Мащабен, проникновен и изпипан до съвършенство, за първи път на български излиза романът „Сингапурска хватка“ от Дж. Г. Фарел. Великолепният завършек на емблематичната „Имперска трилогия“, който може да се чете напълно самостоятелно, прави безкомпромисен разрез през сърцевината на Британската империя. Книгата с логото на издателство „Кръг“ е в превод на Владимир Молев и с корица от Милена Вълнарова. 

Романът ни отвежда в Сингапур в навечерието на Втората световна война. Богатият и влиятелен Уолтър Блакет управлява една от най-могъщите търговски къщи в региона, докато неговата дъщеря се бунтува срещу плановете му за брака ѝ и сякаш напук избира най-неподходящите красавци за свой бъдещ съпруг. Облаците на неизбежна катастрофа се задават на хоризонта, но животът продължава в ритъма на ежедневието – до съкрушителния удар на японската армия, който преобръща безброй човешки съдби и разтърсва основите на колониалния свят... 

„Сингапурска хватка“, както и предишните романи на Фарел – „Вълнения“ и „Обсадата на Кришнапур“ – стъпва върху действителни събития и е плод на задълбочено изследване на исторически извори и архивни материали.

Джеймс Гордън Фарел (1935 – 1979) е роден в Ливърпул в англо-ирландско семейство. Като студент в Оксфорд се разболява от детски паралич, прекарва почти година на легло и здравето му остава завинаги увредено. Заради заболяването се отказва да учи право и се прехвърля във френска и испанска филология. След завършването на университета пътува много, известно време преподава в Париж, обикаля из Испания и Мароко, а от средата на 60-те години се установява в Лондон и се посвещава на писането. Благодарение на успеха на романите си през 1979-а си купува къща в Югозападна Ирландия и се премества да живее там. Няколко месеца по-късно загива при риболов по време на буря. 

* * *

Из „Сингапурска хватка“ от Дж. Г. Фарел

Снимка "Кръг"

Като цяло семейство Блакет имаше защо да е доволно от спокойния и все по-охолен живот, на който се наслаждаваше в Сингапур през 1937 година. В двете десетилетия след Голя­мата война само един-два пъти се беше случило някое произ­шествие да обезпокои душевния им мир, и то не беше нищо сериозно. Вярно, голямата им дъщеря Джоун като че ли има­ше склонност да се забърква с неподходящи ухажори… но без това няма как да се мине в семейство с поотраснали деца.

За разлика от съпругата си Силвия, която за известно време изгуби съня си, първоначално Уолтър беше склонен да приеме спокойно това развитие на нещата. Джоун неот­давна се беше върнала от девическо училище в Швейцария и очевидно ù беше трудно да се установи в Сингапур, далеч от приятелите си в Европа. Тя се бунтуваше, обливаше с пре­зрение провинциалните порядки на Проливите и навярно това беше съвсем естествено, предполагаше Уолтър, след като си бил в такова училище (между другото, училището беше идея на майка ù). С времето щеше да ù мине.

Забъркването ù с първия такъв младеж, капитан от воен­новъздушните сили без пукната пара, с когото един бог знае къде се беше запознала, по всяка вероятност беше просто проява на бунт. Даже и самата Джоун не си беше направила труда да се преструва, че от връзката им може да излезе нещо. Освен това тя много добре знаеше какво мислят родителите ù, които нямаха особено високо мнение за воен­ните, дори и за генералите и маршалите, които повикът на дълга беше запратил в Сингапур, та какво оставаше за един капитан. Уолтър така и не беше зърнал въпросния ухажор, защото Джоун беше проявила благоразумието да не го води у дома. Той търпеливо я беше изчакал да се вразуми и с леко раздразнение беше обяснил на жена си, че сълзите и кършене­то на ръце са пилеене на енергия, която би могла да вложи с по-голяма полза другаде, тъй като не след дълго Джоун ще се осъзнае със или без помощта на майчините си сълзи. Макар да отне повече време, отколкото Уолтър очакваше, накрая увереността му се оправда. Джоун беше разкарала капитана също толкова потайно, колкото и го беше намерила. И поне за известно време спокойствието се беше завърнало в дома на семейство Блакет.

В един момент обаче госпожа Блакет, посягайки да опипа материята на една от памучните рокли на Джоун, най-не­очаквано се беше натъкнала на нагънато листче. А, какво е това? Нещо, останало след прането? Случайно или не, госпо­жа Блакет беше стиснала тънкия плат точно там, където беше джобът на роклята на дъщеря ù. Джоун, която беше в роклята в този момент, се изчерви и отговори, че не е нищо важно, просто някакво листче. „В такъв случай – заяви гос­пожа Блакет – най-добре веднага да го изхвърлим, не бива да носим из джобовете си ненужни неща, защото дрехата се из­дува грозно.“ Пръстите ù светкавично бръкнаха в джоба и измъкнаха пагубното листче (Така и подозираше! Любовно писмо!), преди Джоун да успее да избяга. Последвалата разправия, виковете, тръшкането и тропането с крак стиг­наха чак до Уолтър, който по това време беше горе в тоа­летната си стая, потънал в размисли за търговските дела на компанията. Той зачака бурята да отмине, но тъй като нямаше признаци тя да утихне скоро, накрая се принуди да слезе, притеснен да не си пукнат някой кръвоносен съд в яростта си. Появата му веднага укроти майката и дъще­рята: те го гледаха с невиждащи очи, гърдите им все още се издигаха и спускаха развълнувано, лицата им бяха мокри от сълзи. Уолтър веднага изпрати Джоун в стаята ù и след като тя излезе, напомни на жена си, че я е предупредил да приема тези неща без излишни вълнения.

– Истината е, мила моя, че от твоите емоционални из­блици няма никаква полза. Даже напротив. Много ми е инте­ресно какво в крайна сметка разбра за въпросния млад мъж в резултат на тези викове и крясъци. Според мен… нищо.

Прав беше. Госпожа Блакет провеси глава. Джоун била за­явила, че по-скоро ще умре, отколкото да разкрие каквото и да било за него, къде са се срещнали, къде работи, даже как се казва.

– Казва се Бари – въздъхна Уолтър, който набързо беше прегледал писмото – и мога да ти кажа даже къде работи, тъй като е използвал бланка на компанията. А къде са се срещнали, няма абсолютно никакво значение. Само си раз­дразнила Джоун. Отсега нататък бъди така добра първо да се посъветваш с мен, преди да обсъждаш с Джоун приятели­те ù. Ще отида да поговоря с госпожицата.

Уолтър замислено се заизкачва по стълбите. До този мо­мент той не беше отделял особено внимание на въпроса за брака на дъщерите си. А този въпрос несъмнено беше изключително важен, и то не само за Джоун, и не след дълго и за Кейт, по-малката му дъщеря, а и за компанията. Все пак един заможен човек не може да остави дъщеря си да се омъжи за първия срещнат авантюрист. Един такъв брак неминуе­мо щеше да доведе до катастрофа. За Джоун със сигурност щеше да е по-добре – пък и за „Блакет и Уеб“ също така, – ако тя се съгласи да се омъжи за някого със същото положение в колонията.

В интерес на истината в Сингапур имаше двама-трима младежи, с които можеше да се сключи един такъв задоволи­телен съюз, а предвид прелестите на Джоун те не биха си и мечтали за нещо по-добро. Само че когато след завръщането ù от швейцарското училище ù предложиха да помисли за по­добен брак, Джоун се възмути от дъното на душата си. Тази идея ù се струваше пошла и отживяла. Щяла да се омъжи за когото си реши. Естествено, на свой ред възрастните Бла­кет се възмутиха. Уолтър ù зададе въпроса защо е плащал толкова пари за скъпото ù училище, след като то не ù е на­било в главата как стоят нещата на този свят. Джоун обаче не отстъпи и баща ù бързо стигна до извода, че най-добрият подход е да проявят търпение. Ще почакат да видят какво ще стане, като деликатно отпращат неподходящите кан­дидати. Въпреки току-що разигралата се сцена той беше все така непоклатимо убеден, че Джоун е разумно момиче и няма да остане дълго привързана към мъж, когото родителите ù не одобряват.

Докато се качваше по стълбите, Уолтър обмисляше да скастри дъщеря си и да ù нареди да не се вижда повече с въпросния младеж. Вместо това накрая отново реши да заложи на здравия ù разум и каза само: „Джоун, миличка, нямам нищо против да флиртуваш, стига да си разумна и да не направиш някоя глупост, за която после ще съжаляваш. Но все пак не бива да тревожиш майка си. Отсега нататък, моля те, бъди по-дискретна и крий любовните си писма на сигурно място“. Джоун, която беше очаквала нов скандал, го изгледа смаяно, но той ù подаде писмото, предизвикало цялата олелия, без да добави и дума повече.

Дали не поемаше огромен риск за бъдещето на дъщеря си с мекото си отношение? Госпожа Блакет като че ли беше на това мнение. Уолтър обаче я успокои. Разбирал се добре с директора на компанията, на чиято бланка беше написано любовното писмо, и двамата се виждали често в клуба. Бил убеден, че ако се стигне до най-лошото и Джоун продължи да проявява интерес към младежа, само с една дума можел да уреди да го преместят далеч от Сингапур (и чак обратно в Англия, ако се наложи). Оказа се, че тази намеса не е необхо­дима: на определена възраст няма нищо по-пагубно за енту­сиазма от позволението и одобрението на родителите. На „Бари“ (който и да беше той) му беше позволено да остане в Сингапур, ако и с обляно в кърви от несподелената любов сърце.

По някое време на госпожа Блакет ù мина през ума, че най-добрият начин да не допусне Джоун да се занася с неподхо­дящи кандидати, е като я заобиколи с подходящи. Вярно, в Сингапур имаше сериозен недостиг от такива, но можеше да направи списък с наличните и да види какво ще излезе… Проблемът на Джоун беше, че не познава такива младежи. И за да го реши, госпожа Блакет предложи веднъж седмично да кани по един-двама внимателно подбрани млади мъже на чай. Ще помолят Джоун да поеме ролята на домакиня, Уолтър също трябва да е там, за да държи нещата под око. Как му се стру­ва? Идеята е добра, нали?

Уолтър не беше сигурен. Съмняваше се, че Джоун ще про­яви интерес към някого от одобрените от майка ù младе­жи. Съмненията му нараснаха още повече, когато видя изготвения от съпругата му списък. В крайна сметка обаче се съгласи, отчасти защото не виждаше причина да не позволи на жена си поне веднъж да стане на нейното, и отчасти за­щото имаше една тайна слабост. Въпросната слабост, тъй безобидна и незлобива, че почти можеше да мине за добро­детел, беше да поучава, като човек врял и кипял, младите мъже, които тепърва правят първите си стъпки в живота. И затова, когато следобедните гостувания започнаха, ста­на така, че докато Джоун предизвикателно седеше здраво стиснала устни, а от зелените ù очи полъхваше хлад като от две камъчета, Уолтър от минута на минута все повече се оживяваше и си прекарваше прекрасно. Госпожа Блакет през цялото време трескаво местеше поглед от съпруга си към дъщеря си и от нея към младия гост, като се мъчеше да прецени какво впечатление оставят един у друг. В ин­терес на истината обикновено младият мъж изглеждаше леко стреснат от безкрайните словоизлияния на Уолтър: все пак това беше Блакет от „Блакет и Уеб“, важна личност в Проливите, и родителите му строго му бяха заръчали да внимава да не го засегне и поне веднъж да се държи както по­добава.