Вероятно най-разпознаваемият и обичан сборник с разкази на Алис Мънро – „Пътят на любовта“, излиза на български четири месеца след смъртта на канадската писателка, разтърсила литературния свят. Единайсет истории, уж в спокойна, бавна атмосфера, а всъщност наситени с целия водовъртеж от човешки емоции, са в сърцето на тази забележителна книга. Бисерът в кариерата на нобеловата лауреатка за литература вече е в добрите книжарници с логото на „Кръг“ – в превода на Василена Мирчева и с корица на Люба Халева. В изданието е добавен и пространен послеслов от редакторката Антония Апостолова, с който българските читатели да се запознаят с живота и творчеството на авторката, сравнително неизвестна у нас.

Сборникът „Пътят на любовта“ е публикуван за първи път през 1986 г. Той е сред по-ранните колекции с разкази на Мънро, но съдържа някои от най-ярките ѝ и популярни текстове, което го нарежда сред най-разпознаваемите ѝ книги. Представителни за нейното творчество и съдържащи неподражаемия ѝ почерк, тези непознати за българския читател единайсет истории са едва вторият сборник у нас на световноизвестната писателка. Сред тях срещаме родители в безмълвен ужас, че рожбата им се дави; дъщеря, затъваща в болезненото минало след смъртта на майка си; зрял похотливец, повел приятелката си на гости на бившата си жена само за да открие неочакваната си близост с нея... Човешки сюжети, в които всеки читател може не просто да се припознае, но и в пълна степен да съпреживее и изпита емоциите на героите.

„Пътят на любовта“ е важна брънка в дългата и бляскава литературна кариера на Мънро. Несъмнено той е водеща причина писателката да получи Нобеловата награда за литература през 2013 г. за това, че е истински „майстор на съвременния разказ“. В своята обосновка Шведската академия изтъква важността на местното и индивидуалното в прозата ù, антропологическата прецизност, с която тя описва един уж познат и привидно спокоен ежедневен бит в любимата си провинция, както и нейните специфични разказвачески техники, минималистичния ѝ стил и способността ѝ да прескача и покрива огромни периоди от време в историята. Тъкмо тези качества, заради които Мънро се радва на световна слава, откриваме в най-чиста форма в „Пътят на любовта“.

„Алис Мънро несъмнено заслужава широко признание като един от изтънчените майстори на късия разказ – пише „Ню Йорк Таймс“. – Нейните картини на взаимоотношения и на любов притежават едновременно болката и непосредствеността на живота и чистото, мощно излъчване на изкуството.“

Алис Мънро (1931 – 2024) е сред най-известните канадски писателки и е приемана за един от най-знаковите гласове на световната литература. Авторка е на множество сборници с разкази и е носителка на редица литературни отличия още от първата си книга, а през 2013 г. е удостоена с Нобеловата награда за литература.

* * *

Из „Пътят на любовта“ от Алис Мънро: 

Майлс Сити, Монтана

Баща ми вървеше през полето, понесъл тялото на уда­веното момче. С него бяха и останалите мъже, които се връщаха от търсенето, но тялото носеше именно той. Кални и изморени, те крачеха с наведени глави, сякаш се срамуваха. Дори и кучетата бяха унили, прогизнали от студената речна вода. Когато няколко часа по-рано тръг­ваха, кучетата бяха нервни и разлаяни, мъжете – напрег­нати и решителни, а от цялата сцена лъхаше на стаено, неописуемо оживление. Знаеше се, че може да открият нещо ужасяващо.

Момчето се казваше Стив Голи. Беше на осем. Косата и дрехите му бяха целите в тиня, с полепнали по тях гнили листа, трева и кал. Беше като купчина боклук, останала цяла зима навън. Лицето му беше обърнато към гърдите на баща ми, но виждах ноздрата и ухото му, пълни със зе­леникава кал.

Всъщност не мисля. Не мисля, че наистина съм видяла всичко това. Може да съм видяла как баща ми го носи, след­ван от останалите мъже и от кучетата, но със сигурност не са ми позволили да се доближа достатъчно, че да съзра нещо подобно на кал в ноздрите. Сигурно съм чула някой да го казва и съм си представила, че сама съм го видяла. Виж­дам лицето му непроменено, с изключение на калта – познатото остроносо лице на Стив Голи с лукавото израже­ние; но то не е било такова, трябва да е било подпухнало и изменено, вероятно цялото покрито с тиня след толкова часове във водата.

Да трябва да донесат такава новина, такова свидетел­ство на чакащото семейство, особено на майката, трябва да е карало търсачите да се движат тежко, но случващо­то се беше още по-лошо. Като че ли беше по-тежък срам (както говореха), че няма майка, няма никаква жена – нито баба, нито леля или поне сестра, – която да поеме Стив Голи и да го оплаче подобаващо. Баща му беше сезонен ра­ботник, пияч, но не пияница, непостоянен, без да е забавен, не точно дружелюбен, но не и скандалджия. Бащинството му изглеждаше някак случайно, също както и фактът, че детето беше оставено да живее с него, след като майка­та си беше тръгнала, и че двамата продължаваха да живе­ят заедно. Обитаваха една островръха, покрита със сиви шинди селска съборетина, само малко по-читава от колиба (бащата беше постегнал покрива и беше сложил подпори под верандата, за да не хлътне – точно колкото трябва и точно навреме), и по същия начин се крепеше и животът им, точно колкото да държи настрана службата за закрила на децата. Не се хранеха заедно и не си готвеха един на друг, но храна се намираше. Понякога бащата даваше пари на Стив да купи храна от магазина и го виждахме да пазарува съвсем уместни неща, като смес за палачинки или готови макарони.

Познавах добре Стив Голи. Не го харесвах също толко­ва, колкото и го харесвах. Беше по-голям от мен с две годи­ни. Навърташе се покрай къщата ни в съботите и хем пре­зираше всичко, което правех, хем не ме оставяше на мира. Нямаше случай, в който да съм на люлката и той да не иска да я пробва, а ако откажех, ме буташе така, че после ходех изкривена. Дразнеше кучето. Вкарваше ме в бели – нарочно и злонамерено, както ми се струваше после, – като ме предизвикваше да правя неща, за които сама не бих се сетила: да изкопаем картофите, за да видим колко големи са станали, докато си бяха още с размера на речни камъчета; да разбутаме подредените за огрев цепеници и да ги струпаме на камара, която да прескачаме. В училище не си продумвахме. Той странеше от останалите, но не беше тормозен. Дойдеше ли събота сутрин обаче, зърнех ли мършавата му, нахакана фигура да се вмъква през живия плет, си знаех, че ще се забъркам в нещо, а какво – щеше да реши той. Понякога всичко беше наред. Правехме се на ка­убои и опитомявахме диви коне. Играехме на пасището до реката, недалеч от мястото, където се удави. Бяхме хем коне, хем ездачи, викахме и крещяхме, размахвайки камши­ци от клонки край малката безименна река, която се влива в Согийн в южната част на Онтарио.

Погребението се състоя у нас. Къщата на бащата на Стив беше твърде тясна за всички, които се очакваше да дойдат предвид обстоятелствата. Имам спомен за пре­тъпканата стая, но не и за Стив в ковчега му, нито за пас­тора или за траурните венци. Помня, че държах едно цве­те, бял нарцис, който трябва да беше расъл в саксия на за­крито, защото бе твърде рано даже за форзициите или иг­ликите, или за блатните кокичета в гората. Стоях в една редица с другите деца, всяко от които с по един нарцис в ръка. Изпяхме детска църковна песен, която някой свире­ше на пианото ни: Когато дойде, когато дойде той да събере съкровищата си. Бях обута с бели рипсени чорапи, от които отвратително ме сърбеше и които се набираха на колене­те и глезените. Усещането за чорапите върху кожата се смесва с друго едно в спомените ми. Трудно е да се опише. Беше свързано с моите родители. С възрастните като цяло и родителите ми в частност. Баща ми, който беше извадил тялото на Стив от реката, и майка ми, която трябва да бе организирала погребението почти самолично. Баща ми в тъмносиния си костюм и майка ми в нейната кафява кадифена рокля с кремава сатенена яка. Двамата, застанали един до друг, отваряха и затваряха уста за песнопението, а аз стоях отделена от тях в редицата с деца и гледах. Изпитвах такова ядно отвращение, че ми се гаде­ше. Понякога децата имат такива приливи на погнуса от възрастните. Големината, раздутите форми, надменна­та сила. Дъхът, загрубяването, окосмяването, ужасните секрети. Но това беше много повече. И в съпътстващия го гняв нямаше никаква острота или самоуважение. Няма­ше го облекчението, както когато най-накрая се навеждах, вдигах камък и го хвърлях по Стив Голи. Не можеше да бъде разбрано или изразено, след време затихна и остави само тежест, после просто вкус, случаен привкус – тънко, познато опасение.

След двайсет години, през 1961-ва, със съпруга ми Андрю си купихме нова кола – тоест беше ни първата чисто нова кола. „Морис Оксфорд“, седефена на цвят (търговецът употреби някакво по-засукано име за цвета) – просторна компактна кола с достатъчно място за нас и двете ни деца. Синтия беше на шест, Мег – на три и половина.

Андрю ме снима до колата. Носех бели панталони, чер­но поло и слънчеви очила. Бях се подпряла на вратата ù, по­луизвърната на една страна, за да изглеждам по-слаба.

– Страхотно! – възкликна Андрю. – Много добре. Прили­чаш на Джаки Кенеди. – По онова време вероятно в цялата страна на тъмнокосите, относително слаби млади жени, стига да бяха стилно облечени или да позираха за снимка, им казваха, че приличат на Джаки Кенеди.

Андрю правеше много снимки на мен и децата, на къ­щата, на градината, на екскурзиите и притежанията ни. Проявяваше ги, надписваше ги внимателно и ги изпращаше на майка си, леля си и чичо си в Онтарио. Правеше копия и за мен, за ги да препращам на баща ми, който също жи­вееше в Онтарио, и аз му ги пращах, макар и не толкова редовно. Когато видеше запиляни из къщата снимки, кои­то отдавна смяташе за изпратени, Андрю се дразнеше и озадачаваше. Държеше тези исторически документи да се доставят редовно.

Въпросното лято щяхме да предоставим самите себе си, не снимки. Щяхме да пътуваме с колата от Ванкувър, където живеехме, до Онтарио, което все още наричахме „у дома“, с новата кола. Пет дни отиване, десет дни там и пет дни връщане. На Андрю за пръв път му бяха дали три седмици отпуск наведнъж. Работеше в юридическия отдел на „Би Си Хайдро“.

В събота сутринта натоварихме куфарите, два тер­моса – един с кафе и един с лимонада, плодове, сандвичи, книжки с картинки и за оцветяване, моливи, блокчета за рисуване, препарат срещу комари, пуловери (в случай че в планината захладнееше) и двете деца в колата. Андрю заключи, а Синтия церемониално се сбогува:

– Довиждане, къщичке!

– Довиждане, къщичке! – повтори Мег и попита: – А сега къде ще живеем?

– Това не е завинаги – обясни ù Синтия. – Ще се върнем. Мамо! Мег си мисли, че няма да се върнем!

– Не е вярно – ядоса се Мег и изрита седалката ми.

С Андрю си сложихме слънчевите очила и потеглихме през Лайънс Гейт Бридж и централните части на Ванку­вър. Загърбвахме дома, квартала, града, а – на границата между щата Вашингтон и Британска Колумбия – и страна­та си. Прекосявахме Съединените щати на изток, поемай­ки по най-северния маршрут, и щяхме да влезем обратно в Канада при Сарния, Онтарио. Не знам дали избрахме този маршрут, понеже Трансканадската магистрала още не беше завършена по онова време, или просто искахме да по­караме в чужда, макар и съвсем малко по-чужда страна от допълнително любопитство и желание за приключение.

И двамата бяхме в приповдигнато настроение. Андрю на няколко пъти похвали колата. Каза, че се карала много по-лесно от старата ни – „Остин“ от 1951 година, която намаляваше унило при изкачванията и имаше репутация на сприхава старица. Така каза Андрю и сега.

– А тази каква репутация има? – попита Синтия. Тя ни слушаше внимателно и си умираше да пробва нови думи като „репутация“. Обикновено ги използваше на място.

– Тази е жизнена – казах аз. – Леко спортна, но без да парадира.

– Практична, но с класа – добави Андрю. – Като мен.

Синтия реши, че това е прекалено, и каза с премерена гордост:

– Това значи, че е като какъвто мислиш, че би искал да си, тате.

Колкото до мен, радвах се на промяната. Обичах да съм навън. В собствената си къща сякаш често си търсех мяс­то, където да се скрия – понякога от децата, но по-често от работата, която трябваше да свърша, от звъненето на телефона и от бъбренето със съседи и познати. Исках да се скрия, за да мога да се занимавам с истинската си ра­бота, която се състоеше в нещо като ухажване на далечни части от мен. Живеех в състояние на обсада, винаги губей­ки онова, което исках да задържа. Но при пътуванията ня­мах затруднения. Можех да разговарям с Андрю, да бъбря с децата, да обръщам внимание на каквото там ми показва­ха – табела с прасе, пони в полето, нов фолксваген на вър­тяща се стойка – и да наливам лимонада в пластмасови чаши, като през цялото време тези дреболии се носеха из мен. Достигах до определено състояние. Това ме караше да се чувствам обнадеждена и безгрижна. Дължеше се на това, че ставах наблюдател. Наблюдател, а не надзирател.

Завихме на изток при Еверет и взехме да се изкачваме по Каскадните планини. Посочих на Синтия маршрута ни на картата. Първо ù показах картата на целите Щати, на която я имаше и долната част на Канада. След това разлистих, за да види отделните карти на всеки от щатите, през които щяхме да минем. Вашингтон, Айдахо, Монтана, Северна Дакота, Минесота, Уисконсин. Пока­зах ù пунктираната линия през езерото Мичиган, която указваше маршрута на ферибота, който щяхме да вземем. След това щяхме да караме през Мичиган до моста, който свързва Съединените щати и Канада в Сарния, Онтарио. И хоп – у дома.