Почитателите на съкровените и сърдечни истории ще попаднат под изкусното книжно заклинание на пленителния роман „Клара чете Пруст“ на Стефан Карлие, който се появява на български език, за да отведе читателите си в сърцето на малко френско градче и сред страниците на една от най-великите книги в света.

Добре дошли в китен Шалон, Франция. Тук всеки познава всеки, а освен някоя от обичайните клюки и драми, носещи се от уста на уста, няма събитие, което да може да пробие монотонното ежедневие на местните жители.

Изкуството на бавното живеене обаче е дошло до гуша на Клара, която работи в уютния фризьорски салон „Фризури Синди“. Някогашната ѝ гореща връзка с привлекателния и красив пожарникар ЖБ постепенно започва да изтлява, а с всеки изминал ден младата фризьорка се чувства все по-изгубена и безцелно плаваща в океана на собствения си живот. Промяна е нужна, но Клара няма никаква идея каква трябва да бъде тя.

Случайно забравена книга на клиент във фризьорския салон се оказва съдбовната среща, от която младата жена е имала нужда. В „По следите на изгубеното време“ от Марсел Пруст тя открива така бленуваното спасение от сивата реалност, а прочетените страници я срещат с други читатели, които също като нея са останали в плен на думите. Клара е напът да излезе от зоната си на комфорт, за да промени своя живот и да погледне по нов начин на книгите.

А дали в това си приключение няма да открие и обещание за нова любов, утеха и истинско приятелство?

В духа на „Момичето, което четеше в метрото“ и „Моята прекрасна книжарничка“ на Петра Хартлиб  „Клара чете Пруст“ вълнува така, както топлата и сърдечна литература прави. Обагрен с фин хумор и обогатен с цитати, взети направо от несравнимия Марсел Пруст, съкровеният разказ на Стефан Карлие е деликатно обяснение в любов към книгите и тяхната магическа сила да променят съдби, озовавайки се в правилните ръце в най-правилното време.

* * *

Снимка "Сиела"

Из „Клара чете Пруст“ на Стефан Карлие

1.

„Фризури Синди“

Госпожа Абиб е на тротоара, по блуза въпреки студа, с едната ръка отмахва цигарата си, другата е притисната на гърдите ѝ. Вкочанена и трепереща от студ, тя оглежда витрината на салона си, сякаш се опитва да разгадае тайната ѝ. Белите букви на табелата и огромният постер, на който жена с прическа ала Луиз Брукс сякаш се взира в краката си, ценоразписът на стъклената врата. И най-долу, в другия край, безполезният и самотен в прозрачната си ваза стрък бамбук, който така и не бе пораснал повече от сантиметър.

– Името не става! Синди. Така се казваше дъщерята на предишния собственик. Беше модно през 1982-ра, но днес не говори на никого нищо.

Госпожа Абиб напълно се заблуждаваше за нивото на салона си. Толкова беше мечтала за него, та накрая се беше самоубедила, че ръководи истински първокласен салон от веригата „Десанж“, докато всъщност „Фризури Синди“ беше мъничък, дълъг и тесен като коридор, заврян в чупката на един безистен и оцеляваше благодарение на редовната квартална клиентела, чиято средна възраст гонеше седемдесетте. Всъщност „Фризури Синди“ му пасваше идеално.

– И никой да не ми говори за разни засукани работи. Качествен и подобни. Мразя игрите на думи.

Дръпна от цигарата, чието пропукване стигна до Клара.

– Мисля за едно нещо, ама ти ще ми кажеш…

Кратко замълчаване, за по-голям ефект.

– „Градината на удоволствията“.

Винаги бе имала проблем с имената. Като се започнеше с нейното. Така и не беше простила на мъжа си, че ѝ беше лепнал фамилно име, което направо ѝ бодеше слуха, докато моминското ѝ име беше Делаж. Каквото и да казвате, но Жаклин Делаж все пак звучи по-добре от Жаклин Абиб.

– Какво те кара да си представяш?

На Клара ѝ се искаше да отговори – глупости, – но само сви рамене. Изобщо нямаше значение. Защото, ако не беше името на салона, щеше да е или фасадата, която трябвало да се пребоядиса, или пък да вземат да пуснат като услуга и маникюр. (В „Маникюрницата“ на улица „Тиер“ винаги е пълно, забелязала ли си?)

Знаеше какво следва. Госпожа Абиб ще дръпне за последен път от цигарата си, ще издуха дима възможно най-далече, докато стъпква фаса с левия си крак, после ще каже нещо от рода: Явно днес няма да ни уморят от жега и ще влезе вътре. В стаичката отзад ще си измие ръцете и ще лапне ментов бонбон. После ще се появи отново, оглеждайки се в някое от огледалата, и ще тръгне към касата, като поизпъва полата си. Някой ще влезе, салонът ще се оживи от тихите разговори, бръмченето на сешоара, хитовете по радио „Носталгия“ – и всичко ще върви, сякаш никога не е ставало дума за Градината на удоволствията и модните през 1982-ра собствени имена.

Обикновено първа беше Лорен. Салонът едва що е отворил и тя цъфва с кръгло подносче с две кафета и кацва на високия стол до касата да си бъбри с госпожа Абиб.

Държеше бар с магазинче за цигари на ъгъла на безистена и авеню „Либерасион“. Когато се появеше в салона, биваше доста уморена и вече не издържаше след няколко часа на крак. Не можеше да понася клиентите си. Тези типове, които се нуждаят от калвадоса си в осем сутринта и ѝ говорят така, сякаш им е съпруга или сестра. Мизерниците, дето си харчат помощите за безработни за Кеш или Бинго, шумът от монетите по плота, когато търкат талоните си. Срамуващите се пушачи: Ще взема пакет „Дънхил“, че нали отдавна не съм… Жаклин я слушаше, така съвършено неподвижна, та ако я гледаше отзад, човек би си помислил, че спи права. В почивките си тя също се отбиваше при Лорен, но по-късно през деня и не така често. Като се върнеше, от нея обикновено се носеше дъх на сливи и парфюм „Шантон“.

Лорен често казваше: Тази сутрин ми се искаше да дойда на работа точно толкова, колкото и да се обеся. Броеше дните до отпуска си и с наближаването му се променяше. Когато малко преди заминаването идваше в салона да се подстриже и боядиса, това вече не беше същата жена, ще си рече човек, че е близначката ѝ – съвършена, влюбена… Връщаше се позагоряла, леко напълняла и с още по-светли коси. Удължаваше си щастието, като си казваше, че ще тръгне на тай-чи, пак ще се захване с фотография – Този път съм твърдо решена. После говореше за това все по-рядко и малко след окончателното настъпване на есента, когато се изличаваха и последните останки от слънчевия ѝ загар, в устата ѝ се завръщаха другите думи. Тази сутрин ми се искаше да дойда на работа точно толкова, колкото и да се обеся.

В девет часа сутринта, в салона си госпожа Абиб приличаше на жена, която редовно ходи да играе в казиното. Копринена блуза в тютюневожълто или на леопардова шарка, гривни, които подрънкват при най-леките ѝ движения, и „Шалимар“, много „Шалимар“, толкова „Шалимар“, че парфюмът се беше просмукал в салона и се беше превърнал в негова марка, заедно с белите плочки с жилки, имитиращи мрамор, или двете нотки на звънчето на входа. Прекаленият ѝ грим подчертаваше умората на лицето, и най-вече в очите ѝ с леко изпъкнали орбити. Гласът ѝ бе дрезгав, удебелен от цигарите, като след цял ден, преминал в уморителна работа. Лицето ѝ бе потъмняло колкото от пудрата, толкова и от сеансите в солариума. Госпожа Абиб беше пристрастена към слънчевия загар (в хубавите дни, в обедната почивка, не беше рядкост да бъде забелязана на площад „Либерасион“, седнала на ръба на пейка, която още не е погълната от сянката, да хапва оризовата си салата, с лице, вдигнато към слънцето.)

Понеделник сутрин Клара често се питаше как ли прекарва уикендите. Но не задаваше въпрос, защото отношенията им не допускаха подобна близост.

Всъщност Клара си беше изградила представа за шефката си от откъслечните неща, които във времето тя беше споделяла пред различни клиенти.

Имало било един господин М. Абиб, лепнал ѝ неприятното фамилно име, който обаче си тръгнал по един или друг начин – починал или просто изчезнал, Клара не беше съвсем сигурна, темата беше абсолютно табу. Съществуваше и дъщеря ѝ, медицинска сестра близо до Тулон, с която се виждаше един-два пъти годишно и очевидно не умираше от обич към нея. Имаше го и Париж – ах, Париж! Някога госпожа Абиб беше живяла там и сърцето ѝ се топеше от спомени. Разказваше едни и същи истории. Как виждала купола на Пантеона от прозореца на кухнята си, как някакъв актьор, чието име Клара беше забравила, оставял рози пред нейната врата, когато тръгвал за театъра, как много парижани били умни, културни и как всички четели. И най-дъртият смотаняк в метрото държи в ръце книга. Бръчките, които чертаеха скоби от двете страни на устата ѝ, навярно бяха от съжалението, че вече не живее в града, където е била най-щастлива.

Смотаняк е дума, която тя много харесваше. И израза да разбуниш духовете. Ако не искаме да разбунваме духовете, късаме с лака за коса „Инфиниум“... Освен това вместо салон за маникюр казваше neil salon, и то с английско произношение. Една приятелка на дъщеря ми е отворила nail salone, който направо избива рибата в Иер, заявяваше тя и дебнеше реакцията на събеседничката си.

Носеха се и слухове. Преди няколко години я били видели да се щура след някакво поле с рапица на изхода на Бон, а мейфейърът ѝ бил спрян малко по-нататък край пътя. Казваха, че била пияна. Говореше се също, че когато дошла в района, преди да вземе салона, ходела с мъж, който някога бил кмет на Дижон.

Тя обичаше мъжката половина на света, Клара беше съвсем наясно. Личеше си от начина, по който гледаше редките клиенти мъже, посещаващи салона, и как им говореше, независимо дали бяха красиви, грозни, млади, стари, в работни гащеризони, или с хавайски ризи.