Когато Валери Петров пише пиесата „Театър, любов моя” през далечната 1981-ва, той едва ли е представял театъра като своя съдба. Зад гърба му са вече легендарни постановки като „Импровизация” (в съавторство с Радой Ралин”, 1962), „Когато розите танцуват” (в Хасково, 1961), „Честна мускетарска” (1976), вълнуващите пиеси за деца „Бяла приказка”, „Копче за сън”, „Меко казано”, „В лунната стая” и др., филмите „Рицар без броня”, „Един снимачен ден”, „Йо-хо-хо” и др. Но определено има нещо по-специално в „Театър, любов моя” – пиесата на големия поет, драматург, сценарист и преводач е написана специално за актрисите Таня Масалитинова и Славка Славова, а постановката на Младен Киселов с тяхното паметно участие е едно от най-красивите обяснения в любов към театъра и духовността.

Новата премиера на театър 199 няма за цел да развенчае този мит, тъкмо напротив. Спектакълът на Касиел Ноа Ашер не е „хвърлена ръкавица”, а – успешен опит за диалог с този интимен поглед към сцената отвъд клишетата за театъра като изкуство на маските и притворността.

Новата сценична версия на „Театър, любов моя!” е висока акустика на тази безпределна и безпрекословна любов към театъра като съдба, вплетена бурно в биографията на 4 мощни актриси. Разбира се, за публиката също има значение дали актрисите са 2, 3 или 4. Но когато изпълнителите са повече, не само отговорността, но и напрежението и рискът от удържане на стихийните им партньорства, вплетени в рамката на целия разказ, се увеличават.

В случая става дума за 4 различни превъплъщения на Актрисата.

Гледната точка и ироничният, силно оголен разказ са предоставени на актрисата като главна жрица в храма на театъра, в който режисьорът е нейният неминуем приятел и враг, към който тя се стреми и от който бяга ужасена през целия си живот. Природата на талантливия актьор е променлива като водата. А когато става дума за актриса, съдбовният момент се хиперболизира: тя винаги е жертва и палач едновременно. Неизбежната героиня, вградила сянката си в Театъра, зазидана между стените на гримьорната и прожекторите на сцената, отдала целия си живот и страст на публиката, посветена на изкуството и на илюзията за изкуство, раздаваща се без остатък до последния си дъх.

Когато актрисите са две, те неминуемо се превръщат в изповедници и вакханки – такъв е случаят с легендарния спектакъл на Младен Киселов „Театър, любов моя!” с участието на изключителните Таня Масалитинова и Славка Славова. Мнозина си спомнят мекото им, изящно партньорство, в което всеки нюанс отваря новаврата към различен вид сценичен опит и състояние. А когато актрисите са 4, положението става дори леко опасно – тук говорим вече за още по-сериозно изпитание и провокативно партньорство между 4 енергийно полета, самозапалващи се като в химическа лаборатория. В този експеримент биха могли да се разгърнат във височинен аспект само актриси, които си имат пълно доверие, по-близки са от роднини и се познават добре от десетилетия.

Такъв е случаят с Касиел Ноа Ашер, Красимира Кузманова, Лилия Маравиля и Стефка Янорова. Никак не е случайна магията между тях – тъй като се познават от студентските си години (от класа на Крикор Азарян) и нито за миг не са спрели контактите си извън сцената, те стоят на сцената повече като сестри, отколкото като съпернички и повече като четирите състояния на водата, отколкото като река, която се разлива на всички посоки едновременно. Именно затова тези 4 великолепни актриси минават през всички състояния, следвайки плътно сюжетната нишка, но и обогатявайки я биографично чрез своите вълнуващи истории. По този ненатрапчив, но честен и интимен начин те успяват деликатно да осъвременят и „дописват” пиесата на Валери Петров.

Прибавените истории и дълбоки емоции от сценичната биография на всяка от актрисите са важен фактор за новото възприятие на пиесата, в контекста на динамичното развитие на театъра на 21 век. Новите елементи дават допълнителен ритъм и „кислород” в оригиналния драматургичен текст на поета, без да сменят посоката или посланието на тази дълбоко човешка творба. Режисьор на заразителния експеримент „Театър, любов моя!” е Касиел Ноа Ашер, която участва в спектакъла наравно с останалите. Именно тя е инициатор на този нов проект, вдъхновен от пиесата на Валери Петров (и с безценната помощ на режисьора Галин Стоев, по време на репетиционния процес). Очевидно резултатът е искрен и вълнуващ, най-малкото заради факта, че е инжектирана още по-силна вътрешна енергия, която задвижва четирите истории като 4 колела на една и съща машина. Машината, наречена Театър.