Със сензационния роман „Жената на прозореца“ и хитовата екранизация с участието на Джулиан Мур и Гари Олдман Ей Джей Фин успя да се утвърди като лошото момче на криминалната литература, като оглави седмици наред класацията на New York Times, но и предизвика бурни коментари около собствената си личност.

Сега пишещият под псевдонима aвтор и издател се появява отново на български език с дългоочакваната си втора книга – смразяващия и психологически  „Краят на историята“, в който животът е трилър, а развръзката – фатална.

Остават ми три месеца живот. Елате, за да напише­те моята история.

Себастиан Трап не е просто човек. Той е човекът, който е написал най-добрите детективски истории от Златния век насам. Той знае всичко за всяка литературна мистерия, а около него самия витае неразгадана такава. Затова, когато изследователката на криминална литература Ники Хънтър получава покана от легендарния писател да разкаже неговата собствена история, тя поема без каквито и да е колебания към една от най-елегантните и изискани къщи в Сан Франциско, за да се срещне със своя кумир. А попаднала в имението с величествени пропорции и изящни деко­рации, младата жена се оказва впримчена и в паяжина от ревниво пазени тайни, които завинаги ще променят и нейната собствена съдба.

Двамата с вас може дори да решим една-две стари за­гадки.

20 години по-рано, в нощта срещу Нова година, първата съпруга и синът на Трап изчезват безследно. Полицейското разследване не открива нищо, но мнозина са убедени, че самият той е отговорен за тяхната смърт. Но способен ли е перфектният автор на криминалета да извърши перфектното престъпление?

Ники усеща как я обзема детективската треска, подклаждана умело от самия Себастиан, който ясно ѝ показва, че крие нещо. Но дали прочетените криминални романи са я подготвили за реалността, когато се озовава в центъра на истинско полицейско разследване? Защото историята, която тя трябва да разкаже, се оказва психологически трилър, а по думите на специалиста в жанра Себастиан Трап – в него уликите почти неизбежно те водят на място, където не искаш да отидеш.

Сред страниците на този изкусителен, умен и заразителен разказ препускат имената и героите на Реймънд Чандлър, Г. К. Честъртън, Агата Кристи, Едмънд Криспин, Артър Конан Дойл, Александър Дюма и Дороти Л. Сейърс, a финалът би смаял и най-големите почитатели на жанра.

В духа на иконичния Knives Оut, eлегантен и обсебващ, новият роман на Ей Джей Фин още веднъж примамва читателите в заплетена въртележка от убийства, тайни и лъжи, в която „Краят на историята“ е едва началото...

* * *

Ей Джей Фин. Снимка "Сиела"

Из „Краят на историята“ на Ей Джей Фин

Вторник, 23 юни

След миг ще я видят.

Ще я намерят там, където се носи, с широко разперени пръсти в кристалната вода, с разпиляна като японско ветрило коса. Рибите се провират под нея, побутват я, плъзгат се покрай тялото ѝ.

Филтърът бръмчи. Езерото се дипли и блести. Тя потрепва на повърхността.

По-рано тази сутрин имаше мъгла, кадифено гъста и хладна, но сега и последните останки от нея се разнасят и дворът грейва в светлина. Павета, слънчев часовник, хор от нарциси. И езерото, този съвършен овал, схлупен до стената на къщата, с блестящите си рибки, с лилиите като звезди.

След миг писък ще разцепи въздуха.

Дотогава всичко е тихо и неподвижно, с изключение на трептенето на водата, бавното движение на кои и вълничките около трупа ѝ.

В другия край на двора френският прозорец се отваря и слънцето се плъзга по стъклото. Въздишка. После този писък.

Видели са я.

Шест дни по-рано,

Сряда, 17 юни

1.

– Обичате ли криминални романи?

Ники поглежда в огледалото за обратно виждане. Таксиметровият шофьор я наблюдава през кръгли и дебели като лупи очила.

– Стори ми се, че четете някакво криминале – изсумтява той.

Колата преминава през дупка и потръпва.

Тя размахва книгата.

– Агата Кристи. Убийство в Месопотамия.

Човекът е разговорлив и Ники решава да му угоди. Да караш такси, явно е самотно занимание.

– Пушите ли?

– Не, господине.

– Ясно... – той тиква цигара между зъбите си. – Твърде красива, за да умре млада.

Запалва с очукано Зипо и Ники веднага отваря прозореца. Хладната и влажна мъгла нахлува на задната седалка. Ники връща със сантиметър прозореца нагоре и се навежда, за да се огледа в него – спиралата очертава миглите ѝ, а устните блестят. Наясно е, че не е особено красива, но не ѝ пука. Купето отново подскача. Чантата ѝ се свлича на пода.

Мисля, че закачихте онзи бордюр там.

– Да, все тая – шофьорът се взира през предното стъкло. – Изненадан съм, че позволяват на самолетите да кацат при тези условия. Цяло чудо е, че сте успели да се приземите.

За Ники, която определено не си пада по летенето, всяко приземяване си е истинско чудо. Тя надниква покрай него в неподвижната вечерна мъгла, блестяща като перла на светлината на фаровете.

– Юнски мрак. Обзалагам се, че на изток нямате такова време.

– Така е.

На изток – звучи толкова невъзможно далечно, митично.

Той изсумтява доволно, след което натиска мигача, взима завоя и се изкачват нагоре. Ники посяга към колана си.

– Криминалета, а? – от устата му излиза дим, който се завихря в студения въздух. – Криминалета да искате в Сан Франциско. Чували ли сте за Зодиак?

– Така и не го хванаха.

– Да, не успяха да разплетат случая...

Той се намръщва. Ники млъква. Това е неговият град, неговата история.

– Той е нашият Джак Изкормвача. След това идва Романсът в небесата. Това е история за самолет, изчезнал през петдесетте години. Летял е за Хавай и изведнъж просто – той всмуква от цигарата си – изчезва.

Нов облак дим.

– Какво се е случило? – Казва ли ти някой. Същата история като с дирижабъла. По време на Втората световна няколко войници от армията се качват на Гудиър и когато той се разбива в Дейли Сити, на борда няма никого. Мистерия! Точно като ей онова! – сочи вдясно. – Най-старата къща в Пасифик Хайтс.

Ники веднага забелязва светлата къща във викториански стил, с огромни панорамни прозорци, която се е сгушила край улицата, сякаш се страхува от нещо.

 – Построена е петдесет години преди голямото земетресение – гордо отбелязва таксиджията. – Не е първа младост, но е оцеляла.

– Изглежда изненадана – отбелязва Ники. – Сякаш сама не може да повярва, че все още е на мястото си.

Той отново сумти.

– И аз не мога да повярвам.

Таксито се носи в тунела от мъгла. От двете им страни проблясват бели улични табели, приличат на призрачни пръсти, които сочат посоката: Това е пътят, продължавайте напред.

– Казахте, че сте от Ню Йорк?

– Да. – Това наоколо е най-скъпият квартал в страната.

Къщите се издигат край пътя в зловещата мъгла – дами от XIX век, стройни и изпънати, пременени в пастелни цветове. Испанска къща, обрасла с бръшлян. Имитация на тюдорова архитектура, дървени греди и мазилка върху тухлена зидария. Две викториански къщи с крехка дантелена дървена обшивка.

– В някои от тях живеят важни клечки от централите на големите компании – съобщава ѝ таксиджията. – Гугъл. Юбер. За Юбер мога много да ти разказвам. – Погледът му се отнася, но така и не казва нищо. – Наследствени богаташи. В този квартал винаги са били от голямото добро утро.

По улиците плуват изпарения. Ту се издигат на вълни над паважа, ту се спускат. Ники затаява дъх.

– В Сан Франциско също има автори на криминалета. Дашиъл Хамет – той живееше ей там. На Пост Стрийт.

Нова табела се промъква през мъглата и ги подтиква да продължат напред. Продължавай. Това е пътят.

– О, ето нещо по вашата част – отбелязва той, без да вади цигарата. – Един писател живееше в... май Пак Хайтс? Със сигурност на хубаво място, де. Е, една нощ съпругата и синът му изчезват.

Ники потръпва.

 – Сякаш се изпаряват – продължава той. – Като онази история със самолета. Май беше преди двадесет и пет... не, двадесет години. В навечерието на Нова година, 1999-а. – Думите му потъват в облак цигарен дим и се полюшват там като шамандури.

– Какво се е случило с тях?

– Никой не знае. Някои подозираха брата на писателя, или жената на брат му, а може би и двамата. Имаше и версия, че може да е замесено и детето им. Имам предвид – детето на брата. Или пък някой от служителите – момче и момиче. Но повечето хора... – завива зад ъгъла. – Повечето хора вярват, че самият писател го е направил. Пристигнахме – обявява той, когато таксито се спира в бордюра със свистене.

Ники полита напред, а книгата се изплъзва от скута ѝ.

Таксиметровият шофьор се измъква от предната седалка и се отправя към багажника. Върхът на марлборото му свети в мъглата, като мамещ фар в морето.

Ники прибира книгата в чантата си. Вдишва дълбоко, кашля – в купето смърди на пепелник, после отваря вратата и се потапя в мъглата. Улицата е като от призрачен град, къщите приличат на сенки, а фасадите им на черепи, които се взират един в друг. Тя отново потръпва.

– С този пуловер сте добре подготвена – казва таксиджията, когато вратата се затваря зад нея с трясък.

Ники се оглежда. Най-скъпата ѝ дреха: кашмир, семпло V-образно деколте, съвсем наскоро взета от химическото чистене. Някъде над Небраска тя успя да разлее бира върху него. Вижда, че дънките ѝ все още са осеяни с мъх и конци, макар да бе прекарала цял час в опити да ги почисти. Когато отново вдига поглед, таксиметровият шофьор се взира в стръмния склон на пътя.

 – Но това е точно онази къща – казва ѝ той. – На писателя с криминалетата. Явно все пак сте чували за нея?

– Признавам си.

– Направо ме застреляхте. И ме оставихте да си бръщолевя?

 – Не исках да ви прекъсвам – обяснява деликатно Ники.

Тя е прочела всичко за съпругата и сина, които са изчезнали безследно. Едва ли има някой, който да знае за тях повече от нея.

Таксиметровият шофьор допушва цигарата си и я хвърля на улицата, а фасът оставят след себе си опашка от искри.