Клуб Z е и винаги ще бъде демократична медия, затова и сблъсъкът на виждания, мнения и коментари на журналистите, които работят в нея, винаги ще се поощрява. Именно част от такъв "сблъсък" е и този текст, който изразява теза, обратна на коментара на Йордан Бързаков “Защо Тръмп е полезен за Европа”.

Некоректно е да се твърди, че Доналд Тръмп не е споменал нищо за Украйна в първата си реч като 47-ия президент на САЩ.

Напротив, ето го цитата:

"Имаме правителство, което е предоставило неограничено финансиране за отбраната на чужди граници, но отказва да защити американските граници или, което е по-важно - собствения си народ. Не бива да позволяваме това да се случва."

Кои може да са тези "чужди граници", ако не украинските? Ето част от реч на Тръмп пред симпатизанти от януари 2022 г., която трябва да разсее всички съмнения:

"Всеки във Вашингтон е обсебен от това как да защити границата на Украйна, но най-важната граница в света не е границата на Украйна, а границата на Америка".

Три години по-късно, изпълнени с пролятата кръв на стотици хиляди украинци, границите им остават все така "чужди", не границите на предполагаем бъдещ партньор в НАТО и ЕС - просто "чужди". Този извод за вътрешния свят на Тръмп би ни изненадал, само ако не сме наясно, че тръмпистите в Камарата на представителите, под диктовката на своя лидер, месеци наред блокираха десетки милиарди долари в подкрепа за Украйна. Това забавяне бе сред водещите фактори за падането на Авдеевка - непревземаема украинска крепост от 2014 г. насам.

Но да се върнем към 47-ия президент, който на 21 януари постави под прицел самия ЕС. Посочвайки търговския дисбаланс между САЩ и блока, той отбеляза:

"Европейският съюз е много, много лош за нас. Така че скоро ще бъде подложен на мита. Това е единственият начин... да има справедливост".

Ако епитети като "лош" и "чужди" се превърнат в устойчив рефрен на втория мандат на Тръмп спрямо т.нар. партньори отвъд Атлантика, тогава ощетени няма да са само Украйна и Европа. САЩ сами ще си навредят.

Това би се оказало наследството на амалгамата от дивашки протекционизъм и самоубийствен изолационизъм, познат под името Доктрина „Америка на първо място“.

"Инвазия на Гренландия? Защо не"

Да разгледаме казуса "Гренландия". Логично е американският президент да проявява интерес към датския остров – покрай него минават търговските маршрути на бъдещето, на територията му се са намира огромно количество необработени природни ресурси, а Китай и Русия разширяват дейността си в арктическото пространство.

През 2019 г. Тръмп изненадващо изпрати предложение да закупи територията, което бе отхвърлено от Копенхаген. Оттогава досега републиканецът така и не е дефинирал в публичното пространство прагматична цел при хипотетични преговори с Дания относно Гренландия.

Вместо това в началото на януари т.г. Тръмп предупреди скандинавската страна, че ако не склони да се раздели доброволно със своята територия, не изключва вариант за военна инвазия. И приветства разпалването на напрежение между инуити и датчани, в опит да предизвика отцепване на Гренландия, за да я погълне впоследствие.

Истинската "Америка на първо място"

Подобно поведение на Тръмп би било допустимо само при наличието на извънредна екзистенциална заплаха за Америка, идваща откъм територията на острова. Такава отсъства.

През 1946 г. президентът Хари Труман, осъзнавайки, че островът може да се превърне в плацдарм за съветска атака, предлага на Дания 100 млн. долара в злато (плюс парче земя в Аляска), за да го купи. Получава категоричен отказ. Вместо да заплашва острова с инвазия, три години след неуспешния сондаж Труман съблюдава основаването на НАТО в чийто състав влиза и Дания. Тук някъде страховете, че от Гренландия може да бъде извършена атака към САЩ, са погребани.

В тази договорка откриваме пример на простата рецепта, благодарение на която Америка зае доминираща позиция на международната сцена след Втората световна война. Тя е функция на мълчаливото съгласие на западните ѝ съюзници да я възприемат като "първа сред равни", да подкрепят външнополитическите й инициативи, дотолкова доколкото не влизат в сериозен конфликт със собствените им интереси, и може би най-значимото – да не задълбочават връзките си със стратегически противници на САЩ. В замяна Америка пое водеща роля в отбраната на своите партньори, преглътна търговския си дефицит спрямо тях и отказа да ги подложи на безспирен шантаж за щяло и нещяло, въпреки своето политическо, финансово и военно надмощие.

Антагонистична и алчна "Америка на първо място" в средата на миналия век щеше да доведе до срутване на антикомунистическия блок, до ръст на блуждаещите между двата полюса "дьоголовци" и до увеличаване на относителната сила на СССР.

За щастие на Европа Вашингтон през онази епоха осъзнаваше, че "Америка на първо място" поставя политическите ползи от развитието на мрежа от доволни съюзници над данните под линията в една "екселска таблица".

"Путин има право"

Някои симпатизанти на Тръмп биха оправдали агресивната му реторика с маниера му на водене на преговори по принцип – президентът поставя крайни условия за сключване на споразумение, за да може окончателният вариант на сделката да се доближава повече до оптималната му цел.

"Не че Тръмп планира да извърши инвазия на острова, но заплахата от такава няма ли да убеди датчаните, например, да допуснат още една американска база на своя територия?", биха попитали те.

Освен, че това поведение е деструктивно, то не отговаря на истината. Заплахите на Тръмп срещу Дания контрастират на почти умолителния тон, с който увещава Путин да седне на масата на преговори в публикация в Truth Social на 22 януари:

"Не искам да нараня Русия. Обичам руския народ и винаги съм имал много добри отношения с президента Путин - и то въпреки измамата на радикалната левица "Русия, Русия, Русия". Никога не трябва да забравяме, че Русия ни помогна да спечелим Втората световна война, като загуби почти 60 000 000 души (…). Ако не сключим "сделка" и то скоро, нямам друг избор, освен да наложа високи такси, мита и санкции върху всичко, което се продава от Русия за Съединените щати и различни други участващи страни!"

След победата на Тръмп на изборите през ноември, Володимир Зеленски изрази готовност да подпише сделка, с която да се откаже от освобождаването на окупираните украински земи по военен път. В замяна украинският президент поиска най-сигурната гаранция против бъдеща руска агресия – членство в НАТО за територията под контрола на Киев.

Позицията на Кремъл остава непроменена от началото на войната, след като бе принудена да си признае, че не може изцяло да погълне съседката си. Москва настоява: да запази контрола върху завладените земи, да се отменят санкциите, Украйна да обяви международен неутралитет (да е вън от НАТО) и да се демилитализира. Така примирието според руските изисквания де факто е подготовка за последваща инвазия.

Какво направи Тръмп? На брифинг в началото изрази симпатия към позицията на Путин за членството на Украйна в НАТО:

"Голяма част от проблема е, че Русия - в продължение на много, много години, много преди Путин - казваше: „Никога не може да има присъствие на НАТО в Украйна“. Сега, те казват това. Това е като издялано на камък. И в един момент Байдън каза: „Не. Те трябва да могат да се присъединят към НАТО.“ Е, тогава Русия ще има някого точно на прага си и бих могъл да разбера чувствата им по този въпрос", обяви Тръмп.

Ако президентът действително е възнамерявал да уговори най-добрата възможна сделка за Украйна, какъвто би трябвало да е ангажиментът му като предполагаем съюзник на Европа, той трябваше да започне със заплахата от високи мита и санкции заедно с изискването Русия да приеме членството на страната в НАТО. Това трябваше да е екстремната му предварителна позиция, щом такъв е бил стилът му на преговаряне, от която да изкопчи някакъв компромис, който би гарантирал под някаква форма сигурността на Украйна. Вместо почти извинително да предупреждава руския колега, че може да унищожи икономиката му.

"Направете Запада велик отново"

Каква е разликата между Дания и Русия. Някои биха посочили, че едната страна е членка на НАТО, а другата – враг на алианса.

Тръмп забелязва други отличителни белези. В лицето на Дания той вижда една беззащитна дребна държавица, с която може да се гаври. В лицето на Русия – ядрена държава, със силна армия и "железен" лидер.

При управлението на Тръмп Америка не е истинска съюзничка на Европа. Републиканецът приветства "Брекзит" и насърчава фигури, които сеят раздор в ЕС като Виктор Орбан и Роберт Фицо. Ако зависеше от Тръмп, съюзът вероятно щеше да се разпадне. По-лесен би бил животът на 47-ия президент, ако се разправя с 27 отделни "Дании", отколкото с един блок. Да, "политическо джудже и военен червей", но "икономически гигант", който би отвърнал подобаващо на задаващите се мита от Америка.

Тези неща не са тайна за Брюксел и това се вижда от речта на Урсула фон дер Лайен в Давос.

"Вярвам, че трябва да се ангажираме конструктивно с Китай – да намерим решения в наш взаимен интерес. През 2025 г. се навършват 50 години от дипломатическите отношения на нашия съюз с Китай. Виждам го като възможност да ангажираме и задълбочим отношенията си с Китай и, където е възможно, дори да разширим нашите търговски и инвестиционни връзки. Време е да преследваме по-балансирани отношения с Китай в дух на справедливост и реципрочност. (...) Нашите ценности не се променят. Но за да защитим тези ценности в променящия се свят, трябва да променим начина, по който действаме. Трябва да търсим нови възможности, където и да се появят. Това е моментът да се ангажирате отвъд блоковете и табутата. И Европа е готова за промяна".

Председателката допълни също, че ще пътува с екипа си от еврокомисари за Индия през идните месеци, за да "актуализира стратегическото партньорство с най-голямата страна в света".

ЕС е принуден да диверсифицира източниците си на икономически просперитет чрез сближаване с режими, които редовно критикува заради нарушенията им на правата на човека.

В това се и състои отслабването на САЩ и ЕС. Помежду им постепенно се отваря пропаст, над която мост в обозримото бъдеще няма да бъде построен. Не и докато в Белия дом се помещава личност, за която съюзите са нещо "чуждо". През това време авторитарни режими като Китай, Русия, Иран и Северна Корея активно ще си съдействат, за да унищожат установения след края на Студената война международен ред и да приветстват новата епоха на мултиполярния свят.