Жива легенда. Кралица на френското кино. Любимка на велики режисьори. Ослепителна красавица. Фатална жена. Всички тези определения важат с еднаква сила за Катрин Деньов, чиято филмова кариера обхваща близо 70 години и над 100 роли на големия екран. Но в мемоарната книга „Самата аз“, която излезе на български със знака на „Кръг“, знаменитата актриса разкрива себе си както никога досега чрез своите лични дневници. Изданието, което e в превод на Гриша Атанасов и с корица на Милена Вълнарова, осветлява избрани моменти от живота на Деньов – както личния, така и професионалния, и е своеобразно допълнение към историята на киното от втората половина на ХХ в.

Емоционалните преживявания на актрисата, сложните ѝ отношения с режисьорите и колегите, съкровените ѝ мисли и усещания насред главоломния ѝ успех – това е фокусът в „Самата аз“. Книгата събира записките, които тя си е водила между безкрайните часове усилена работа по филмите „Тристана“ на Луис Бунюел, „Танцьорка в мрака“ на Ларс фон Триер, „Индокитай“ на Режис Варние и други шедьоври на киното. Сред тях е и сниманият у нас „Изток-Запад“, който предоставя ценен, макар и малко тъжен поглед към 90-те години в България през погледа на Деньов. От записките ѝ може да се научи много и за деликатната ѝ връзка с децата ѝ, както и с любимата ѝ по-голяма сестра Франсоаз Дорлеак – също актриса, загинала при автомобилна катастрофа едва на 25 години. В края на „Самата аз“ е публикувано и пространно интервю, в което Деньов прави още интересни признания пред френския журналист, режисьор, сценарист и кинокритик Паскал Боницер.

Филмовите дневници на френската икона са изключително рядко повдигане на завесата към нейния вътрешен свят и отразяват качествата, превърнали я в световна знаменитост – те са изящни и чувствени, но в същото време интригуващо сдържани. Книгата е задължителна както за почитателите на киното, така и за онези, които се вълнуват от непрестанните изненади на живота.

В интервюто, включено в „Самата аз“, Деньов казва, че докато си е водила дневниците, никога не си е помисляла един ден да ги публикува. 

„За мен това са по-скоро лични бележки, което обаче не ми попречи да се самоцензурирам, защото съм доста критична и дори и тук има неща, които предпочитам да не казвам – признава тя. – Даже да изглежда безобидно, може да се окаже, че е жестокост, която не допринася с нищо. Не става дума да захаросваш истината, а просто, че силата на писаното слово може да е нещо ужасно, ужасно... Писаното слово наистина е гравирано върху хартията като върху мрамор. Можеш да съжаляваш за него, можеш да го отричаш, можеш да кажеш, че е било отпечатано без твое съгласие, можеш да твърдиш, че думите ти са били изопачени, но когато е написано, то вече е написано. Отпечатаното има стойността на окончателна истина. И тази стойност на истина трае отвъд всичко, което можем да си представим.“

* * * 

Из "Самата аз" от Катрин Деньов

„Изток-Запад“ (1998)

Изпуснах си самолета. 8,45 ч. е, събуж­дам се, светло е, а трябваше да стана в седем, за да замина за София. Будилникът ми все още бе на нюйоркско време. Заспи­вам отново, твърде уморена и без угри­зения, до тринайсет часа. Ще трябва да пътуваме с Австрийските авиолинии, два самолета. За по-сигурно режисьорът ме придружава до Виена.

Стюардесите са в червено от главата до петите, дори чорапогащниците им. Малки Червени шапчици. Официално прис­тигане в София. Посреща ни директорът на студиото – в канадка, с букет в ръка, фотограф; после и отвън – телевизион­ни екипи, фенове със снимки. Времето е хубаво, не много студено. Отпътуваме за Пловдив. Сто и петдесет километра до мястото на снимките. Хотел „Роял“. Казват, че бил на мафията. Малък, съвсем нов хотел, фалшив шик, но източноевро­пейски лукс, за новобогаташи, каквито днес можеш да срещнеш на Изток, като в Москва.

Понеделник сутрин

Яркосиньо небе. С много червено пал­то и кадифена барета пристигам с кола в хотела, където ще съобщя на съпруга на Сандрин/Мари – Алексей, новината, че тя може да замине за Франция, ако пожелае. Почти в края на филма. Бързо се чувст­вам като в „Последното метро“ някога – германската комендатура. Красив, стар хотел, където са отседнали някои от членовете на екипа. Големи червени дива­ни, огромен бар на междинния етаж, обли­цовка от тъмно дърво. Монументален, но приветлив. Непокътнат в миналото си. Режис, изглежда, е в доста добра фор­ма. Гледам първата прожекция на филма на телевизор, вече монтиран и с музика. Много обещаващо. Красиви снимки на Ло­ран Даян. Сандрин е великолепна, пък е и красавица, което е много важно за филма. Режис е предвидил по едно питие на пло­щадката пред стаята си. Много добре. Все още е малко скован, какъвто бива по­някога, и винаги под контрол, но в тези страни, мисля си, това е предимство, по­неже всичко става малко трудно така или иначе. Бях щастлива, че идвам за филм, в който вече познавам част от екипа.

Обяд в голямата трапезария на хоте­ла – огромни дълги успоредни маси, мал­ко сталинистка архитектура. Шегувам се доста, за да разведря Режис, защото въпреки всичко на снимачната площад­ка винаги е малко напрегнато. Той обича дисциплината. О, бащата военен не може да бъде забравен току-така! Нося обувки с кръгли върхове, като Мини, чорапогащ­ник, очна линия и червени устни. Всичко това ми помага да бъда Габриел. Още не съм снимала много, говорила съм малко.

Вчера снимки в студиото. Голяма неокласическа сграда, която смятах за по-стара, но изглежда, е от шейсетте, пору­тена, но пребоядисана за снимките, скуч­на и старомодна. Много хора. Извънредно голям български екип. По един преводач за всяка група. Ние сме стотина. Самата снимачна площадка – много стара, напра­вена от дърво – има невероятна акусти­ка, която ми напомня за старото студио в Булон Биянкур. Снимаме сцените в кола на син фон. Доста е досадно, но подобна техника налага прецизен монтаж. Няма­ме търпение за сцените в театъра и в посолството. Обсъждаме това със Сан­дрин – много е накъсано, абстрактно по отношение на ситуацията, а това го пра­ви доста трудно. Особено за нея, заобиколена от неонови светлини, от тишина и от камерата, която е толкова близо въпреки предното стъкло. Това е нейното заминаване, бягството, изоставянето, а сме малко като в балон от светлина.

Голям президентски апартамент в хо­тел „Кемпински“, за съжаление, малко да­леч от града. Днес няма да снимам, зато­ва тръгвам към града с моя очарователен шофьор и преводач Явор. Вали сняг и не е толкова студено. Посещавам руската църква „Свети Николай“. Поставям две свещички пред тези красиви икони за А. и К., за да са по-добре, за да мисля още по­вече за тях. Обяд в „Крим“, бивш руски клуб. Трудно е да откриеш нещо друго освен чушки, краставици и свинско месо! Всичко е мазно. Прибягвам до салатите с домати и сирене или до японския ресто­рант на хотела.

През нощта са откраднали електро­генератора ни в Пловдив въпреки по­лицейското наблюдение. Скандалът е огромен. Намесва се министърът на вътрешните работи, а след като нови­ната се появява на първите страници на вестниците, намират генератора захвърлен на петнайсет километра из­вън града. Отгоре на всичко предния ден и снимачната площадка е разбита от трийсеттонния камион – вместо да из­тегли снимачната кола, той решил да влезе направо в студиото! Само някол­ко часа закъснение.

Днес снимки за финала на филма до гра­ницата с бивша Югославия. Валял е сняг, пътуваме час и половина. Надяваме се, че навсякъде е проходимо. За щастие, няма вятър, слънцето е близко зад ниския та­ван от облаци, светлината е прекрасна и този пейзаж – толкова класически! Мос­тът, униформените патрули и немски­те овчарки придобиват различен вид под бялото наметало. Само няколко кадъра за нас в стария мерцедес. Чакането, до­кументите, размяната, но е много сту­дено, без да помръдваш; за щастие, имам тези малки затоплящи стелки. Последен кадър. Колата, впрегната като шейна, ще бъде теглена от механиците, привър­зани с въжета по дължината на моста, за да се избегне поднасянето; времето не стига, светлината помръква толкова бързо. В пет часа всичко приключва. Впе­чатлена съм, когато виждам табелата „Югославия – 5 км“. Толкова много ужаси толкова наблизо.

Неделя

Много специално посещение на Боянска­та църква, по моя молба, с придружаващ коментар от уредника на музея. Фрески от XIII век, някои от които в момента се реставрират. Чудо. Не ги излагат, така че цветовете са непокътнати, но ги рес­таврират, тъй като подземната река е причинила щети. На места под най-нови­те фрески от XVII век се разкриват други, по-ранни – странно око, толкова живо. Един много трогателен Христос, свети Никола, разбира се, понякога лица, чиито очи ни следват, докато се движим. След това, в полярния студ, посещаваме църк­вата „Александър Невски“. Попадаме на православна сватба. Булката е смееща се кукла Барби, цялата в бяло, което не е „православно“. На излизане от църквата ни предлагат бисквити, което прилича по-скоро на благославяне набързо.

Понеделник, 23-ти

Беше студено, но толкова красиво, ко­гато пристигнахме. После снегът, а сега това сиво, оловно небе, което, за съжа­ление, си пасва твърде добре с цвета на всичко наоколо – къщите, разбитите улици, хората. Тъга, дори повече от бед­ността. Нощни снимки в театъра. Прис­тигането ми в полицейския участък в моя сценичен костюм на маркиза. Валял е сняг, което прави обстановката много фотогенична. Режис не снима в ранната вечер. Декорът не му допада, а и явно руският сценограф не е успял да достави декорите достатъчно рано. Ние сменяме всичко почти на всеки два дни, докато в Русия това понякога отнема две години. Гримьорни – толкова реалистични, че малко се натъжавам – и тоалетни масич­ки, обрамчени от високоговорители, ко­ито работят, понеже се чуват. Сценич­ната треска, макар че тук ще снимаме само зад кулисите. И това ли ми напом­ня за детството? За онова време в онзи град? Меланхолия и също отхвърляне.