Много е писано за дъжда, толкова много, че той отдавна е станал метафора. Последните дни валя толкова много топъл дъжд, в който жегата се стопи и светът изглеждаше мокър и размит.

Днес искам да ви разкажа една приказка за възрастни, които не са забравили, че някога са били деца. И така – да започваме.

Някога в една съвсем обикновена страна завалял дъжд. Уж най-обикновен, но на третия ден всички почувствали, че това съвсем не е така. Дъждът бил вълшебен и измивал лицата на хората, по-точно е да се каже – измивал всичко от лицата на хората – любими очи, хубави усмивки, изобщо – всичко. И изведнъж станало много тихо и тъмно. Никой вече не говорел, никой нищо не виждал. По улиците неуверено и безмълвно се щурали хора с бели, с абсолютно бели както пингпонгови топки лица. Станало още по-тихо и безнадеждно.

Но нали е приказка, не мога да завърша така безутешно. Спасението открило едно петгодишно момиченце. Толкова му било мъчно за майка му, че то силно си представило очите и усмивката й. И те веднага разцъфтели на майчиното лице. Тя пък си спомнила с любов за мъжа си и хоп – и неговите очи се появили. Тогава хората разбрали, че любовта  към тези, които обичат, може да ги създаде отново. И всичко си дошло по местата. Хората се целували и се радвали на своето изцеление.

Ще запитате защо ви разказвам всичко това – та нали светът станал като преди. Там е работата, че имало хора алчни и зли, за които никой не искал да си спомни с любов. Точно те останали без лица. Има ги и сега между нас. Лесно ще ги познаете – по неприятните усещания, които пораждат у вас пингпонговите лица.

Е, това май беше всичко. И много ви моля, бъдете внимателни, защото никой не знае кога пак ще завали.

По книжарниците вече е новата книга на Людмил Станев - "Рязко". Тя събира в себе си точно 50 истории, някои от които за първи излязоха в Клуб Z. Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.