай, моето поколение беше родено безвинно, след това поколение последваха и следват нови безвинни поколения. Вярно, имаше го бащиния колан, вината потъваше в семейните легенди, но децата се наказваха строго по-скоро поради житейската ни мизерия, отколкото с възпитателна цел.

Ако не съм играл на мач с черепи обаче, това не означава, че бях дете светец. Имах си мои си остри усещания, които споделях с приятелите си, а и бях нещо като предводител в едно друго приключение. На същата Палашевска улица, точно срещу нашето 122-ро училище, имаше баня и вляво от нея – пряка, по която можеше да се стигне до боядисаните прозорци на женското отделение. Стъклата на прозорците бяха измазани с боя, но някой отвътре беше на места изчегъртал боята и направил в нея мънички шпионки. През тях, залепили носове до стъклото, гледахме голите жени. Бяха сладостни мигове, обгърнати от атмосферата на юношесктото еротично блаженство. Не изпитвах никакво чувство за вина: вината и блаженството не се съчетават добре. Но веднъж, когато с Илюша Третяков, дебело високо момче от моя клас, гледахме през един слънчев ден и вълшебните дупчици момичетата от нашето училище и цицестите им майки, до нас внезапно изникна милиционер. Най-гадно смъкна ушанката на Илюша и му каза да иде в районното заедно с родителите си, за да си я вземе. Аз също бях с ушанка, но извадих късмет, а Илюша – не. Представях си как трябва да кажа на мама, че трябва да отидем в районното за ушанката ми, и ужасеното й объркано лице.

На другия ден Илюша дойде на училище с ушанката си на главата, не го бяха били, цялото семейство се било смяло на станалото. Никой не обичаше милиционерите. Въпреки това тъкмо те се грижеха за нравствеността на обществото, свещениците бяха под възбрана. Моралът се насаждаше от държавата с цел по-голямо подчинение на гражданите й. Гражданите й се подчиняваха неохотно. По-късно партията измисли кодекса на строителя на комунизма – жалка имитация на евангелските заповеди от атеистична гледна точка. Никой не го приемаше на сериозно. Минаха десетилетия и днес много малко неща с морала са се променили.

Липсата на общоприет по времето на перестройката морал роди мутрите, които си живееха по свои закони (тоест според опростена версия на човешките отношения), корупцията, кариеристите, сутеньорите и проститутките. Моралният произвол стана символ на времето, негово знаме. С идването на путинския авторитаризъм обаче знамената трябваше да се приберат. Започна моралното претоварване, моралът стана чисто избирателен. Човек можеше да бъде определен за виновен в морален или в политически смисъл с цел властта по-лесно да се отърве от него. Така стана с Генералния прокурор на РФ Юрий Скуратов, когото заснеха гол в банята с проститутки и го излъчиха по федералната телевизия. Всички или почти всички от елита ходеха и продължават да ходят на баня с проститутки, но Скуратов не оскърби властта със задника си, а с прокурорската си позиция – отърваха се още през 2000 година от него, не без помощта на самия Путин.

За борба с политическия и моралния непукизъм и презкуризъм на населението путинската власт привлече на своя страна православната църква с намерението да укроти произвола. Вярно, бандитите вече строяха черкви с пари от кървавите си престъпления и с цел да изкупят греховете си. Разликата между вината и греховете в Русия стана парадоксална. Бандитите признаваха личните си грехове, но отказваха да признаят съдебната си вина – понеже държавата беше още по-бандитска от тях самите.

Накрая държавата реши да позабули срама си с църквата. Помня как в онези далечни либерални времена един от помощниците на патриарх Кирил ми обясняваше, че същият бил  просветèн съвременен интелигент.  Патриархът интелигент бързо се продаде на властта. Сега желае на Путин живот и здраве до „скончания века“, както пише евангелист Матей, сиреч докато стане на 150 години. И твърдо да разграничава убийствата на враговете на отечеството от битовите убийства. На това оправдаване се гради моралът на руско-украинската война.

Вярно, има определен брой руски хора, едни емигрирали, други спотаили се в родината, които наистина са ужасени от ужасите на войната, но тези хора като цяло не се мислят за виновни, те само признават отговорността си за ставащото и в зависимост от възгледите си или настояват войната да бъде прекратена незабавно, или желаят победата на Украйна и на европейските морални норми.

Какво е бъдещето на руската вина, която днес се стоварва с цялата си тежест на главите на украинците и техните съюзници? Възможно ли е преселването на руската вина в руските глави, или това са напразни усилия?

След като всички ние в Русия сме израсли върху развалините на общочовешкия морал, след като нашият народ не вижда никаква своя вина във войната с Украйна, възможно ли е от пустотата, от нищото, да се направи значимо нещо?

Всичко все пак не е толкова безнадеждно, колкото изглежда.

Целият свят знае кой е канцлерът Вили Брант, защото коленичи пред гетото във Варшава и с това освободи германската съвест от мъките на националната вина. Тогава не на всички в Германия този жест им хареса, пък и не цялата вина беше снета от това храбро коленопреклонение, но постъпката на Брант беше като исторически печат: с миналото е свършено. Понякога си мисля ще има ли някога Русия свой собствен Вили Брант, който, като отиде в Киев, да коленичи пред украинския народ и да помоли за прошка за днешната война. От Достоевски знаем как Разколников коленичи насред пазара, за да измоли прошка за убийството на бабичката скъперница.

Нека разгледаме няколко възможни и невъзможни варианта на държавното покаяние на Русия. Веднага ще кажа, че сега от гледна точка на „государство Российское“ самата тази тема може да ви се стори пълна глупост, идиотщина и дори по-лошо – провокационен десант. И това е вярно, всеки десант в бъдещето на моята страна, който излиза извън рамките на путинското управление, всяко прескачане през оградата в постпутинското пространство, изглежда най-малкото като футурологична  провокация.

И все пак Путин е смъртен. Какво следва?

Сега в Източна Европа на политическата сцена излизат силни жени, лидери било на управляващите, било на опозиционните сили. Например в Молдова и в Беларус. В Русия също се забелязват наченки на такова отношение към жените. Дали на всички им е писнало от политическата простащина, дали им се ще повече човечност, но времето на женското участие в руската политика вече се очертава. Вярно, засега управляват жени от провластовите структури, управляват верноподанически, някои дори са заразени с доносничество. Но такова е времето – друго си нямаме засега. В случая обаче ме интересуват по-скоро потенциалните възможности на две вероятни лидерки с различна политическа ориентация. Това са Мария Воронцова, най-голямата дъщеря на Путин. От другата, противоположната страна, след насилствената смърт на Навални в качеството на възможен водач на опозицията се появи съпругата му Юлия.

Без съмнение Юлия е харизматична фигура. Срещали сме се само веднъж, когато Алексей за пореден път го пуснаха от затвора, до Новодевическия манастир, но и от краткия ми разговор с нея ми стана ясно едно – тя е сила.

Мария Воронцова също е сила – заради произхода си.

Нека си представим, че Мария става президент на страната. Баща й, нека допуснем, приветства това от гледна точка на посмъртното си съществуване, за да не го изнесат с позор от мавзолея на народната памет. Дали Мария ще е вярна на заветите на баща си? Ще пробва, но няма да се получи. Диктаторите, също като цветята, трябва да се поливат, понеже иначе вехнат и съхнат. Нея с почитта към Путин никой няма да я полива – властващите елити ще искат да поразхлабят възела на вратовръзката-въже на шията си. Ще възникне въпросът – какво правим с войната? Как какво? Спираме я. При какви условия? Предварителни. Да се спрат кръвопролитията и да се почнат преговори.

И ето тук за пръв път ще се появи темата за вината. Властващите елити ще хвърлят вината върху Путин и ще карат и Мария да направи същото. Мария пък според неписаните закони на руското престолонаследничество много скоро ще е много различна от татко си. Кой е виновен? Култът към Путин, както беше по времето на Хрушчов. А народната вина? И тук – още един познат момент: жертва на путинската вина е станал народът, поради което не е виновен за нищо, също както не са били виновни в съветско-финландската война през 1940 година умрелите от студ в снеговете на съседната страна съветски войници. Жертвите на режима не са виновни по дефиниция. Обща облекчена въздишка. Но има един нюанс: народът е допуснал положение, в което сам става жертва. И следователно това е хитроумна жертва. Народът не е виновен за нищо, но е воювал за пари, за трофеи, за медали. Значи все пак е виновен. И тогава на новата президентка Мария ще й се наложи да пъди мухите от пържолите. Пропагандата ще разкрие част от истината, част ще скрие, за да не обиди великия ни народ, а после ще побърза да погребе истината и да струпа отгоре й пръст и цветя. Този вариант може да е и при Мария, и при подобен на нея президент мъж.

С Юлия Навалная нещата ще са по-сложни. Никой от членовете на днешния елит няма да я допусне до властта, понеже този вмирисал се елит, виновен за смъртта на съпруга й, тя ще го смаже. Безпощадно. Тогава за какво му е на елита такава Жана д’Арк? Да не говорим, че дошлата като по чудо власт на радикалната опозиция, присвоила си правото върху истината и самата тя заприличала на някакъв нов либерал-болшевизъм в утопичната прекрасна Русия на бъдещето, ще се разправи с всички: не само с властта, но и с умерените бъзливи либерали („И пингвинът, тлъст и глупав, крие тяло сред скалите“  – пише Горки за подобни либерали в поетическия си манифест „Песен за Буревестника“ в началото на ХХ век). Народът също ще бъде обявен за жертва, като при това обаче ще го хранят със собствената му вина като добиче, докато не разбере, че е виновен. Германците  го прозряха двайсет години след войната.  Ние няма с какво да прозрем (избодени са ни тия органи).

Ние все така си ритаме мачле с черепи. Ако трябва, ще паднем на колене, бива ни в ефектните жестове, но най-вероятно на колене пред Украйна няма да падне нито опозицията, нито наследствената власт.

Днес всъщност на всички нас ни трябва да си поемем въздух след повече от две години война. Със съвестта страната ще се оправя някак по-после, най-вероятно никога. Да не би да сте си мислили, че ще се разпадне? Никога! Аморалните конструкции си живеят и живеят, и в скърби и в радост, и си ритат мачле с черепи – такъв е светът.