Политиката е изкуство на възможното. Политиката е изкуство на момента. Политиката е изкуство на компромиса. Ако обобщим тези клишета, вероятно ще се получи нещо от рода на:

Политиката е изкуство на възможния компромис в правилния момент.

Дотук, добре. Спорно остава кой компромис е възможен и кой момент е правилен за него.

В политиката понякога се налага да сключиш договор с Дявола. Момент, който не си очаквал, ти налага компромис, какъвто не си искал. Но нямаш изход. Защото времето и обстоятелствата са вън от твоя контрол. Единственият ти лост да управляваш такава ситуация остава Дяволът и по-точно образът, който си му създал. Дяволът е другото име на Злото. Представата за него обаче, която важѝ в политиката, е човешко дело.

Важно е Злото, което си нарисувал, да бъде управляемо. Т.е., да изглежда обяснимо и победимо, така че хората да могат да живеят с него и да не се чувстват безсилни. Това рисуване е изкуството на пропагандата, за която може би ще говорим друг път.

Политическият извод от горните разсъждения е: Не се прави на Бог. Внимавай кого обявяваш за Дявол. Защото утре може да ти се наложи да сключиш договор с него – в неочакван момент и при неизбежен компромис. Не вдигай предварително политическата му цена, защото тя може да се окаже непосилна.

Миналата седмица изобилстваше от такива примери и вероятно те ще ни заливат и през следващите.

Българската дума за договор с Дявола е „сглобка“

Пример за нея е правителството на Николай Денков, просъществувало от юни 2023 г. до април 2024 г. В брак по сметка то беше подкрепено от ГЕРБ и ПП-ДБ с негласното, но видимо съдействие на все още цялото тогава ДПС.

Лукавия в случая беше двуглав – Бойко Борисов и Делян Пеевски. Либералната коалиция се съгласи да управлява с тях, след като години преди това се кълнеше да освободи българската политика от присъствието им. И дори - след провален опит да арестува и да разследва Борисов за корупция. Борисов и Пеевски дадоха на ПП-ДБ повечето министерски постове (т.е. отговорностите) и с ръцете на доскорошните си опоненти направиха част от договорените с тях промени по приемлив за себе си начин.

После събориха правителството на Денков, а Конституционният съд отмени значителна част от реформите. Пасивите от компромиса останаха основно у ПП-ДБ, които на следващите избори изгубиха половината от избирателите си и днес са изправени пред същата алтернатива – или втори път да си „легнат“ с обявения от тях „Дявол“, или да понесат нова, още по-голяма загуба на евентуални осми предсрочни избори. Предстои им традиционният български избор – на по-малкото зло. Изглежда, че не са единодушни кое е то.

Има и френска сглобка

Френските партии от десетилетия поддържаха успешен санитарен кордон около крайнодесния Национален сбор, докато той, както беше изолиран, стана първата политическа сила с потенциал кандидатката му Марин Льо Пен да спечели президентските избори през 2027 г. Днес изглежда, че да я спре може само правосъдието – прокурор я обвини в злоупотреба с европейски средства, за което тя може да получи затвор и петгодишна забрана да се кандидатира за изборни длъжности.

Льо Пен разби „Ренесанс“, партията на президента Еманюел Макрон, на европейските избори през юни и го принуди да свика извънредни парламентарни малко след тях. Те произведоха раздробен парламент, в който Сборът стана ключов балансьор. Назначеният от Макрон министър-председател Мишел Барние беше принуден да преговаря с хората на Льо Пен, т.е. да ги легитимира като допустим партньор на традиционния център.

На тази цел Льо Пен беше посветила по-голямата част от кариерата си. От политически „прокажен“, Сборът днес документирано е fréquentable (фр. такъв, с когото може да се дружи). Барние (бивш министър на външните работи и земеделието, двукратен еврокомисар и главен преговарящ от страна на ЕС за Брекзит) беше употребен в продължение на три месеца подобно на Денков, след които Льо Пен го свали в ad hoc съюз с крайната левица (втората политическа сила във Франция). Днес Льо Пен изглежда готова да сваля всяко следващо, сглобено от Макрон правителство, докато принуди президента да признае провала на политиките си и да подаде оставка.

И италианска, и холандска, и австрийска, и белгийска

Но Франция не е единствената, нарушила табуто около преживяващите подем десни популисти в Европа. Отслабени от „поликризата“ на Европа, серия десноцентристки и центристки партии влязоха в коалиция с групи, доскоро етикетирани като „крайнодесни“ и „неофашистки“, а напоследък наричани с по-малко плашещото „суверенисти“.

В Италия партията на покойния Силвио Берлускони е младши коалиционен партньор на „Италиански братя“ на Джорджа Мелони. В сряда европейското издание на „Политико“ я класира като очертаващата се най-влиятелната личност в Европа през идващата година.

„Тя е в челото на вълна, която тегли европейската политика към крайнодясното, но въпреки това успя да се утвърди като фигура, с която Брюксел може да прави бизнес (подчертаването е мое – В.П.) и сега е в позиция да стане главният мост на Европа към следващия президент на САЩ Доналд Тръмп“, написа изданието.

Преждеуправлявалите либерали в Нидерландия са също младши партньори на крайнодясната антиимигрантска Партия на свободата на Герт Вилдерс. Народната партия в Австрия беше управлявала в съюз с крайнодясната Партия на свободата, който се разпадна след корупционен скандал в последната. Белгийските партии отдавна скъсаха санитарния кордон около националистическия, антиимигрантски, републикански и сепаратистки Нов фламандски алианс. Той беше част от предишно правителство начело с либерала Шарл Мишел, а днес лидерът му Барт де Вевер е номиниран от краля да състави правителство и води преговори за това.

Има и европейска

Неин архитект е лидерът на Европейската народна партия Манфред Вебер, а главен бенефициент – председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен. Въпреки реториката си против евроскептиците, те не се отказаха от подкрепата им в ред гласувания, включително - от гласовете на някои от консерваторите при избора на самата Фон дер Лайен за втори мандат. Тя и Вебер не затръшнаха изцяло вратата пред евроскептичната десница, защото Комисията и отделно самата ѝ председателка не се радват на пълна подкрепа сред евродепутатите от проевропейските партии, включително в дясноцентристката Европейска народна партия на Фон дер Лайен.

Това ясно пролича при утвърждаването на целия Колегиум на комисарите в парламента – с 370 гласа „за“, т.е. само с девет над минималното необходимо мнозинство. Отворената врата към „забранените“ доскоро партньори идва да покаже на принципните критици на Фон дер Лайен сред проевропейците, че тя може и без тях и те биха били губещите, ако решат да разсипят мнозинството на втората ѝ комисия.

Вероятно ще се наложи трансатлантическа

Тръмп вече не е мръсна дума. Той е популист, с който се налага да се прави бизнес. Защото иначе… Всички европейски лидери, които ликуваха при избора на демократа Джо Байдън за президент на САЩ преди четири години, сега се надпреварваха да поздравяват главния му републикански опонент за победата. В поздравлението си Урсула фон дер Лайен дори му предложи сделка – Европа да купува повече американски газ. Предстои да видим дали от тази оферта ще излезе сглобка.

И украинска

„Победа“ вече не е ключовата дума при срещите на украинския президент Володимир Зеленски със западни лидери. От избора на Тръмп тя е изместена от „мир“. Дори - в посланията на Зеленски, където мир задължително върви с прилагателното „справедлив“. Това ясно се видя на срещата на Зеленски, Тръмп и Макрон в Париж на 8 декември.

Все повече се говори за гаранциите за сигурност на неокупираната от Русия Украйна и все по-малко - за териториалната цялост на Украйна. Темата за разполагане войски на страни членки на НАТО в контролираната от Киев част от страната след евентуално прекратяване на огъня е на масата, макар и преговарящи около нея още да няма.

Светът вече мисли за историческа сглобка. И очаква да види възможна ли е и на каква политическа цена. Върховната представителка на ЕС във външната политика и сигурността, естонската либералка Кая Калас, май остана сама по върховете на ЕС да призовава за победа на Украйна. Още при сформирането на втората си комисия обаче дясната Фон дер Лайен предварително оряза ресора и съответно - властта на Калас заради опита си с непослушния испански социалист Жозеп Борел, от когото Калас пое поста. По тази тема – друг път.

Очертава се и сирийска

Едно от най-трудните неща в сирийската криза беше (и още е), че в нея няма „добри“. За свободния свят изборът между диктатора Башар Асад и опозицията му, съставена предимно от ислямисти, изглеждаше като задача без решение. В светкавична офанзива, главната опозиционна фракция, ислямистката „Хаят Тахрир аш Шам“ (ХТШ), на 8 декември превзе столицата Дамаск, сваляйки режима на Асад след 54 години кървава диктатура на неговия политически клан.

Диктаторът и семейството му избягаха в Русия, чийто президент Владимир Путин им даде политическо убежище. Демокрациите от двата бряга на Атлантика приветстваха падането на Асад и се зачесаха по главите какво да правят с новите силни на деня в Сирия. Контактите с ХТШ са табу. Въоръжената групировка, която до 2016 година беше част от Ал Каида, е в черния списък на ЕС на терористичните организации.

Сирия като държава също е под международни санкции заради репресивния режим на сваления ѝ президент.

Лидерът на ХТШ Мохамед ал Джолани твърди, че групировката му е скъсала с радикалното си минало и се стреми да върне Сирия към мира, единството и търпимостта след 13 години война с половин милион жертви и милиони разселени. Вашингтон определи сигналите на ХТШ като положителни. Подобни изглеждат и първите оценки в Брюксел. Но и едните, и другите са предпазливи и думата, която обобщава днешната ситуация е неизвестност.

Ще установи ли ХТШ шариат или ще поеме пътя на демократичен преход и национално помирение? Ще опази ли Сирия цяла, ще помири ли враждуващите религиозни и етнически лагери, ще спазва ли правата на човека и на малцинствата, ще прекъсне ли външните намеси – особено от Иран. Как ще се развият отношенията с Израел? Едно от неудобствата на политиката е, че се налага да работиш с това, което имаш, а не с това, което искаш. Т.е. сглобките, с всичките им рискове, са неизбежни. Арабската пролет не роди демокрации на мястото на съборените диктатури. Тези режими бяха толкова варварски, че бяха създали огледална на себе си опозиция, предимно ислямистка. Затова след тях дойдоха граждански войни (Сирия, Йемен, Либия), кратко ислямистко управление, свалено с военен преврат (Египет), ислямизация и възстановяване на авторитаризма (Тунис). През 2011 г. бившият председател на Европейската комисия Жозе Барозу говореше в подкрепа на Арабската пролет и призоваваше Европа, „да не пропуска срещата си с историята“. Тринадесет години по-късно Европа още не знае какво точно да прави на тази среща, от която досега получи само несекващи миграционни вълни и тероризъм.

Жулиен Барн-Дасѝ, програмен директор в Европейския съвет по външна политика препоръчва на ЕС да подкрепи мирен и демократичен преход в Сирия под егидата на ООН и следната рецепта за сглобка: Европа „да засили взаимодействието с Турция, която има влияние върху бунтовниците, за да настоява за приобщаващ подход. Това ще включва предоставяне на политически път на сирийските кюрди към интеграция в новите сирийски държавни структури, който отговаря както на техните нужди, така и на опасенията на Турция относно кюрдската автономия“. Според Барнс-Дасѝ европейските държави „могат също да стимулират продължаващото умерено поведение на ХТШ, включително чрез пряко ангажиране и освобождаване от санкции, ако групировката подкрепя приобщаващ подход“.

Очевидно е, че като начало ЕС ще се нуждае от посредници за контакти с ХТШ и Турция е главният сред тях. „Имаме нужда от регионалните актьори… не можем да действаме самѝ“, каза първият дипломат на ЕС Кая Калас пред журналисти в Брюксел. „ХТШ не беше най-миролюбивата организация“, но „регионалните играчи казват, че трябва да направим всичко възможно да поддържаме спокойствието, да избегнем нова гражданска война и да предотвратим радикализацията… Трябва да избегнем повторение на сценариите на ужаса в Ирак, Либия и Афганистан“.

Министрите на външните работи на ЕС ще се срещнат в понеделник в Брюксел, за да обсъдят какво да правят със Сирия. Евентуалното изваждане на ХТШ от списъка на терористичните организации изисква единодушие. В ЕС то се постига най-трудно. Настроенията днес са по-скоро „да поживеем и да видим“. Организацията ще бъде наблюдавана и съдена по действията ѝ.

Една неуспяла сглобка

Месеци преди да падне Асад, Мелони беше оглавила инициатива на група страни в ЕС, които поискаха Съюзът да нормализира отношенията си с режима в Дамаск, за да ограничи потока от сирийски бежанци към Европа. Групата включваше Австрия, Хърватия, Кипър, Чехия, Гърция, Словакия и Словения. На 15 юли те поискаха от Комисията да номинира специален пратеник за Сирия и да обмисли създаване на сигурни зони за бежанците в страната. Италия даже отвори отново посолството си в Дамаск. В писмото се казваше, че стратегията на ЕС към Сирия е остаряла, че „ситуацията на място … се е променила значително“ и че сирийският режим контролира 70 на сто от територията на страната. ЕС следователно се нуждае от „нов подход“, който да позволи връщането на сирийските бежанци в родината им, се казваше в писмото. Фон дер Лайен реагира положително – с неофициален документ, предлагащ по-гъвкаво използване на фондовете за възстановяване и номинация на специален пратеник за Сирия. Сега тази реакция ще трябва да бъде ревизирана с оглед на актуалните условия.

И една бежанска

Падането на Асад беше сигнал за ред държави да заговорят спиране на убежището за сирийски бежанци и за връщането им у дома. Комисията се въздържа да препоръча решения на националните столици и ги посъветва само да следят внимателно развитието на обстановката в страната. В края на краищата, даването на убежище и връщанията са в полето на националните правомощия. ЕС няма свой списък на сигурните страни, такъв има всяка от държавите му членки. Австрия, Германия, Дания и Швеция съобщиха, че замразяват процедурите по даване на убежище на сирийци. Италианското и френското правителство обявиха същите намерения. Съгласно европейското законодателство националните власти могат да отлагат решенията си относно убежището. Има обаче и общи европейски изисквания в тази област. Всеки случай трябва да се решава индивидуално. Завръщанията трябва да бъдат „безопасни, доброволни и достойни“ (каквото и да значи това). По молбите за убежище държавите трябва да се произнасят не по-късно от шест месеца от подаването им. При извънредни обстоятелства процедурата може да бъде удължена, но не повече от 21 месеца. Сирийските бежанци са само частен случай на общия миграционен проблем на ЕС. Политиката на отворени врати, отразена в съществуващото acquis communautaire, изглежда върви към края си под десен натиск и със съдействието на втората Комисия на Фон дер Лайен. В сряда тя публикува съобщение, с което по изключение позволява на държавите членки, граничещи с Русия и Беларус да не спазват законовата забрана за връщане на бежанци, когато последните са използвани като средство за дестабилизация в хибридната война. „При никакви обстоятелства не трябва да се позволява на автократите да използват нашите европейски ценности срещу нас“, каза Фон дер Лайен.

***

Искам ли да кажа с всичко написано дотук, че червените линии, които чертаем около ценностите ни, са винаги относителни и еластични? Не. Искам да кажа, че те са крайно средство, което трябва да се използва премислено и внимателно. Защото понякога могат да се обърнат срещу нас. Употребата им за малки, конюнктурни и себични цели ги обезценява и в едни момент те престават да ни пазят, защото никой вече не ги приема сериозно. Няма нищо по-безнадеждно от паднало табу.