„Пътят към върха е проза“, пише волейболната легенда Владимир Николов в своята откровена, безкомпромисна, но и силно мотивираща автобиография „Високо“, която вече може да бъде открита на пазара.

Написана в съавторство с уважаваната журналистка Виолета Цветкова, тя разкрива вдъхновяващата история на едно обикновено българско момче, изкачило „волейболния Еверест“, но завинаги останало вярно на родината си, своето момиче и ценностите, които неговите лични будители са му предали.

Шампион на три държави – България, Франция и Италия; златен медалист в Шампионската лига, вицешампион на Япония и на Турция, бронзов медалист с националния ни отбор от Световно първенство, от Световна купа и Европейското първенство, избиран за най-добър диагонал в света, дългогодишен капитан на националния отбор, а сега и президент на ВК „Левски“ – такава би била сухата, но респектираща визитка на родния спортист. 

Във „Високо“ обаче Владимир Николов не пести подробности за трънливия си път към тези отличия. Той разказва не само истории за важни моменти и големи звезди на световния волейбол, но и напълно човешки такива, без задължителен хепиенд – с надеждата всеки да разпознае себе си и да намери своя път към успеха. 

От първите стъпки в отбора на „Левски“, през бурните години на 90-те и пробива му на световната волейболна сцена, през бурните взаимоотношения в националния отбор сред драматичните години на триумфи и провали, та до момента на смяна на ролите и поемането на кормилото на ВК „Левски“ – и неочакваната пълна трансформация на клуба. Тези събития оживяват през спомените на българския спортист и са критично разгледани от позицията на човек, преодолял и невъзможното, за да стигне до върха и да устои на ветровете по пътя към него.

Искрена, неудобна и смела, „Високо“ разкрива неподправения образ на спортиста, съпруга, бащата и лидера Владимир Николов.  На човека, който оформя чрез своите чест и морал образа на българския спорт за поколения напред. 

"При всяка среща като в пъзел сглобяваше собствения си образ – неподправен, с качествата и недостатъците си; спонтанен, наглед дръпнат и темерутест (сам си го казва), а в същото време чувствителен мъж, влюбен в своето момиче, в четирите им деца и във волейболната игра…"

Виолета Цветкова, журналист и съавтор на „Високо“

* * *

Из „Високо“ от Владимир Николов

Пролог

ИСКАМ ДА ВИЖДАТ ГЪРБА МИ!

Изкачвам се. Все по-високо. Стъпка след стъпка. Нагоре, още по-нагоре. Катеря се, едва дишам. Мнозина са пред мен. Всички мислят, че не мога. Мога. Мислят си, че няма да успея. Ще успея. Ще го изкача тоя връх. И ще стигна високото, докато другите, един по един, започнат да виждат гърба ми. Беше зимата на 1994/1995 година…

В онзи мразовит ден за мен най-високото беше Белмекен. Бяхме все още момчета, големият волейбол за нас по-скоро бе мираж, но тренирахме с радост. Заминахме на зимен лагер в Рила, сняг до кръста, но основната част от подготовката ни беше на открито. Карахме ски писалки, изпълнявахме спортни задачи, изключително натоварващи и нямащи нищо общо с волейбола. В добавка треньорът ни искаше да създава напрежение между нас, за да стимулира конкуренцията. Спомням си как тръгнахме със ските, а той седеше на удобна позиция с бинокъл и ни наблюдаваше. На равния участък момчетата, които вече имаха опит и умения, ме изпревариха. Отидоха далеч пред мен, защото аз, за разлика от тях, просто не се бях качвал на ски. Но когато стигнахме до нанагорнището, там започна да действа единствено волята.

Бяхме може би дванайсет младежи от мъжкия отбор, движех се пети-шести. Когато поехме по стръмното, пред мен бяха двама от моите конкуренти, които играеха като центрове. Планинско трасе около три километра, на баир, енергоемко, много тежко, може би двайсет-трийсет минути… не помня, но аз знаех, че треньорът ни наблюдава отгоре с бинокъла. И пристигнах при него пръв. 

Усетих как той се стресна. Стресна се и тогава най-вероятно за първи път видя, че в мен има нещо повече от „мърльото на Прохоров, когото трябва да търпя в отбора“. Да, аз бях от лъвчетата в детско-юношеската школа на волейболната легенда Владимир Прохоров, които треньорът на мъжкия отбор не желаеше да отбележи, че съществуват.

Минаха десетки години след споменатия ден за изпитание на волята, а аз продължавам да се връщам в спомените си към него. Сякаш наблюдавам отстрани 17-годишния Владо, когото до онзи миг всички подценяваха, но той знаеше, вярваше, че може.

Аз исках да го направя. Исках да стигна там, горе, пръв. И стигнах преди всички, нищо че години наред малцина виждаха в мен прашинката надежда. И така продължих. Цял живот. Задъхвах се, уморявах се, огъвах се от изтощение, не спях, изстрадах несправедливости, но не се предавах, доказвах се. Такъв бях винаги – дори когато не ме забелязваха, дори когато ме пренебрегваха, дори когато играех най-зле, аз вярвах, че пак и пак ще стигам високото. И не предадох себе си. Такъв съм и сега.

*

Питали са ме има ли връзка между голям спортист и голям човек, тоест може ли например големият спортист да не е добър човек. Не бих искал да съм категоричен в отговора си, защото критериите за добър човек могат да са различни, а и невинаги това, което дадена личност демонстрира публично, е равнозначно на истинската ѝ същност. Със сигурност обаче съм забелязал, че сред познатите на мен големи спортисти няма нито един завистлив. Големите спортисти обикновено имат и големи сърца. А защо е така? Защото, когато си голям спортист (независимо в каква дисциплина), ти знаеш, че си постигнал своя успех със собствените си усилия, но и че другият срещу или до теб също е успял, защото се е трудил. И знаейки колко ми е било трудно на мен самия, аз не мога да завиждам на някого, че е по-добър или че се е изкачил по-високо – мога само да му се възхищавам.

От големите спортисти, с които съм имал възможност да общувам през годините (а те са много), не съм видял и дребни души – няма шампион с дребна душа. Няма! Защото, за да станеш шампион на игрището, ти първо трябва да се освободиш от дребните си, банални мисли и да станеш шампион в собственото си съзнание. Мнозина бъркат, казвайки, че някой е спечелил титла заради „връзки“ – в спорта така не става. В спорта всичко лъсва на живо в залата или на телевизионния екран. Няма как някой да стане шампион с връзки, невъзможно е. И това именно е чарът на състезаването – че се става шампион с много труд пред очите на публиката. Затова големите спортисти, които съм срещал по пътя си, са и големи хора. А щом са големи, известността няма как да ги подмине. И точно тогава популярните големи хора имат какво да дадат на другите – вярвам, че всеки го прави по начин, който е избрал и умее…

Вероятно затова от известно време, както споменах още в началото на моята книга, ме канят да изнасям мотивационни лекции пред различни професионални общности. Приемам идеята съвсем сериозно и с усещането, че вероятно бих бил полезен с опита си от спорта на най-високо ниво, а оттам и с разсъжденията си за различни проявления от живота.

Спомням си, една от първите ми теми беше „Лидерство, лидерски качества и управление на колективи“. Бях си подготвил интересна лекция и струва ми се, мина добре. С времето обаче се оказа, че това, което се приема още по-добре от публиката, е споделянето на личния ми опит. Без притеснение разказвам примери от пътя, който съм изминал, неща, които сам съм видял или преживял. И на хората повече им харесва да слушат вдъхновяващи, истински истории. Защото какво – отваряш интернет и намираш около 4,2 млн. мотивационни речи за лидерски качества, при това поднесени от далеч по-начетени и по-добре говорещи от мен лектори; можеш да четеш или гледаш когото си пожелаеш от тях. Оказа се обаче, че тук, в нашите срещи на живо, истински ценното е да дам възможност и на хората, събрали се да чуят размислите ми, да ме питат за неща, които ги вълнуват. Получава се неповторим личен контакт – такъв, какъвто с един лектор от световна класа в интернет не можеш да постигнеш. 

Срещам се с мъже и жени от различни професии, в повечето случаи нямащи нищо общо с Нашата игра. Но това, което през годините научих от заниманията си с волейбол в чуждестранни клубове, се оказа приложимо и за компании, които или искаха нещо да променят и надградят постигнатото, или по някакъв начин да насърчат служителите си. Една от последните теми, които обсъждахме, беше за това как е правилно да се работи в колектив, в който има способни и по-способни, има мързеливи и работливи, има звезди и пчелички; как се създава подходяща атмосфера за работа и за постигане на резултати… Беше много интересно да разговаряме, а удовлетворението за мен бе, че спортният ми опит е ценен и приложим в нормалния живот, където освен да печелиш точки е не по-малко важно как реагираш на провокациите. И ако при влизането ми в общността на различни от мен хора усетих респекта им от моята известност, на финала почувствах и другото – бях полезен.

Ето така, осъзнато приел популярността си през 2015-а, постепенно разбрах нейната сила. Почувствах я най-вече когато към мен заваляха професионални предизвикателства, кое от кое по-интересно, понякога изглеждащи невъзможни, но за човек като мен – повод да проверя способностите си и на друго ниво.