Ал Пачино притежава такъв тип естествена дързост, че командва всяка стая, всяка снимачна площадка, всяка театрална сцена, на която се появи. „Аз съм филмова звезда“, казва той така, че да не го забравим. Дори на 75 години, излъчва непоколебимата увереност на младок.

В интервю за британския вестник „Индипендънт“ Ал Пачино прави непрекъснати скокове към миналото. Говорейки за режисьора на новия си филм, „Мангълхорн“, той казва: „Когато Дейвид Гордън Грийн дойде при мен със сценария, мислех, че бих се заинтригувал от какъвто и да е филм с такъв добър режисьор“. И скача в дълбокото по своя инициатива.

„За „Кръстникът“ никой освен Франсис Форд Копола не ме искаше. Студиото не ме искаше там, никой не ме познаваше. Мисля, че когато режисьорът е заинтригуван, имам склонност да тръгна стремглаво напред, а не да отстъпвам, въпреки че дори не знаех какво ми предстои.“

В новия си филм Пачино играе мъж, който живее в миналото и пише писма на жена, която е обичал, но е изгубил отдавна.Той е хвърлен в смут от Даун, банков касиер, който започва да се интересува от ексцентричността му.

„Опитах се да направя изпълнението си да идва от несъзнателното. Като го гледам сега, предполагам, че съм успял. Моят живот не е такъв. Иска ми се да бях говорил със себе си така преди“, казва актьорът.

Опасността при интервюирането на Ал Пачино е, че може да избяга от себе си. Той е известен с това, че е изнасял 20-минутни монолози в интервюта. Така че изглежда уместно да му се зададе по-прям въпрос с надеждата, че това ще проработи като кофа студена вода, пише вестникът – дали съжалява за някой от своите филми, например за „Кръстникът III“.

„Какво би трябвало да значи това? – пита лаконично той. – Не съжалявам за нищо. Чувствам се сякаш съм направил някои грешки. Приел съм погрешен филм или не съм бил достатъчно убедителен в някой персонаж, но всичко, което съм правил, е част от мен и съм получил нещо от него. Да имаш идеята и въодушевлението да си в тези ситуации и места, това е повече от спомени, това формира живота ти.“

Величието на ролите на Ал Пачино е, че понякога ролите му заживяват свой собствен живот. Това може да се каже с особена сила за „Белязания“, където актьорът се превъплъщава в кубинския имигрант, превърнал се в наркобарон, Тони Монтана.

Ал Пачино като Тони Монтана в „Белязания“.

Този персонаж става като наръчник за гангстери, възхваляван е от гангста-рапърите, а историята му се използва за прослава на насилието. Чувства ли Пачино, че филмът му е повлиял културата по негативен начин?

„Не знам какво да кажа в отговор на това – отвръща актьорът, но скоро придобива мнение. – Поглеждам към „Белязания“ и не го виждам като метафора. Виждам Браян де Палма да ми говори, докато го снимахме. Бяха лудите 80-те, десетилетие на скъперничество и алчност, представянето им на света. Скъперничеството е нещо добро, всичко онова от Геко в „Уолстрийт“. Мисля, че беше много силно социо-политическо изявление, затова и рапърите го припознаха. Познавам много хора, които не се занимават с наркотици, но този филм им е повлиял. Става дума за вид изобретателност, изведнъж се появява от дъното и изплува, което е причината оригиналът да е толкова вдъхновяващ за мен.“

Ал Пачино е роден през 40-те в Ню Йорк. Родителите му се развеждат, когато е само на две години. Той пропушва, започва да пие отрано, поема временни работи, за да събере пари и да стане актьор – каквато е мечтата му. Взема уроци по актьорско майсторство от Лий Страсбърг. Започва да играе в края на 60-те, а ролята му на наркозависим в „Паника в Нийдъл парк“ кара Копола да го забележи.

Ал Пачино в „Паника в Нийдъл парк“.

70-те, разказва той, са били мъгла – хитови филми, бърз живот. Пачино е категоричен, че никога няма да напише автобиография, защото не помни голяма част от това десетилетие – с което светът го вижда в „Плашилото“, „Серпико“, „Кучешки следобед“ и „Кръстникът“.

„Не гледайте на това като на постижения – обяснява Пачино за онези опияняващи дни. – Представете си един актьор да каже – не искам да снимам повече, защото не мога да надмина последния си филм. Че може да са откаже завинаги. Наричаме това да лежиш на стари лаври. Нещо, което не трябва да се позволява.“

Той се бори да се справи със славата, която го преследва по пътя му през 70-те, когато се захваща и силно за бутилката. Алкохолизмът започва да засяга кариерата му и е достигнал до момент, в който по-често няма работа, отколкото има.

„Беше лудост – казва той за времето преди да се промени. – Сега не пуша, не пия, не вземам наркотици.“

 Площад Славейков