Главният въпрос на България днес е как да върне мнозинството на избирателите до урните/машините и как това да произведе стабилно правителство. Мисля, че за целта е нужен положителен разказ.
Страната ни няма посока. Избираме, но липсва сериозна причина да го правим. Да накажем омразния образ от телевизора? Или за да ни дадат едни 100 лева? Затова все по-малко хора си дават труд да гласуват.
Остър е дефицитът на перспектива за бъдещето. Този, който успее да я даде на хората, може да стане алтернатива на кризисното статукво.
Защо разказ? Защо не направо нови избори? Или сглобка? Със същите актьори и в същия контекст.
Защото да правиш осем пъти същото и да очакваш различен резултат, не е признак на висок IQ.
Животът показа, че цикълът избори-сглобка-избори не решава кризата, а само намалява избирателната активност и развъжда от една страна апатия, а от друга - екзотична фауна на протестен вот.
В отсъствието на убедителен разказ за себе си сглобките бързо губят причината да съществуват, а избирателят - причината да гласува.
Всичко, което ни връхлита и което ни трябва днес, е производно на господстващия разказ, т.е. на комуникацията.
1.
В нея са общият дневен ред, общият предмет на съзнанието. Без нея няма няма нито личност, нито народ, нито националност, нито нация, нито идентичност.
Разказът (наративът по купешки) това сме ние. Изборите са избор между разкази. Борбата за власт е борба между разкази. Историята е последователност и дестилат от разкази.
Коалицията е разказ за съгласие. Очевидно е, че не можем да го построим, ако цялата ни комуникация се състои само от несъгласия.
2.
Точно това обаче се случва в седем последователни изборни кампании. В тях бяха изгорени всички мостове. Ожесточено, безмилостно и безразсъдно беше разрушавано всичко, което ни прави общество и нация - споделените преживявания и ценности, общият проект.
Политиката и политиките бяха прокудени от публичните дебати. Тяхно място заеха преекспонирането на проблеми (каквито имаме в изобилие, но кой ли ги няма в Европа и по света?), червените линии, омразата, компрометирането на опонента, обещанията за възмездие, които образът “изчегъртване” успешно обобщава.
В тези кампании България деградира национално, превръща се в сбор от враждуващи племена. И няма признаци някой сериозно да се пита: Кому е изгодно това?
3.
Сякаш и никой не се пита: Толкова лоша ли е всъщност обективната картина? И имаме ли обективна картина изобщо? (Тя също е въпрос на разказ).
Експертите твърдят, че икономиката се развива добре след шоковете, причинени от пандемията и войната в Украйна. Да, ако не беше вече четиригодишната правителствена криза, вероятно сега растежът щеше да бъде по-висок с тласък от блокирания в момента План за възстановяване и устойчивост на стойност от безвъзмездни близо 6 милиарда евро.
Въпреки това страната ни продължава да бъде сред държавите с най-стабилни публични финанси в Европейския съюз. Финансовата дисциплина не пречи на доходите да растат, макар и не с темпа, с който бихме желали.
Сред шестте страни, които се подготвят за присъединяване към еврозоната, България изпълнява най-голяма част от критериите. Наполовина вече сме в Шенген, изглежда че до пълното членство в зоната за пътуване без граничен контрол в ЕС остават месеци.
България отдавна не е и сред държавите членки на ЕС, които създават безпокойства сред партньорите си, що се отнася до върховенството на закона. При цялата врява около Висшия съдебен съвет и избора на главен прокурор, не се класираме в групата на Виктор Орбан, Роберт Фицо, Андрей Бабиш. Воплите за изборни фалшификации от мащабите на Русия и Венецуела все не стигат отвъд Калотина. И тук сякаш никой не (се) пита сериозно: Защо ли?
Не, не съм извадил баданарката, за да лакирам действителността. Тя е далече от идеална, но е далече и от апокалипсиса, който често ни рисува политическото говорене.
Политическата парализа блокира реформи, които трябва да върнат на българина чувството за справедливост, да повишат доходите и сигурността му, да модернизират икономиката и държавата, да го приближат поне до средните европейски жизнени стандарти. Но, посочете ми една държава в Европа, където хората не искат повече от управляващите и където справедливостта не е хронично възпалена тема.
Белгийците имаха парламентарни избори заедно с нас на 9 юни и още нямат правителство. Френското, съставено с родилни мъки, виси на косъм, който е в ръката на крайната десница и подготвя болезнено затягане на коланите. Германската управляваща коалиция се разпадна, а икономиката е в рецесия. В Нидерландия, Австрия, Италия крайнодесни триумфираха на изборите. Всичко това плод на благоденствие и безупречно управление ли е?
4.
Допълнителен ефект на преобладаващо песимистичния и конфронтационен разказ в България е, че той отваря широко вратата за дезинформация. Тя процъфтява върху почвата култивирана от този разказ - тревога, страх, гняв и приспан разум.
Вече приемаме като новото нормално, включително в национален ефир да се носят разказите на руската пропаганда. Например за ЕС и за НАТО (безспорни до неотдавна национални приоритети) да се говори, включително и от най-високо ниво, като за чужди сили, които са несъвместими с културата, традициите и интересите на българина и които го свеждат до унизителното положение на колониален поданик.
Уплашените, разтревожените и гневните хора отказват да мислят и да търсят доказателства, те започват да вярват на този, който им каже каквото искат да чуят. Затова един от начините да манипулираш обществото е да го доведеш до истерия.
Разделянето и истеризирането са станали бизнес, от който се хранят хиляди хора у нас - от отделни политици и партии, синдикати, неправителствени организации, лобисти, мозъчни центрове, медии, включително до държавни институции.
Колкото повече истерия (да касираме изборите е последният крясък), толкова повече бизнес, чийто основен продукт е още истерия. Схемата е истерия-комуникация-истерия прим. От тази надпревара към дъното интерес има само този, който не мисли добро на България.
Ако човек проследи новините на основните телевизии у нас, не може да не забележи, че те се състоят главно от криминални сюжети, бедствия и аварии и политически скандали.
Ако съдим по тях, България е страна, където мъжете режат жените или приятелките си с макетни ножчета, където учениците са неграмотни и дишат райски газ, където е национален спорт да се надрусаш или да се напиеш и да тръгнеш да газиш хора по улиците, където политиката е сведена до купуване на избиратели, където нищо не става без подкуп.
Да, всичко това го има. Но само това ли е България? Отново въпрос на разказ.
Има и друга България, която рядко или изобщо не се появява в новините. Но всеки може да я намери например в базата данни на Европейския съвет за иновации, звено на програмата “Хоризонт Европа”, което финансира развитието, доказването и пазарното разширяване на пробивни технологични идеи. Тук ще намерите “Дронамикс”, първото в света дружество за товарни превози с дронове; “Чекпоинт кардио”, с технологията ѝ за телемедицинско наблюдение; “Ендуро сат”, която произвежда и експлоатира уникални космически спътници (вече 700 нейни системи са в орбита) и предоставя инженерни услуги за 250 клиенти по света; Трансметрикс” - лидер при прилагането на изкуствения интелект в логистиката и товарните превози. Всичко това е Made in Bulgaria, но отсъства от националния ни разказ.
Стандартната защитна теза на медиите в такава ситуация е: Новините са такива, какъвто е животът. Истината обаче не е толкова проста и удобна.
Дезинформацията и хибридната пропаганда експлоатират една масова нагласа у комерсиалната журналистика от самото ѝ зараждане в свободния свят - че добрата новина обикновено не е новина. Че доброто е нормално и очаквано, а отклоненията от него са единствено продаваеми.
Има достатъчно опровержения на такова вярване - научно откритие (например ваксините срещу COVID-19), световен или олимпийски рекорд, по-добър от очаквания финансов резултат и пр. Но нагласата продължава да работи, особено в най-масовите, т.е. популярните и жълтите медии, които се хранят от тревожността, страха, гнева и вкуса към сензация на своите аудитории.
От същото се хранят антисистемните и популистките партии, които са главните проводници на фалшиви новини и антидемократична и антиевропейска пропаганда в днешна Европа. Симбиозата между популизъм и жълти медии е медицински факт.
Едно от положителните развития в България през последните години е образуването на мрежа и утвърждаването на редовна практика за проверка на факти - в медиите, в специализирани сайтове и в неправителствения сектор. Ефектът ѝ е видим, но не е достатъчен, защото е ограничен в рамките на реактивен, дефанзивен подход.
На мястото на опроверганата лъжа идва нова, на мястото на изчерпаната тема се появява нова (купените избори), на мястото на компрометирания източник цъфва нов.
Ограничаването до опровергаването на дезинформацията ни води към известното още от Джонатан Суифт куцане на истината след летящата пред нея лъжа. За да бъде тя победена, не стига да бъде опровергана. Трябва да бъде изместена от публичното пространство.
Оптимистичният разказ не се изчерпва само с положителни примери, които, както видяхме по-напред, не липсват - стига да искаме да ги видим. Той означава и положително целеполагане, способно да мобилизира и насочи обществена енергия.
Каква България искаме утре? Можем ли да я направим? В предизборните студия този въпрос присъства само в частта си: Към България без кого се стремим. Кого да пенсионираме, да запрем, или да изолираме, за да “се оправим”? (Да не говорим, че нито една такава идея досега не е осъществена).
Положителното целеполагане у нас липсва след постигането на историческите цели да станем част от НАТО и ЕС. Накъде вървим оттук нататък? Към еврозоната и Шенген? Добре, а после? Проектите ни за бъдещето само с членства тук и там ли ще се ограничат? Броят на организациите, към които можем да се присъединим, е краен.
Липсата на политическо въображение е част от кризата на българския разказ. Както казва Соломон Паси, “няма попътен вятър за кораб без посока”.
5.
В търсенето на нов положителен разказ има два подхода. Единият е известният, потребителският на днешната ни политическа класа - как да оползотворим максимално членството си в ЕС и в НАТО, за да живеем по-богато и по-сигурно. Т.е. как да вземем повече от тези, с които сме.
Това е легитимен, разумен и реалистичен, но и неамбициозен разказ. С него винаги ще бъдем периферия и обект, но никога ядро и субект.
Има и друг, който днес изглежда значително по-непопулярен (точно както през 1990 г. изглеждаше членството ни в НАТО), но може да донесе неизмеримо по-големи дългосрочни ползи - можем ли да предложим повече на Европа и НАТО, така че да преминем в по-висока категория на съюзник и партньор. Задоволява ли ни позицията на нетен получател, на подпомаган и закрилян, макар и все по-щедро член?
Отново въпрос на разказ. Търси се автор. Спешно.
Още по темата
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни