Доц. Михаил Груев е историк. Роден е на 25 октомври 1971 г. в София. Преподава съвременна българска история и етнология на етническите групи в СУ "Св. Климент Охридски". Докторската му дисертация е на тема „Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944-1959 г.)“

От 2015 г. ръководи Държавна агенция "Архиви".

Доц. Груев, колко са жертвите и пострадалите в България от съветската армия след 9 септември 1944 година?

Пострадалите в този период са хиляди, а жертвите, които губят живота си, вероятно са между 120 и 130 души. В сайта, който Държавна агенция „Архиви“ пусна за съветската окупация, има регистър на загиналите. Вероятно там има и още няколко имена, които предстои да бъдат добавени. Допускам, разбира се, че има и случаи, които въобще не са били допускани до регистрация.

Сред пострадалите има най-различни категории хора. Все пак тази армия стои в България повече от 3 години – от септември 1944 г. до края на 1947 година, така че вероятно става въпрос за хиляди хора. Говорим за грабежи, изнасилвания, посегателства върху собствеността и пр.

Има ли някакъв модел, който да се повтаря при случилото се с пострадалите?

Общият модел е, че обикновено тези неща са се вършили от войниците. При офицерите отношението е било много селективно и е зависело от морала на съответния човек. Понякога отношението е било пасивно-насърчително, понякога те категорично са се противопоставяли. Има, разбира се, и случаи, в които хванати за подобни деяния са били разстрелвани демонстративно.

Случаите са много различни. Но прави впечатление, че Червената армия не е била само освободителка. Идвайки в страната, тя я е разглеждала като завоювана територия. Установил се е един окупационен режим, който в общи линии е бил типологически сходен с останалите в Източна Европа.

Колко униформени от Червената армия са били разстреляни от своите заради мародерства у нас?

Това е интересен въпрос, но нямаме данни. За да знаем подобно нещо, ни трябва достъп до руските архиви, с какъвто в момента не разполагаме и едва ли скоро ще имаме. Така, че не можем да посочим точния им брой.

Как са се държали червеноармейците в България в сравнение с поведението им в останалите страни от Европа? Били ли са у нас те по-въздържани и дисциплинирани? И какво е обяснението?

Можем да кажем, че да. Особено, ако направим сравнение с Германия и Унгария. Но има редица особености, които правят българския случай по-различен от този на останалите страни.  

На първо място България е държава, която не воюва със Съветския съюз. Тя е страна, окупирана от Червената армия, без да оказва съпротива. На територията ѝ не се водят мащабни сражения, свързани с много кръв, убийства, насилие и всичко онова, което съпътства бойните действия.  

В този смисъл няма ги онези емоционални и психологически предпоставки за подобно развихряне на насилието, каквото сме наблюдавали в други източноевропейски страни. Съпротива няма и след края на войната, като трябва да се отчита и нивото на съпротивата до самото ѝ приключване.  

Каква част от войниците в Трети украински фронт, които влизат в България, са били украинци, и каква – руснаци?

Не можем да кажем. Но, ако съдим по имената на червеноармейците, които са погребани у нас в съветските военни гробища, повечето от тях звучат като украински. В крайна сметка те идват тук като съветски войници. Да, действително частта, пристигнала тук, е от Трети украински фронт, която се рекрутира основно от Украйна, но в нея е имало всякакви.

Може би, когато говорим за тези съветски военни гробища, намиращи се на територията на страната, трябва все пак да кажем, че почти всички там са войници, които не са загинали на българска територия. Това са най-вече войници, които почиват от раните си след или по време на Яшко-Кишиневска операция на Червената армия през август 1944 година. Или такива, които почиват при битови инциденти. Най-вероятно разстреляните за грабежи и насилие съветски войници в България също влизат в тази категория.

Изключение правят единствено загиналите в района на Кула, където има опит на германците да пробият фронта. Впоследствие този опит е запушен със съветски войници. Там действително имаме загинали червеноармейци на българска територия, които са погребани във Видинското военно гробище. Техният брой не е голям.

Тези съветски военни гробища от кого се поддържат – от руската или от българската държава?

От българската, като това е по силата на по-стари спогодби.

След 9 септември зам.-председателят на Съюзната контролна комисия ген. Сергей Бирюзов заплашва, че ще разформирова БЗНС по Съглашението за примирие, ако Г.М. Димитров не се оттегли. Това ли е най-фрапантният конкретен пример за намесата на съветските войски в политически живот на България?

Вероятно да. Но все пак трябва да подчертаем, че намесата е перманентна и на най-различни нива. Разбира се, нивото на Бирюзов е най-високо. Другият случай е с отстраняването на Петко Стайнов като външен министър през март 1946 година. То също става с категоричното настояване на съветската страна, предадено чрез Бирюзов.  

Управляващите също така са имали съзнанието, че Червената армия стои зад тях.

Разбира се. Това е мощен психологически фактор, който без съмнение много съществено влияе върху цялата логика и динамика на политическия живот в страната от онзи период.

Колко и кои са хората от българския елит, които са били принудително закарани на разпити в СССР след 1944 година?

Това са били политически лица, като част от тях са били освен това и интелектуалци. Не може да се посочи точна цифра. Вероятно става въпрос за около 30-ина човека. Говорим за бившите премиери, царските съветници, за част от министрите от последните кабинети. Най-интересното е, че целта на тяхното, така да се каже, отвличане и прекарване в СССР не е съвсем ясна.

Тук, разбира се, можем да гадаем и спекулираме. Вероятно можем да предположим, че е било обмисляно Нюрнбергският процес да представлява един по-голям трибунал, пред който да бъдат изправени не само германските военнопрестъпници, но и тези от сателитите.

След това обаче, вероятно се е преценило, че е по-добре такива процеси да бъдат проведени във всяка една от съответните страни и те са били върнати обратно в България, след като са били разпитани.

Къде са били настанени тези наши сънародници? И как са се отнасяли с тях в Съветския съюз? Всички ли са се завърнали в България невредими?   

Те престояват там около месец, не знаем точно къде - най-вероятно в Подмосковието, в обект на НКВД, предполагам. Няма данни за насилие срещу тях. Обратното - отношението е било хладно-вежливо, доколкото можем да съдим по спомените на Муравиев. Разбира се, те са били затворени.  

Вероятно съветската страна е надценявала тяхната информираност за по-глобалните германски стратегически планове. Трябва да имаме предвид, че войната е продължавала, изходът е бил ясен, но все още не се е знаело колко ще се проточи във времето. Това е била, така да се каже, рационалната страна на тези разпити.

Всички тези хора се връщат в България, за да бъдат след това съдени от Народния съд. Не можем да кажем колко от тях са получили смъртна присъда, тъй като не знаем поименно всички, които са били изпратени в Москва. Единственият, който разказва спомените си, е Муравиев, но вероятно има и други. Всички обаче минават през Народния съд.

Един от архивните масиви, които СССР заграбва след 9 септември, са документите на дирекция "Държавна сигурност" до 1944 година. Целият ли този архив е изчезнал?

В него според Русия е имало 124 лични дела. Има ли данни или индикации за какво може да е ставало въпрос в тези документи?

Не, не е изчезнало всичко. Подходът към тези документи е бил избирателен. Интересният въпрос е какъв е бил принципът на селекция кои от тези дела за агентурата да бъдат прибрани. Най-вероятно е те да са засягали агентурата в комунистическите среди.

Иначе има други запазени подобни кадрови дела на други агенти, в които е описана дейността им, техните донесения и други неща.

Приключихте ли работата по сайта „Съветската окупация на България“? Ще продължава ли Държавна агенция "Архиви" да добавя документи към него?

С публикуването на този сайт се прави първа, но важна стъпка към изясняването на една фактология, която тотално липсва и в изследванията на историците, и от представата за присъствието на Червената армия в България в публичното пространство. Ние, разбира се, възнамеряваме да продължим да добавяме документи към сайта, тъй като количеството им действително е огромно.

И призоваваме хората, които имат нещо запазено по тази тема в семейната си история и архиви, да се свържат с нас.