Клуб Z е и винаги ще бъде демократична медия, затова и сблъсъкът на виждания, мнения и коментари на журналистите, които работят в нея, винаги ще се поощрява. Именно част от такъв "сблъсък" е и днешния текст, който се явява отговор на коментар на колегата Любен Обретенов.

В него той изразява мнението, че лявото и дясното не би трябвало да воюват и че "не е задължително обаче тези две понятия и политически философии да са в ожесточено противопоставяне."

Според мен обаче става дума за политологически и икономически неточности, които създават основата за грешен основен извод. Ще се опитам да ги обясня тук. 

Какво защитават дясното и лявото? 

"Най-общо класическото дясно защитава интересите на по-предприемчивите, а от там и по-богатите. Тези, които създават работните места.

Класическото ляво представлява хората, които разчитат най-вече на труда си. И изпълват със съдържание същите тези работни места."

Това не е вярно. 

Митологема е, че дясното стои само зад бизнеса, а лявото - зад работниците, защото - на първо място - и предприемачите са работници. Дори вероятно работят повече от своите служители. Техният труд просто струва по-скъпо, защото създаването на производство или услуга, каквото и да прави техният бизнес, изисква много повече от отделената за работника задача. 

Освен това, както отбелязва бащата на съвременния капитализъм Адам Смит, предприемачите създават блага за всички, а не само за себе си. Според него, алчността - казано грубо, и егоизмът на предприемача са положителни качества, защото развивайки себе си, той неизбежно и може би дори без да иска, увеличава капитала и богатството на цялото общество. Тоест - увеличава богатството и на непредприемачите. 

В същото време класическото ляво просто твърди, че представлява хората на труда или т.нар. служители. Да, дълго време синдикалните организации правят точно това, но те не са политически субекти и не могат да бъдат класифицирани по класическите политологически наративи. 

Следващото:

"Хората, които са привърженици на класическото ляво, са много повече като брой от онези, които са част от класическо дясно. Така е било и така ще бъде.

Това е от голямо значение, особено в условията на демокрация, при която гласовете все пак се броят. Не се теглят, всички гласове имат еднаква политическа тежест."

Да се хванем за първата част от това съждение. Защо хората, които са привърженици на класическото ляво, да са повече от тези на дясното. Има ли основа на това твърдение? Защо хората да са привърженици на високите данъци, на голямата и намесваща се навсякъде държава? Защо да предпочитат да бъдат ограничени от държавата, вместо да изкарват парите си с достойнство и право на труд, което зависи от тях и техните способности, а не от милостта на политиците? 

Из целия свят има цели държави, които се управляват с десетилетия от десни правителства. Напротив - ако погледнем картата, тези, които представляват класическото ляво, не могат да се нарекат управляващо мнозинство в света. 

Да, в Европа има много страни, които се определят като социални и левичарските икономически състояния са често срещани, но тези страни са забогатели с десни политики - без нито едно изключение. Нито едно. 

Суровото ляво, онова с ограниченията, голямата държава и контрола над всичко в икономиката, съществува в много малко страни, повечето от които - несвободни. 

Десни ли са работодателите? 

"Една част от българските работодатели, например, не са десни. Те отказват да приемат и не се опитват да подобрят реалността, според която заплатите у нас са ужасяващо ниски.

Като едни истински левичари те живеят в измислена от тях реалност. Според тяхната реалност хората в България са бедни, само защото са мързеливи и необразовани."

Няма да коментираме дали част от българските работодатели са десни или не. Но ще коментираме твърдението, че отказват да приемат реалност, в която заплатите у нас са ужасно ниски. 

На първо място - средната работна заплата в България расте през всяка една година от 1997 г. насам, може би с изключение на пандемичната 2020 г. Всяка една година! Тази средна работна заплата се формира от осредненото възнаграждение в страната във всички градове и сектори и - изненада - се плаща от работодателите. Тоест - работодателите са тези, които вдигат заплатите през всичките тези години.

И не, работодателите не живеят в реалност, според която хората в България са бедни, само защото са мързеливи и необразовани. Реалностите в икономиката са такива, че се плащат заплатите, които работниците изработват. Да, има и нелоялни работодатели, но те отпадат от пазара естествено, защото - както правилно твърди в свое съждение Любо Обретенов малко по-долу - "Работниците също са вид предприемачи. Трудът е тяхната стока и те я продават там, където ще получат най-добра цена за нея."

Истина е обаче, че производителността на труда у нас е около 50% от европейската и че голяма част от служителите трябва да бъдат допълнително обучавани, за да вършат онова, за което са наети. А това е допълнителен разход в труд и време. 

Следващо твърдение: 

"Работодателите у нас се опитват да решат проблема с недостигащата работна ръка като наемат хора от трети страни. Само че те не са нито по-работливи, нито по-образовани и на всичкото отгоре също не се задържат много в България при тези заплати."

Нека да е ясно - работодателите не внасят работна ръка от трети страни, защото там хората са по-работливи. Внасят я, защото в България работната ръка недостига. Напротив - внасянето на работници е още по-голям разход за работодателите, защото по закон те са длъжни да платят самолетните билети, да поемат настаняването и храната на тези работници. 

Още повече това твърдение се бие със следващо такова на колегата: 

"Ако заплатите в България са сходни като размер със социалните помощи, то нормално е да има много хора, които въобще да не работят."

В България няма "много хора, които въобще не работят". Напротив - пазарът на труда е тотално пренапрегнат, а безработицата е на рекордно ниско ниво. До състояние, в която е вредна за икономиката и показва, че нещо нездравословно се случва на този пазар. Най-вече - че няма достатъчно работници, които да поемат търсенето. Последните изчисления показват, че безработните у нас са 125 000, а бизнесът се нуждае от над 250 000 души. Тоест - дори всички те да заработят, пак няма да са достатъчно. А тези, които влизат в графа безработни в момента - една голяма част от тях - се водят т.нар. трайно безработни. Или иначе казано - тези, които не искат да работят. 

И за да завършим темата със заплатите, ето каква е истината - заплатите в България през последните години се вдигат с рекордни темпове и страната се нарежда сред първите в ЕС по този показател. Но това не е добре. Причината за тези ръстове са в демографския срив, който кара работодателите да наемат всеки само и само да работи като дават по-висока заплата от конкуренцията. Този работник не изработва заплатата си и така бизнесът прехвърля този разход върху крайната цена на продукта или услугата си. 

От друга страна държавата постоянно вдига административно минималната заплата и така притиска работодателите  да вдигат средната. Държавният сектор у нас е по-добре платен от частния и това изкривява пазара допълнително. Държавата се конкурира - така излиза - за работници с частния сектор. 

Да, заплатите трябва да растат, но според икономическите закони. А не според желанията ни. 

Дясното си е дясно, лявото си е ляво

В заключение - именно разнобоят между дясно и ляво е двигателят на идеологията в политиката и така трябва да остане. Проблемите са ясни, но те имат два вида решение - с десни или с леви политики. Поне що се отнася до икономиката. И двете политики са легитимни, но амалгамата между тях доведе до това, което имаме сега - пазарна икономика с тежка намеса на държавата.