"Според имейл на виден съдебен антрополог, който посети изложбата ни през уикенда, „Преграда II“ съдържа човешка кост..." (ОТКЪС)

С дебютния си роман „Момичето от влака“ британската писателка Паула Хоукинс разтърси света на криминалната литература и вдъхнови хитовата екранизация с участието на Емили Блънт. 

Години по-късно Хоукинс се е утвърдила като един от най-ярките гласове на жанра, а сега е време на български език читателите да прочетат и новия ѝ роман „Синият час“, считан за най-майсторската ѝ книга до момента. 

Атмосферичен и стилен, „Синият час“ ни изпраща на мрачния шотландски остров Ерис, обгърнат от прегръдката на вълните по дванадесет часа всеки ден. На Ерис има само една къща, само един жител и само един път за бягство. Стига приливът да не те застигне и да го отреже. 

Именно натам се отправя кураторът на изложби Джеймс Бекър, когато получава странно обаждане от колегите си в лондонската галерия „Тейт Модърн“. Уважаван антрополог, който гостува на най-новата изложба, установява, че една от най-изкусните скулптури на художничката Ванеса Чапман е изградена с част от човешко ребро. 

Прочута с творбите си, с аферите си, с особения си характер, но най-вече с изчезването на неверния си съпруг, чието тяло така и не е открито за двадесет години, Ванеса Чапман определено предизвиква интереса на медиите и публиката. 

А единственият човек, който пази ключа към загадките ѝ, е Грейс. Самотна жена, която живее в уединение на острова, а компания ѝ правят само звуците на чайките и писмата на Ванеса, до които никой друг няма достъп. 

Но дори залята от вълните на времето, никоя тайна не може да остане забравена завинаги. Дори на Ерис. И когато отливът донася смъртоносни разкрития за живота на Ванеса, изолацията на Грейс съвсем не изглежда толкова случайна… 

Изплетен със спиращо дъха напрежение и присъщата на Паула Хоукинс проницателност, този завладяващ и елегантен трилър рисува хипнотичен портрет на неспокойния вътрешен живот на един творец, превърнал се в неразгадаема мистерия. 

Смъртта е близо, докато трае „Синият час“ – най-опасното време да останеш хванат в капана на самотата... 

* * *

Из „Синият час“ от Паула Хоукинс 

1

Джеймс Бекър е опрял бедро на парапета на пешеходния мост и си свива цигара в тази пречистващо студена октомврийска сутрин. Тъмният поток под него, който е пред замръзване, се стича бавно като петмез върху ръждив оранжев камък. Намира се точно по средата на ежедневното си пътуване, което му отнема цели дванайсет минути от дома му Геймкийпърс Лодж до местоработата му – Феърбърн Хауз. Биха били петнайсет минути, ако се спре за цигара. 

С вдигната яка на палтото си, той хвърля бърз поглед през рамо – може и да изглежда плах за страничния наблюдател, но няма нужда да е такъв. Джеймс Бекър принадлежи на това място. Звучи невероятно и дори на него му е трудно да повярва, че е така. Как е възможно – копеле на касиерка в супермаркет, завършило държавно училище, носещо евтин костюм, да живее и работи тук, във „Феърбърн“, сред аристокрацията? Не се вписва. И въпреки това някак си, благодарение на много труд, чист късмет и малко измама, е тук. 

Бекър пали цигарата и отново поглежда през рамо към къщата, от чийто кухненски прозорец се стеле мека светлина и къпе в златисто живия плет. Никой не го гледа – Хелена все още е в леглото със стисната между краката възглавница, – никой няма да го види, че нарушава обещанието си да откаже пушенето. Намалил ги е – до три на ден – и докато водата замръзне, мисли си, ще ги е отказал напълно. 

Бекър се опира отново на парапета, дръпва си дълбоко от цигарата и поглежда към хълмовете на север, чиито върхове вече са покрити със сняг. Някъде между тук и там вие сирена; като че ли зърва синя светлина на пътя, навярно от линейка или полицейска кола. Кръвта му кипва и главата му се замайва от никотина; стомахът му се свива леко от страх. Изпушва бързо цигарата, все едно така ще си нанесе по-малко вреди, и мята фаса през парапета във водата. Прекосява моста и си проправя път през заскрежената морава към работното си място. Стационарният телефон в кабинета му звъни, когато отваря вратата. 

– `ло? – Бекър затъква слушалката между рамото и брадичката си, включва компютъра и се завърта, за да натисне копчето на кафеварката на помощната масичка. Следва кратко мълчание, преди да чуе ясен и троснат глас: 

– Добро утро. С Джеймс Бекър ли разговарям? 

– Да. – Бекър въвежда паролата си и сваля палтото си. – Добре. – Следва ново кратко мълчание. – Обажда се Гудуин от „Тейт Модърн“. 

Слушалката се изплъзва от рамото на Бекър; той я хваща и отново я притиска в ухото си. 

– Извинете, кой? 

Мъжът от другата страна на линията въздъхва звучно. 

– Уил Гудуин – натъртва префърцунено на всяка сричка той. – От „Тейт Модърн“ в Лондон. Обаждам ви се, защото имаме проблем с една от творбите на „Феърбърн“.

Бекър веднага застава нащрек и стиска силно слушалката. 

– О, боже, да не сте я повредили? 

– Не, господин Бекър. – От тона на Гудуин лъха сдържаност. – Грижим се изключително добре за трите творби на „Феърбърн“. Въпреки това имаме основание да махнем от изложбата една от скулптурите, „Преграда II“. 

Бекър се намръщва и сяда. 

– Какво имате предвид? 

– Според имейл на виден съдебен антрополог, който посети изложбата ни през уикенда, „Преграда II“ съдържа човешка кост. 

Избликът на смях на Бекър е посрещнат от обидена тишина. 

– Съжалявам – отвръща той, като продължава да се усмихва, – но това е... 

– Редно е да съжалявате! – Тонът на Гудуин е убийствен. – Опасявам се, че на мен не ми е толкова забавно. Благодарение на вашата некомпетентност още на първата ми изложба като директор – при това и първата след пандемията, – се озовахме в неприятната ситуация да изложим човешки останки. Имате ли представа колко уронващо авторитета на институцията ни е това? Поради подобни причини хората спират да посещават такива мероприятия. 

Бекър най-накрая приключва разговора и насочва вниманието си към компютъра в очакване Гудуин да му препрати имейла. Това оплакване – ако може да го нарече така – е пълна глупост. Навярно дори е шега? Или просто грешка? 

Имейлът се появява най-отгоре във входящите писма и кураторът кликва върху него. Прочита го два пъти, проверява в Гугъл изпращача му (уважаван учен от известен британски университет, който едва ли си пада по шегите) и отваря „Арт Про“, софтуера за каталогизиране на „Феърбърн“, за да потърси въпросната творба. Ето я. „Преграда II“, 2005 година, от Ванеса Чапман. Цветни снимки, направени от самия него, са включени в каталога. Керамика, дърво и кост, свързани с нишка в стъклена кутия, изработена от самата Чапман. Керамиката и костта са като еднояйчни близнаци – крехки пръчки от чисто бял материал, пукнати в средата и закрепени с лак и злато. 

Когато я видя за първи път, си помисли, че е изпратена по грешка. Скулптура? Ванеса Чапман не беше скулптор, а художник, грънчар. Ала творбата беше налична, красива и странна, нежна енигма, перфектен пъзел. Не беше придружена с обяснителна бележка, а само с кратко описание, в което Чапман описваше трудностите около създаването на кожата, а именно стъклената кутия, в която беше сложила компонентите. Несъмнено това беше нейна творба, а сега бе негова. Негова да я проучи, каталогизира, опише и изложи, и накрая да я представи пред света. За кратко я изложиха във „Феърбърн Хауз“, след което бе видяна от хиляди – от десетки хиляди! – хора в различни галерии в Берлин и Париж, а отскоро и в Лондон. 

Човешка кост! Абсурд. Бекър избутва стола си назад от бюрото си, става и се обръща към прозореца. 

Кабинетът му е в публичното крило на къщата, с изглед към източния двор. В средата на поддържана и зелена като мокет ливада се издига бронзова скулптура на Хепуърт, чиито извивки лъщят на сутрешната светлина, а изпъкналите ѝ стени в кухината в сърцето ѝ проблясват в зелено. През това овално пространство Бекър забелязва вървящия с бодра крачка по тревата Себастиан, притиснал телефон към ухото си. 

Себастиан Ленъкс е наследникът на „Феърбърн“ – след като майка му се спомине, той ще наследи къщата, квартирата на Бекър, двора, скулптурата на Хепуърт и прилежащите земи. Той също така е директор на фондацията, така че не е само хазяин на Бекър, но и негов шеф. 

(И приятел. Не го забравяй.) 

Бекър проследява с поглед Себастиан, който заобикаля бронзовата скулптура с прекалено широка усмивка на лице. Смехът му се чува дори от това разстояние. Кураторът се помръдва едва и това привлича погледа на шефа му; той присвива очи, вдига ръка за поздрав и разперва пръсти, за да изобрази петица. Пет минути. Бекър се отдръпва от прозореца и сяда зад бюрото си. Десет-петнайсет минути по-късно чува стъпките на Себастиан в коридора и след малко шефът му връхлита в кабинета като същински голдън ретрийвър в човешко тяло. 

– Няма да повярваш какъв разговор проведох току-що – казва той и маха един рус кичур коса от очите си. 

– Не е с Уил Гудуин, нали? 

– Господи, да! – Себастиан се разсмива и се стоварва във фотьойла в ъгъла на кабинета на Бекър. – Напълни гащите при мисълта, че може да изгуби клиенти. Значи се е обадил и на теб? Кураторът кима. 

– Махат скулптурата от изложбата. Това е... това е малко пресилено... 

– Дали? 

Бекър разперва ръце. 

– Естествено! Сигурно. Творбата беше видяна от бог знае колко хора, включително и от много експерти. Ако костта беше човешка, все някой щеше да я разпознае досега. Себастиан кима и се намръщва. 

– Да не си разочарован? – пита невярващо кураторът. 

Шефът му свива рамене.

 – Може да ти е убягнало, Бек, но великата британска публика не се реди на опашки пред вратите ни, откакто отворихме наново... Помислих си, че ако вкараме малко мистерия, малко скандал... 

– Скандал? О, харесва ми как звучи. – Двамата мъже се обръщат към Хелена, която стои на прага на вратата. Тя е с черна кашмирена рокля, която очертава малкия ѝ издут корем. Няколко кичура от кестенявата ѝ коса са се измъкнали от конската ѝ опашка и бузите ѝ пламтят. Леко е задъхана. 

– Хелс! – Себастиан веднага става, прегръща я и я целува нежно по двете бузи. – Радост за окото ми. Да не вървя дотук? Ела, седни! 

Хелена му позволява да я отведе до фотьойла, на който беше седял. 

– Насладих се на малка разходка – отговаря тя и се усмихва на Бекър, който я гледа въпросително. – Навън е толкова красиво. Много ми се иска да пояздя, но... – маха с ръка, за да изпревари възраженията на куратора – ... очевидно няма да го направя. Кажете ми, какъв е този скандал, за който говорите? 

Хелена слуша внимателно, докато Бекър ѝ обяснява, и го прекъсва, когато стига до финала. 

 – Но тази творба беше изложена в Берлинската галерия! Участва в изложбата „Двайсет и едно“ в Музея на модерното изкуство в Париж! Кураторът кима. 

– Точно това казах и аз. 

– Е... какво ще правите? 

Себастиан сяда на ръба на бюрото на Бекър. 

– Нямам представа – отговаря той. – Честно казано, не разбирам за какво точно е цялата врява. Да речем, че костта наистина е човешка. Жената не е ограбила гроб, нали? Има ли някакво значение? 

Бекър захапва вътрешността на бузата си.

 – Не можеш просто да излагаш на показ човешки останки, Себ. 

– Британският музей е пълен с такива! 

– Е, да. – Върху лицето на куратура се появява усмивка. – Мисля обаче, че тук случаят е малко по-различен. 

Себастиан го поглежда и се намръщва. 

– Е, Гудуин е на същото мнение. Той е бесен и иска да изпрати творбата в частна лаборатория за изследване, което да стане тихомълком, разбирате... 

– Категорично не! – Бекър става от стола си, блъска неволно бюрото и разлива кафе върху хубавата му повърхност от зелена кожа. Себастиан и Хелена го наблюдават как трескаво бърше разлятото с няколко салфетки. – За да се изследва костта, трябва да се счупи стъклената кутия, а тя е част от скулптурата. Чапман я е направила сама. Ако счупят стъклото... най-малкото ще анулират застраховката, но най-вече ще повредят творбата. Няма да я пращат в някаква... случайна лаборатория, която няма никакви познания и опит в тази област. 

– Добре – отвръща Себастиан и свива екстравагантно рамене. – Какво да направим тогава? 

– Можем да започнем с второ мнение от друг експерт, дори от няколко експерти, които да огледат скулптурата. Само да погледнат, през стъклото. През това време ще поговорим със застрахователите си, ще им обясним ситуацията и вероятността да възникне нужда от... – не му се иска да казва изследване, не желае да признае подобна възможност – ... последващо разследване. 

– А междувременно – намесва се Хелена, като кръстосва и отново отпуска крака – можеш да поговориш с Грейс Хасуел. 

– Не – отговаря Бекър и потиска вълнението си, – не мога. Не искам да те оставям... 

– В това ми състояние? – Хелена се разсмива. – Няма проблем. Стига, Бек, умираше си да отидеш на Ерис, само за това говореше по време на локдауна. Сега ти се отваря чудесна възможност. И добра причина. 

– Май си права – отвръща внимателно кураторът. – Мога да тръгна по-рано, да свърша работата набързо и да се върна за ден... 

Бекър поглежда Себастиан, който само свива рамене. 

– Нямам нищо против. Върви, ако смяташ, че ще е от полза. Не съм сигурен обаче как злата вещица на остров Ерис може да ни помогне в тази ситуация? Освен ако не мислиш, че тя знае нещо? Навярно костта е последната останка от едно от децата, които е примамила в къщата си от лакомства? – Себастиан се засмива на собствената си шега. Хелена намига на Бекър. Идиот.

– Не, идеята е добра. Наистина. Така ще убиеш с един куршум два заека – ще изясниш въпроса с костта и ще ѝ обясниш лично, че ни писна да ни спъва на всяка крачка. Време е да ни предаде книжата на Чапман заедно с всичко останало, което ни принадлежи. Напомни ѝ, че художественото ѝ наследство е собственост на „Феърбърн“ и тя няма право да решава какво да ни даде и какво да задържи...