В навечерието на втория мандат на Доналд Тръмп в Белия дом Европа изглежда напът да влезе в поредната си криза, а България вече четири години не може да излезе от своята. При липса на промяна, страната ни може да бъде изправена пред сериозни икономически и политически предизвикателства, но този път в условията на отслабен и дори парализиран Европейски съюз.

Липсата на лидерство и посока в Европа е все по-видима, защото двата ѝ главни „мотора“ не работят.

Германия се готви за предсрочни избори на 23 февруари, след като управляващата коалиция на канцлера Олаф Шолц се разпадна. Икономиката на страната е в криза. Притиснат от американска и китайска конкуренция, най-големият ѝ производител на автомобили, „Фолксваген“, се готви да затваря заводи на германска територия за първи път в 87-годишната си история. Десетки хиляди работни места възнамеряват да режат индустриални гиганти като „Тисен-Круп“ и „Бош“. Антиевропейската „Алтернатива за Германия“ е втора политическа сила.

Публичните финанси на Франция са в окаяно състояние – бюджетният дефицит е над 6 на сто от БВП (два пъти над позволените 3 на сто); правителството на дясноцентриста Мишел Барние планира икономии от 40 милиарда евро и допълнителни данъци от 20 милиарда евро в проектобюджета си за следващата година, но крехкото му мнозинство в Националното събрание виси на милостта на крайнодесния Сбор за Републиката на Марин льо Пен, която заплашва да го свали.

Барние може да прокара бюджета, използвайки конституционна клауза, позволяваща му да заобиколи гласуване в Националното събрание, но ако направи това, рискува вот на недоверие, в който да претърпи поражение, ако депутатите на Льо Пен гласуват заедно с левицата против него. По-лошото при такъв сценарий не е следващата правителствена криза, а реакцията на международните финансови пазари, която може да отключи нова криза в еврозоната, пред която гръцката отпреди 10 години да изглежда като джудже.

В днешната си лоша форма, Европа се готви да живее още четири години с Тръмп, който я заплашва с мита върху износа ѝ за САЩ, със селективна подкрепа за сигурността ѝ и с прекратяване на американската военна помощ за Украйна, където войната навлиза в критична фаза.

Ако това стане, икономически страдаща Европа ще се изправи пред перспективата или да поеме днешния 25-процентен американски дял в тази помощ, без да има необходимите за това свободни ресурси, решимост и единство, или да поеме по компромисния път на сделка за примирие с Русия за сметка на Украйна, на международното право, на собствения си авторитет по света и на доверието на мнозинството от гражданите си.

Урсула фон дер Лайен, спечели втория си мандат начело на Европейската комисия с комфортни мнозинства между националните лидери и в Европейския парламент, но те имат два дефекта – (1) че са твърде шарени, за да подкрепят наистина амбициозна програма (например препоръчания от Марио Драги общ европейски дълг за повишаване на изоставащата европейска конкурентоспособност и за отбрана) и (2) подвижни. В зависимост от конюнктурната си цел Фон дер Лайен отсега търси подкрепа ту от крайните консерватори, ту от традиционната левица, от либералите и от зелените и си „купува“ подкрепа от тях – например като назначи бившия зелен лидер, белгиеца Филип Ламбертс, за свой съветник.

През юли 401 евродепутати подкрепиха кандидатурата на Фон дер Лайен, но за цялата ѝ комисия на 27 ноември гласуваха 370 – само с девет над минималното необходимо мнозинство от 361 членове на парламента. Предложенията ѝ за нейни заместници предизвикаха остри противоречия между европейските политически семейства, пазарлъци и търговия с подкрепа и разцепление при гласуването за цялата Комисия в някои политически групи.

Фон дер Лайен не се радва на пълна и безусловна подкрепа в своето проевропейско мнозинство, състоящо се от Европейската народна партия, Социалистите и демократите, либералите и зелените и се налага да прибягва за помощ до евроскептичните Европейски консерватори и реформисти, политическо семейство, в което основна тежест има Джорджа Мелони, министър-председателка на Италия, третата най-влиятелна държава членка.

Това вещае труден втори мандат за председателката. Той се очаква да мине под знака на непрестанно лавиране и компромиси, като евроскептичните и антиевропейски партии няма да изпуснат шанса да покажат мускули. Това в крайна сметка би означавало по-малко Европа, по-малко европейско единство и солидарност, което е лоша новина за по-бедните европейци в страните от Централна и Източна Европа, включително за България.

През първия мандат на Фон дер Лайен антибрюкселският фронт в националните столици се разшири и укрепна. Унгарският лидер Виктор Орбан вече не е „сам юнак на коня“. Той има съмишленици в лицата на премиерите на Италия, Нидерландия и Словакия Мелони, Дик Схооф и Роберт Фицо.

Тази редица вероятно може да се удължи и с Австрия, където крайнодесните излязоха първи на парламентарните избори на 29 септември, но не си осигуриха собствено парламентарно мнозинство и още водят преговори за кабинет. Потенциално умерено попълнение в националистическото европейско семейство е и белгийският фламандски националист Барт де Вевер, който също преговаря да сформира управляваща коалиция.

Ако след втория тур на президентските избори на 8 декември и Румъния влезе в групата на Австрия, Италия, Нидерландия, Словакия и Унгария, постигането на съгласие сред държавите членки по ключови въпроси на икономиката, външната и вътрешната политика и отбраната ще стане още по-трудно, т. е. ЕС ще стане още по-трудно подвижен и компромисен отколкото е днес. Тази тенденция може да продължи, ако парламентарните избори в Чехия догодина върнат на власт съмишленика на Орбан, популисткия кандидат Андрей Бабиш. Проучванията днес му дават добри изгледи за това.

Слаб и разединен ЕС е една от целите на Путин. Тя означава, че страни като България ще останат без главната си котва от последните 17 години, а техните олигархии (обикновено в зародиша си антиевропейски) - без „ръчната спирачка“ от Брюксел (по сполучливия израз на Меглена Кунева).

Изненадващият резултат от първия кръг на президентските избори в Румъния, където първи се класира проруският кандидат Калин Джорджеску, противник на ЕС и НАТО и пореден европейски „приятел на Путин“, отразява тревожно разминаване между езика на брюкселския балон и националните реалности. В социалните мрежи (в румънския случай в Тик-Ток), където се развиват субкултурите на протеста, под хибридното въздействие на Русия набъбва разрушителна анти-Европа.

Недалновидно би било да смятаме, че можем да останем имунизирани срещу тази зараза при нейни симптоми като ИТН, „Възраждане“, „Величие“, „Меч“. Да, те всички са относително малки, но съберете резултатите им и ги сравнете с тези на родния мейнстрийм. Ако продължаваме в същия дух, нищо чудно в някое утро сред поредните български предсрочни избори да се събудим „изненадани“ по румънски.

Непопулярността на центристките национални елити е повсеместна слабост в днешния свободен свят, която Русия използва, за да разединява „колективния Запад“ и неговите общества и да разширява влиянието си в неговата периферия и вече не само в нея.

Главният български въпрос в тази обстановка е: Можем ли да си позволим още вътрешна нестабилност? Както в началото на войната в Украйна политическата ни класа е изправена пред избор – кой дневен ред ѝ е по-важен: вътрешният (да надделее над опонента) или външният (да стабилизира страната финансово, икономически и политически в във все по-рисковата международна среда). Липсва съзнание, че в момента няма нищо по-вътрешно от т. нар. външен дневен ред и че той е безспорно приоритетният.

Засега изглежда, че както в началото на войната в Украйна, повечето от многото ни малки политици и партии продължават да не разбират колко са малки, остават вторачени преди всичко в себе си и правят грешния избор. В безрезултатните си боричкания те оставят властта да се търкаля по улицата и не бива да се учудваме, ако утре тя се окаже в „неочаквани“ и опасни ръце. За последствията няма да плащат тези, които са ги причинили, а всички ние, включително и мнозинството негласуващи.