Парѝ и нация

Кои са противниците на еврото в политическата класа на България? В мнозинството си - приятелите на Путин.

Защо са против? Защото животът ще поскъпне? Защото българската държава и икономика са неподготвени? Защото България ще изгуби важна част от суверенитета си? Това са официалните им плашила за пред публиката.

В тях няма да откриете истинската причина да бъдат против. А тя е далече по-прозаична и егоистична - еврото ще им отнеме удобната геополитическа среда - България донякъде в ЕС, но не съвсем. Приемането на единната валута необратимо и най-здраво интегрира страната в Европа и я откъсва от миналото ѝ, в българския случай - от руската сфера на влияние.

Статистическите данни лесно оборват прогнозите за рязко поскъпване в страните, наскоро приели еврото - като например Хърватия (от 1 януари 2023 г.). Миналия март инфлацията на потребителските цени в Хърватия беше 4,3% на годишна база, сравнено с 12,7% в края на декември 2022 г., т.е. непосредствено преди въвеждането на единната европейска валута. Ако в тази страна имаше поскъпвания, предизвикали бойкот на супермаркетите, те не се дължаха на еврото, а на други, конюнктурни фактори. България вече отговаря на макроикономическите критерии за приемане на еврото и като публични финанси (дълг и дефицит) стои много по-добре от повечето страни в еврозоната. Дефицитът по текущата сметка и търговският дефицит са под 1% от БВП, следователно опасност от лавинообразно задлъжняване (като например преди в Гърция) не се забелязва. Що се отнася до суверенитета на държавата ни в паричната област, тя го загуби на 1 юли 1997 г., когато въведе валутния борд.*

Въпреки това социологочески проучвания показват, че половината от българите гледат еврото със страх и съмнение и са в една или друга степен против въвеждането му. Това е белег, че пропагандата против еврото дава добри резултати. За успеха ѝ има обективни предпоставки - раздялата с националната валута и приемането на нова, наднационална, е трудна. Тя далече надхвърля пределите на икономиката. Парѝте ни са част от нашата идентичност, а промените в нея винаги са болезнени.

От самата си поява в древността парѝте са били тясно свързани с държавата, с политическата власт, а в Новото време - с появата на нациите и на националните държави. Има достатъчно исторически свидетелства, че строителите на съвременните нации са виждали националните валути като техен градивен блок. Еврото не прави изключение, макар да е наднационална валута. Извън чисто икономическия му замисъл, то е компонент на нова политическа общност и нова идентичност - европейската, която е предмет на оживени дискусии. За тази страна на националните и единната валута искам да поговорим днес.

Друга гледна точка към "всеобщия еквивалент"

В историята на световната мисъл парѝте са били много по-често предмет на икономически, отколкото на социален анализ. Но примери за втория можем да видим още в библейските текстове. Така например в синоптичните евангелия (на Матей, Марк и Лука) има ясна философска и морално-етична интерпретация на парѝте и богатството. 

“Иисус се огледа наоколо и каза на учениците си: "Колко трудно е за онези, които имат богатство, да влязат в Божието царство! А учениците се смаяха от думите Му. Но Иисус пак им отговаря и казва: чеда, колко мъчно е ония, които се надяват на богатството си, да влязат в царството Божие! По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие”. (Марк 10:23, 10:24, 10:25)

Тридесетте сребърника, за които Юда предава Исус, са също обект на презрение. Фройд и учениците му отбелязват че в архаичните митове и суеверия, както и в подсъзнанието на съвременния човек, парѝте се свързват с мръсотия. Скъперничеството е черта на т.нар. "анален характер". Икономическата социоложка от Принстънския университет Вивиана Зелизер изследва в трудовете си парѝте като социална ценност, т.е. неикономическите им аспекти. Тя различава подхода си от този на класически мислители като Карл Маркс, Георг Зимел и Макс Вебер, които виждат в парѝте само най-абстрактния израз на стойността, "всеобщ уравнител", който превръща света "в аритметичен проблем".

Но дори сред тях и сред по-съвременни автори намираме надикономическата трактовка на парѝте като социален феномен - основно като инструмент за създаване на общност и консолидиращ елемент на нацията.

В основния си труд, "Капиталът", Маркс пише за “националните униформи” на златните и сребърните монети, които маркират “вътрешните или национални сфери на стокова циркулация”. Дори когато - подобно на други либерални икономисти от края на ХIХ век като британския публицист Уолтър Бъджет -  Маркс прогнозира появата на "световни парѝ", той косвено признава една валидна и днес реалност: че валутата е атрибут на нацията. Британският социолог Антъни Смит посочва валутата сред символите на нацията заедно със знамето, химна, униформите, паметниците и церемониите. Американският социолог и политолог Карл Дойч изрично споменава парите между “престижните национални символи”, които са инструменти за налагане на “степен на ефективен контрол” и за упражняване на власт над принадлежащите към един народ индивиди.

Може би най-пълен анализ на връзката между парѝте и нацията предлага канадският политолог Ерик Хелайнър в статията си "Национални валути и национални идентичности". Той разглежда пет начина, по които валутата изгражда националната идентичност - като носител на национална символика, като средство за комуникация, като носител на колективен опит, създаващ чувство за принадлежност и сподолена съдба,  като израз и инструмент на националния суверенитет и като емоционален символ, събуждащ "квазирелигиозна вяра".

Иконография

Най-видимото в парѝте като че ли е най-пренебрегвано в анализа им - картинките по тях. Става дума за портрети на лидери и бележити личности, исторически сцени и символи, алегорични изображения. С парѝ си служат всички, всекидневно. Те са най-универсалната, масово циркулираща стока. Изображенията върху монетите и банкнотите стигат до цялото население, включително до неграмотните - т.е. до публика, несравнимо по-широка от тази на вестниците, книгите, ораторите. Следователно те са незаменимо средство тази символика и нейните послания да се настанят трайно в съзнанието на хората, изграждайки и укрепвайки чувството им за общност.   

Всъщност, символиката върху монетите и банкнотите, свързана с държавата и властта, съществува далече преди появата на нациите. В Древна Гърция върху първите атински монети е била изобразена сова, знак на мъдростта и на града-държава, а върху лидийските - лъв, обозначаващ сила и власт. Антична традиция, жива и до днес, е парѝте да носят лика на владетеля и понякога - дори името му (напр. наполеон или луидор - Louis d'оr т.е. златен Луи, фр.).

Забележителна е промяната на символиката, следваща буржоазните революции. Във Франция на мястото на краля се появяват алегорични изображения на народа, а в Америка - на свободата, на 13-те колонии, отхвърлили британското владичество (като пирамида с 13 етажа, слънце с 13 лъча, или китара с 13 струни). 

Когато Континенталният конгрес обсъжда създаването на единна национална валута през 1784 г., дискусии по необходимостта от нея няма - всички са съгласни с въвеждането ѝ. Главният спор е какво да бъде изобразено на новите парѝ. Федералистите искат портрет на Джордж Вашингтон. Републиканците (да не се бъркат с днешните републиканци - б.а.) и самият Вашингтон отхвърлят идеята като „монархическа“. Те искат мотив, обединяващ 13-те щата – богинята на свободата. 

Споровете около дизайна „не бяха за мъдростта на (идеята за) национална валута сама по себе си. Те бяха за произхода на тази националност“, пише американският автор Робърт Гарсън.

С утвърждаването на национализма през ХIХ век (и по-точно през последната му третина) неговата символика еволюира. Тя вече трябва да легитимира властта на новите управляващи елити, като апелира към историята и споделената култура, към колективната памет и принадлежност. Свързаните с тях изображения постепенно изместват алегориите на народния суверенитет в иконографията на парите. За детайлните и въздействащи изображения способства напредъкът на печатната технология.

“Федералистките политици особено са настоявали изображенията върху новата банкнота да усилват “чувството на националност”… За тази цел новите банкноти са били хералдически украсени с красиви портрети на личности (напр. Колумб, Франклин, Вашингтон), събития (напр. подписване на Декларацията за независимост, битката при Лексингтън, слизането на първите заселници, кръщаването на Покахонтас, предаването на ген. Бъргойн) и символи (знамето, орелът, Капитолият)”, пише Хелайнър. 

Заслужава внимание еволюцията в иконографията на евробанкнотите. В нея ясно се вижда стремеж към налагане и утвърждаване на нова идентичност. Евробанкнотите не съдържат национални изображения. Вместо това те показват архитектурни стилове от различни периоди в европейската история, като класическа, романска, готическа, ренесансова, барокова и модерна архитектура. Този избор на дизайн подчертава единството и споделеното културно наследство на Европа, вместо да подчертава това на отделните нации. Надписите на банкнотите съгласно съюзното законодателство могат да бъдат на три азбуки - латинска, гръцка и кирилица. Те съответстват на официалните езици на Европейския съюз.

Евромонетите са материализация на максимата за единство в многообразието. Те имат еднаква за всички държави европейска страна, където с цифри е посочен номиналът на монетата на фона на картата на Европа. Националната страна на евромонетата носи специфичен за съответната държава символ - орел за Германия, портрет или монограм на краля на Белгия, исторически мотиви в гръцкото евро, алегорично дърво на живота, обкръжено от надписа “Свобода, равенство, братство” върху френското, портрети на велики личности като Данте Алигиери и Леонардо да Винчи, както и архитектурни забележителности върху италианското. Цялата тази разнообразна иконография обаче има общ знаменател - тя показва различни лица на това, което светът познава и признава като европейска цивилизация. В този смисъл може да бъде разбирана като знак за идентичност.

Комуникация

Като канал за комуникация парите допринасят за изграждането на националната идентичност в ролята си на всекидневен икономически “език”, който всички участници в национални пазар “говорят”. Комуникацията не винаги е вербална и информацията може да има различни носители и форми.

„Има истина в схващането на Маршал Маклуън, че нещото, което рибата не усеща, е водата, точно обкръжението, което формира нейната среда и поддържа нейното съществуване. По същия начин комуникацията, чрез езика и други символни форми, съставлява средата на човешкото съществуване“, пише американският медиен теоретик Джеймс Кери.

Какво са парите, ако не част от нашата символна реалност? Те означават по най-абстрактен начин, стойността, свеждайки качеството до количество и по този начин са важна част от средата на нашето съществуване. С малко повече въображение бихме могли да си ги представим като финансовата “вода”, в която пазарните субекти плуват. 

Според Карл Дойч нацията възниква, когато хората в една общност свикнат да общуват ефективно по широк обхват от предмети и чрез различни канали за комуникация. Дойч споменава парѝте като такъв канал. Т.е. споделянето на обща парична единица, поражда и циментира съзнанието за принадлежност, което е в основата на националната идентичност.

Възникването на националните валути съвпада исторически и със създаването на стандартизираните национални езици въз основа на местни наречия и изместването на латинския и старогръцкия от сферите на властта и на публичната комуникация. Националните валути идват заедно и с “печатния капитализъм”, т.е. с първите форми на модерна журналистика и книгопечатане, които едновременно формират и въплъщават националната общност, както изттъква британският политолог Бенедикт Андерсън в труда си "Въобразени общности". 

Както вестниците и книгите, така и парите, излизайки от печатната машина или от монетния двор, стават материално битие на “въобразената общност”, т.е. на онова, което кара хора, които лично не се познават, да се чувстват свързани в мислено цяло през бариерите на времето и пространството. Книгите, вестниците и парѝте са важни части от вещественото, в което въобразеното живее на определена територия и продължава в поколенията.

Съвременният израелски философ Ювал Ноа Харари посочва парѝте заедно със "законите, боговете, нациите, големите предприятия" сред "интерсубективните реалности", чрез които съществуват обществата. Нещо повече, той илюстрира как парѝте губят смисъла си извън процеса на човешкото общуване.

"Никоя религия, никоя империя никога не са успели да оцелеят много дълго без една силна вяра в съществуването на един бог, на една нация, на един правен кодекс, или на една валута...Интерсубективните реалнности като законите, боговете и валутите са изключително мощни в рамката на информационната мрежа, към която принадлежат , но изцяло лишени от смисъл извън нея", пише Харари в книгата си Nexus (Връзка).

Той илюстрира мисълта си с примера на милиардер, попаднал на безлюден остров с куфарчето си с парѝ и ценни книжа след самолетна катастрофа.

"От мига, в който той е откъснат от другите членове на своята информационнна мрежа, банкнотите и облигациите му губят цялата си стойност. Той не може да си послужи с тях, за да накара маймуните на острова да му доставят нещо за ядене или да му построят сал". 

За да изпълняват комуникационната си роля, парите трябва да бъдат стандартизирани. Стандартизацията означава, че паричните единици в обращение са общопознати и общопризнати. Тя е ключова за доверието във валутата, което всъщност е доверие в държавата. Затова откакто има държави, те стандартизират парите и ги управляват.

Стандартизирането на парѝте има икономически, правно-политически и административни основания. То улеснява стопанския оборот и е средство за упражняване на суверенитет и за гладко функциониране на администрацията и на фиска. В най-широк културен план стандартът е обща рамка на съотнасяне, т.е. той е страна на съществуването на общността и белег на културна идентичност. 

Създаването на националните валути е част от административната централизация в националните държави, която включва приемане на закони за легалните платежни средства. Това е част от по-широки централизационни процеси като изграждането на консолидирани данъчни системи, национални ж.п. и пощенски услуги, наборна военна служба и полиция.

Индустриалният капитализъм прави технологично възможно масовото производство на стандартизирани монети и банкноти и намалява възможностите за тяхната фалшификация, широко разпространена в предишните столетия. Индустриалната революция отваря по-широки икономически пространства, националните пазари, които предишните парични системи не са годни да обслужват и насърчава международна икономическа интеграция, която стимулира създаването на сходни централизирани парични системи.

Колективен опит

Парѝте са носители на колективен опит, защото това, което става с тях - с лихвения процент и с обменния курс, засяга всички в една нация. То засяга по един начин кредитора, по друг - длъжника, по един начин . вносителя, а по друг - износителя, по един начин - държавния служител и пенсионера, по друг - бизнесмена или свободната професия. Но незасегнати няма.

Карл Полани, австроунгарски икономически антрополог и социолог от първата половина на ХХ век, подчертава връзката между паричната политика и националната идентичност. Тази политика в разбирането му е част от самосъхранението на нацията и средство за постигане на целите, с които тя се легитимира.

Полани отделя специално внимание на паричната политика в основния си труд “Голямата трансформация”. Той твърди, че валутите и централните банки са ключови при формирането на националните идентичности и култивирането на чувството за общност сред гражданите. Ето как той илюстрира интегриращата роля на националната валута в книгата си “Голямата трансформация”:

“Но ако митническите тарифи и социалните закони създаваха изкуствен климат, паричната политика създаде нещо, което се равняваше на истински изкуствени метеорологични условия, които се променяха всеки ден и засягаха всеки член на общността в неговия непосредствен интерес...Ако политически, идентичността на нацията бешее установена от правителството; икономически тя беше предоставена на централната банка”.

Хелайнър подчертава, че колективният паричен опит не винаги поощрява предаността към нацията. Рязкото обезценяване на националната валута например често се изживява като колективна травма както в Германия след Първата световна война или в България при довелата до хиперинфлация финансова криза през 1997 г. И в двата случая такива травми оставят дълбоки следи в националното съзнание и впоследствие легитимират непопулярни политики на финансова строгост, които обаче съхраняват икономическата и политическата стабилност и сигурност.

Германското икономическо чудо след Втората световна война, стъпило върху плана “Маршал”, дава на марката статус съвсем различен от този след Първата световна война - тя става символ на силата и устойчивостта на германската икономика и оттук - източник на национална гордост, който част от германците трудно прежалват при въвеждането на еврото. Италианците и гърците нямат такъв идентичностен проблем при отказа от често девалвираните им национални валути, чиято история съдържа по-често печален колективен опит. 

Травмата от хиперинфлацията има дългосрочен ефект върху националния манталитет на германците. И до ден днешен в Европейския съюз техните правителства, независимо от политическия им цвят, последователно отстояват политика на икономии и балансирани бюджети и се противопоставят на призивите на правителствата от романоезична Европа (Франция, Италия, Испания) за повече гъвкавост в прилагането на правилата за финансова стабилност и за емисия на мютюализиран европейски дълг за финансиране на стратегически приоритети като например стабилизационен фонд на еврозоната, иновационни програми и индустриални политики, създаване на собствен отбранителен капацитет на Европа. Отмяната на "дълговата спирачка" в германската конституция с оглед налагащите се разходи за въоръжаване се приемат като революционна стъпка на бъдещия канцлер Фридрих Мерц.

Причината за тази традиционна спестовност на Берлин е политическа и строго национална. Досега не се е намерило германско  правителство, нито вляво, нито вдясно, което може успешно да “продаде” на избирателите в страната си политика на фискална разпуснатост и задлъжняване.

Суверенитет

Още от древността въвеждането и поддържането на парична система е прерогатив на върховната държавна власт, т.е. - на владетеля. Суверенитетът включва правото да установяваш монетарен стандарт и да го налагаш със силата на държавната принуда, като по този начин да създаваш ред, единство и приемственост. 

Монетарният суверенитет се изразява и в три свойства на валутите - хомогенност, териториалност и изключителност. Това означава, че парѝте се произвеждат по единен образец, циркулират в територията на съответната национална държава и че са единственото законно платежно средство в нея. 

Монетарният суверенитет включва и правомощието да управляваш парѝте - т.е. да определяш количеството им в обращение и обменния им курс.

„Монетарният суверенитет като върховна власт на държавата върху правната дефиниция на парите... в древен Рим е бил неделим от личността на владетеля... Той е имал абсолютен монопол върху политиката на емитиране и метода на използване на парите на своята територия", пише сръбският изследовател Срджан Голубович.

Има обилни исторически свидетелства, че съществен фактор за монетизацията на икономиките в античния свят са били данъчните нужди на държавата, особено при поддържането на администрация и армии, при които плащането в натура е станало непрактично.

Така например парите навлизат масово в древноегипетската икономика при Птолемеите, наследниците на Александър Велики, които упранвляват страната от 323 до 30 г. пр. Хр. и донасят в нея елинистичната култура. Преди тях главни разменни средства са били зърното, медните остриета и златните пръстени. При птолемейската династия се ускорява строителството на големи градове, централизацията на държавата, разширяването на бюрократичната система и се развива търговията на далечни разстояния. Всички тези фактори способстват за навлизането на парѝте в икономическия живот.

Главният реформатор на династията е Птолемей II, който въвежда поголовния данък върху солта (солния данък) и договори с предприемачи за събиране на данъци, които наддавали за това право на търгове. Солният данък е бил важен източник на държавни приходи. Солта е ключова масова стока в древността, защото е служела за запазване на храната. Династията монополизира производството и разпределението ѝ, гарантирайки, че може да контролира предлагането и да облага продажбите ѝ. Птолемеите създават монетен двор в Александрия през 320 г. пр. Хр. и заменят мерките за злато и сребро със съответни количества сребърни монети. Царят определя стойността на всеки вид монета както и количествата, които трябва да бъдат изсечени от всеки вид.

Монетарният суверенитет на владетеля се запазва от древността през средните векове и Възраждането до Новото време, когато буржоазните революции раждат националните държави и предават властта над стандартите на новия суверен - "народа". Това е началото на съвременните национални валути. Те стават средство за новата власт да се идентифицира, като се отличи от стария режим и да внуши на гражданите по пътя на всекидневния бит и търговски оборот, че вече не са поданици, а граждани и че обитават нов свят, скъсал със стария.

През 1789 г. френските революционери заменят ливрата с асинат (assignat), ценна книга обезпечена със земите, които те конфискуват от аристокрацията и от църквата. Тази революционна валута главоломно се обезценява, което принуждава властите да я заменят с франка през 1795 г.

Утвърждаването на националния суверенитет чрез парѝте е особено ярко изразено в историята на американския долар.

През колониалния и революционния период 13-те британски колонии в Северна Америка си служат с много и различни валути. Испанските долари или пиастри (монети от по осем реала) са били най-разпространеното платежно средство. Но освен тях са циркулирали британски паунди, френски луидори, холандски рейксдаалери и льовендаалери, австрийски талери,  собствени книжни парѝ на всяка от колониите, ценни книги като акредитиви или менителници. Континенталният конгрес печата свои парѝ, наречени континентални долари, които бързо се обезценяват. Всяка колония определя свой курс към британския паунд. Международната търговия става с менителници деноминирани в паунди. В търговията между колониите се използва паундът, но само като разчетна единица. Изчисленията са трудни заради все още господстващата британска дванадесетична система. Тя и разнообразието на валути затрудняват търговията, счетоводството и бита.

Робърт Морис, финансов министър на Конфедерацията, и заместникът му Гавърниър Морис през 1872 г. предлагат стандартизирана конфедерална валута, която се състои от безналични счетоводни парѝ и сечени монети. Предложената от тях единица се равнява на 1/1440 част от испанския долар. Числото 1440 се дели на обменните курсове към паунда на 12 от 13-те колонии (без Южна Каролина). Морис се страхуват, че скъсването с британския паунд ще бъде културен шок за колонистите и ще ги обърка.

Но отците-основатели разбират също, че трябват културни и икономически механизми, които да служат за консолидиране на новата нация и за изграждането на идентичност под формата на ежедневен опит. 

Томас Джеферсън се обвява за пълно отричане от старата валута и начин на смятане и за изцяло нова парична система, която ще създаде републиканска култура. Той смята, че Америка трябва да скъса със стандартите на Европа, като въведе своя система за калибриране и че единната валута и мерна система са жизненоважни съставки на нацията. През 1784 г. Джеферсън пише до Конгреса, че Америка трябва да има своя разпознаваема валута и че тя трябва да бъде математически проста, т.е. базирана на десетичната система.

През 1785 г. Конгресът приема долара първо като разчетна единица, после като обща валута на Конфедерацията и това, че той се дели на 100 цента и решава, че трябва да се създаде монетен двор. Приемането на валутата предшества приемането на Конституцията. Конституционният конвент забранява на щатите да емитират свои парѝ и постановява, че това може да прави само федералното правителство. Частните банки също могат да печатат парѝ под правителствен контрол. Приемането на долара съвпада със създаването на единен национален вътрешен пазар и предложенията на Александър Хамилтън за национална банка, дългов и капиталов пазар и монетен двор (с Монетния закон от 1792 г.) – всичко това са стъпки към консолидиране на икономическата власт на националната държава.

„Парите, с право, се смятат за жизненоважен принцип на политическото тяло; за това, което поддържа неговия живот и движение и му позволява да изпълнява най-съществените си функции. Следователно пълното право да се осигурява редовно и адекватно снабдяване с тях... може да се счита за незаменима съставка във всяка конституция“, пише Хамилтън във "Федералист".

Хелайнър подчерава, че националната валута въплъщава националния суверенитет и култивира чувство за национална идентичност "само до степента, в която е управлявана в съответствие с желанията на нацията". Очевидно, случаят революционния френски асинат не е бил такъв. Не такъв е той и с германската марка след края на Първата световна война и с българския лев преди и по време на хиперинфлацията през 1997 г.

Ред социологически проучвания в Европа от късните 90 години на миналия век (т.е. непосредствено преди въвеждането на еврото) показват, че то се приема по-ентусиазирано от населението на Южна Европа (в Италия, Гърция, Испания, Португалия) - страни изживели валутни кризи и девалвации и по-критично и предпазливо в държавите със стабилни валути в Северозападна Европа, начело с Германия, където хората са доволни от начина на управление на националната си валута и вярват в нейната стабилност. 

Създаването на европейския валутен съюз и присъединяването към него означава замяната на национален суверенитет с европейски.  Националните държави предават в ръцете на Европейската централна банка свои исторически правомощия - да управляват паричната маса, валутния курс и лихвения процент.

В тяхната власт (и то не изцяло) остава фискалната политика, която обаче е координирана (с течение на годините - все по-тясно) чрез Пакта за стабилност и растеж, чрез приетия през 2012 година финансов компакт и чрез т.нар. Европейски семестър - ежегодна процедура за взаимно наблюдение и координация на бюджетните планове и структурните реформи на държавите членки. С финансовия компакт подписалите го страни правно се задължават да прилагат автоматично мерки за привеждане на публичните дефицит и дълг в съответствие с маастрихтските критерии (съответно до 3 на сто и до 60 на сто от БВП) в случай на отклонения от тях.

След дълговите кризи в Гърция, Ирландия, Испания, Португалия и Кипър между 2010 и 2015 г. критиците на еврото видяха точно в това предаване на национален валутен суверенитет един от основните вродени пороци на единната валута. За да възстановят икономическите равновесия в условията на криза, лишените от лостовете на активната монетарна политика национални правителства нямат друг избор освен финансовия остеритет. Неговите болезнени мерки се налагат отвън, от наднационални, неизбрани от гражданите на съответните национални държави институции, което поражда обвинения към ЕС в “демократичен дефицит”. Страдащите от остеритета започват да виждат своя съюз, включително валутния, като външна сила, причиняваща им ненужни и несправедливи лишения, а своите държави - като неспособни да изпълнят основния си дълг към тях - да ги защитят. 

Тезата за пъпната връв между валутата и нацията прозира в критиката на еврото от американския Нобелов лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц. Нейният лайтмотив е, че еврото страда от вродени недъзи, защото е амбициозна стъпка към икономическа интеграция, без да съществуват или без да са разгърнати в пълната си функционалност всички политически институции за нея, които нациите са създали в хода на историята.

“Опитът на еврозоната има още една друга поука за останалия свят - внимавайте да не позволите икономическата интеграция да изпревари политическата”, пише Стиглиц. “Отнасяйте се скептично към всеки, който смята, че политическата интеграция ще последва, естествено, от икономическата. И се отнасяйте особено скептично към всеки, който предлага валутен съюз при липсата на адекватна политическа интеграция”.

Емоционален символ

Според Хелайнър връзката между валута и национална идентичност има и чисто сантиментална страна. Тя се отразява в романтична школа на мисълта, свързваща парѝте с нацията не толкова на нивото на нагледната агитация, на всекидневното общуване, на споделения икономически опит и на националния суверенитет, а на чисто психологическо ниво.

“Става дума за дълбоко мистична и емоционална вяра в своята нация като вечна общност с общ произход и споделена съдба”, пише авторът.

Сред тези мислители, които се съсредоточават не толова върху икономиката и правото, колкото върху културата и историята, той изтъква Адам Мюлер, пруски консервативен, дори реакционен, критик на либералните икономисти от началото на ХIХ век, чиито възгледи са смесица от национализъм и мистицизъм.

Мюлер вижда валутата като ключов инструмент, с който държавата изпълнява дълга си “да събужда национална гордост, чувството за единение с националната държава в икономическата сфера”. Това е състояние близко до "квазирелигиозната вяра" в няцията описана от Андерсън.

Извод

Приведените дотук примери свидетелстват, че националните валути са основен градивен елемент на националните
държави. Те игрят тази роля като носители на националистическа образност, като комуникационно средство, чрез споделения икономически опит, който създават, като въплъщение на суверенитета и като стимулатор на квазирелигиозната вяра в нацията.

Това не значи, че еврото не може по същия начин да допринесе за изграждането на дискусионната европейска идентичност, но то може да бъде и разделящо, особено що се отнася до колективния икономически опит на европейците и народния суверенитет. Дали ще ги обединява или разделя зависи от това дали ще бъде управлявано в съответствие с техните желания.

_____________________

* Някои от най-гласовитите радетели на българския валутен суверенитет са сред главните виновници той да бъде загубен в края на 90-те години на миналия век. Сред тях например е бившият депутат от БСП Румен Гечев, който беше министър на икономиката в правителството на Жан Виденов, довело България до хиперинфлация и безпрецедентна икономическа и политическа криза през 1996-97 г. Неговото управление постави страната на колене пред Международния валутен фонд и тя нямаше как да получи спасителен заем, освен като Българската народна банка предаде правото си да упражнява паричната политика на валутния борд.