След като превзе „Даунинг Стрийт“ 10, политическото животно Франсис Ъркарт се оглежда за нови територии в продължението на „Къща от карти“ от Майкъл Добс. „Да изиграеш краля“ ни прави свидетели на сблъсъка между британския министър-председател и господаря на Бъкингам. Четем и си представяме героите от родната политическа сцена…

Всичките му преки врагове са сразени, но Ъркарт е готов да стигне по-далеч от всякога – да се изправи в директна битка с британската кралска фамилия и качилия се наскоро на трона неин горд наследник – новия крал. Огънят на тлеещото недоверие между двамата бързо се разгаря, прераствайки в неприкрита вражда. В арсенала на тази битка влиза добре познатата у нас „методология“: фалшиви изследвания на общественото мнение, манипулирани медии, икономически заплаха и сексскандал. На мушката на Ъркарт е самата монархия. А кой е кралят, описан от Добс? Принц Чарлз, коронован след Елизабет Втора.

И все пак авторът засвидетелства уважение към британската кралска фамилия:

„Образът на моя крал не е просто версия на принц Чарлз – има много наследници на трона, които са се забърквали в проблеми, и съм използвал като вдъхновение повече от един от тях – но е неминуемо да се направят и някои паралели. Когато започнах да пиша, вече беше ясно, че бракът на Чарлз се разпада, въпреки че официално това се отричаше – затова реших моят герой да няма съпруга.

Надявам се нищо от написаното да не се приеме като проява на неуважение, защото не това бе моята цел. Във всеки случай, въпреки тези тежки години, както той, така и институцията показаха устойчивост и сила да се възстановят, и днес стоят по-високо в очите на обществото, откогато и да било десетилетия преди това. Кралската яхта все още е на повърхността.”

Майкъл Добс е роден през 1948 г. в Чешънт, Хартфордшър, Югоизточна Англия. Познат също като лорд Добс от Уайли, авторът на „Къща от карти” и „Да изиграеш краля” е член на британската Камара на лордовете, някогашен съветник на Маргарет Тачър, Джон Мейджър и Дейвид Камерън. Романът е послужил за основа на сериала „Къща от карти“ (2013) на „Нетфликс“, продуциран от Кевин Спейси (който е и в главната роля) и Дейвид Финчър.

Представяме ви откъс от „Да изиграеш краля”.

Декември: първата седмица

Никога не пресичай непознат мост
на гърба на слон.
(Китайска поговорка)

Поканата не беше просто ей така, той не правеше нищо просто ей така. Беше настоятелна, нетърпяща възражение – обаждане от един човек, който е свикнал повече да командва, отколкото да примамва. Той я очакваше за закуска и през ум не му минаваше, че тя може и да откаже. Особено в ден като този, в който се сменят министър-председатели: един е вън, друг е вътре и да живее волята на народа. Това беше ден, в който всеки трябваше да си направи сметките наново.

Бенджамин Ландлес сам отвори вратата, което й се стори странно. Това беше апартамент, чието предназначение беше да прави силно впечатление, с прекалено много дизайнерски намеси и без грам личен вкус, от този тип апартаменти, където очакваш ако не портиер, то поне секретарка или асистент да бъде наоколо, да приготвя кафето и да любезничи с гостите, като същевременно следи те да не забегнат с някоя от картините на импресионисти, които красят стената. Ландлес сам по себе беше интересна картинка. Имаше широко лице със скули с цвят на сини сливи, с месеста кожа, която започваше да увисва като восък от разтопена свещ. Туловището му беше огромно, а ръцете му – груби като на черноработник, и репутацията му съответстваше на физическите му черти. Вестникарската му империя, начело с „Кроникъл“, беше изградена, разбивайки както стачки, така и много кариери; в голяма степен той беше човекът, съсипал кариерата на мъжа, който в този момент чакаше да го приемат в двореца, за да се откаже от властта и престижа на поста министър-председател.

     – Г-це Куин. Сали. Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Отдавна искам да се срещна с теб.

Тя знаеше, че това е лъжа. Ако беше искал да се срещнат по-рано, със сигурност щеше да го е уредил. Той я поведе навътре към голямата стая в центъра на този панорамен пентхаус. Външните стени бяха почти изцяло от подсилено стъкло и предлагаха великолепна гледка към сградите на парламента от другата страна на река Темза, а подът сякаш беше покрит с останките от половин екваториална гора. Не беше зле за момче от малките улички на Бетнал Грийн.

Покани я да седне, като посочи едно внушително канапе пред масичка, осеяна с димящи подноси храна за закуска. Нямаше и следа от готвача, който вероятно само преди минути беше приготвил всички тези ястия и изгладил белите ленени салфетки. Тя отказа храната, но той не се обиди. Свали сакото и се зае със собствената си чиния, докато тя отпиваше от чаша черно кафе и чакаше.

Той изяде закуската си, сякаш нищо друго не го интересуваше; етикетът и маниерите не бяха силните му страни. От време на време пускаше по някоя реплика, но вниманието му бе насочено повече към яйцата, отколкото към нея и за момент тя се зачуди дали той вече не е решил, че е сбъркал, като я е поканил. Вече я караше да се чувства уязвима.

     – Сали Куин. Родена в Дорчестър, щата Масачузетс. Момиче на тридесет и две, което вече си е изработило завидна репутация в сферата на социологическите проучвания. И то в Бостън, който не е лесен град за една жена, попаднала сред всички тези твърдоглави мъжкари от скапан ирландски произход.

Тя самата го знаеше много добре; нали се беше омъжила за един от тях. Ландлес си беше написал домашното, беше се докопал до миналото й и искаше ясно да го покаже. Очите му търсеха нейната реакция изпод тежките вежди, сплетени като въжета.

     – Бостън е чудесен град, познавам го добре. Кажи ми защо реши да зарежеш всичко, което си изградила там, за да дойдеш в Англия и да започнеш отначало? И то от нулата?

Той направи пауза, но не получи отговор.

     – Заради развода, нали? И заради смъртта на бебето?

Той видя как Сали стиска челюст и се зачуди дали ще последва буря от ярост, или тя просто ще си излезе. Но знаеше, че няма да има сълзи. Не беше от този тип, това личеше в очите й. Не беше неестествено слаба, нито прищипана в кръста, както диктуваше съвременната мода, красотата й беше по-скоро класическа, ханшът й може би беше с един-два сантиметра по-широк, но извивките бяха ясно очертани. Изглеждаше безупречно. Кожата на лицето й беше гладка, по-тъмна и с повече блясък от всяка английска роза, а чертите й сякаш бяха внимателно изсечени от скулптор. Устните бяха пълни и изразителни, скулите – високи, дългата й коса беше гъста и толкова наситено черна, че би я помислил за италианка или еврейка. Но все пак най-необичайната й черта беше носът, прав и леко дълъг, с плосък край, който потрепваше, докато говори, и ноздри, които се разширяваха от енергия и емоция. Това беше най-провокативният и чувствен нос, който той беше виждал някога; нямаше как да не си го представи на възглавница. Но очите го притесняваха, те сякаш нямаха място на това лице. Имаха формата на бадеми, пълни с червеникавокафявите и зелени цветове на есента, бистри като очите на котка, но скрити зад възголеми очила. Очите й не искряха, както трябва да искрят женските очи, както може би някога са искрели, помисли си той. Те излъчваха леко недоверие, сякаш криеха или пазеха нещо.

Тя се загледа през прозореца и не му обърна внимание. До Коледа оставаха само няколко седмици, но все още не се усещаше типичното за сезона настроение във въздуха. Празничният дух бе захвърлен в преливащите канавки и денят някак си не изглеждаше подходящ за смяна на министър-председатели. Една чайка, отнесена навътре в сушата от бурите на Северно море, се бореше с вятъра точно пред прозореца, нейните крясъци като че ли сипеха обиди по разфучалото се небе и изказваха завист към закуската пред тях, пробиха си път през двойната дограма на стъклопакета, преди най-после чайката да бъде отвята. Сали я гледаше как изчезва в сивотата.

     – Не очаквайте да бъда разстроена или обидена, господин Ландлес. Фактът, че имате достатъчно пари и влияние, за да си напишете домашното, не ме впечатлява. Нито ме ласкае. Свикнала съм с мен да интимничат бизнесмени на средна възраст.

Обидата беше преднамерена; тя искаше да му покаже, че няма да му се остави.

     – Вие искате нещо от мен. Нямам представа какво, но съм готова да ви изслушам. Стига да става дума за бизнес.

Тя кръстоса крака бавно и отчетливо, за да се увери, че той ще забележи. Още от ранна възраст нямаше съмнение, че мъжете намират тялото й за привлекателно, и заради тяхното натрапчиво внимание тя никога не бе имала възможността да гледа на сексуалността си като на вълнуващо тайнство, а само като на инструмент, с който да си пробива път в този труден и свидлив свят. Беше решила отдавна, че ако сексът ще бъде разменна валута, то тя щеше да го превърне в бизнес актив, за да отваря вратите, които иначе ще бъдат заключени. А на мъжете можеше да се разчита да мислят с оная си работа.

     – Много сте пряма, г-це Куин.

     – Предпочитам да прескочим глупостите, вместо да задълбаваме. А и аз също мога да играя вашата игра.

Тя се отпусна на облегалката на канапето и започна да брои на пръстите с перфектен маникюр на лявата си ръка.

     – Бен Ландлес. Години…, за да уважим всеизвестната ви суетност, нека кажем, че не сте точно около менопаузата. Едно кораво копеле, което е родено в нищета, а сега контролира една от най-големите медийни корпорации в тази страна.

     – Която скоро ще бъде най-голямата – прекъсна я тихо той.

     – Която скоро ще превземе „Юнайтед Нюзпейпърс“ – кимна тя, – когато министър-председателят, когото номинирахте, подкрепихте и на когото фактически собственоръчно връчихте победата, заеме поста си само след няколко часа и отмени това леко неудобство – антимонополната политика на своя предшественик. Сигурно сте празнували цяла нощ, изненадана съм, че имахте апетит за закуска. Но пък вие притежавате репутацията на човек с неутолим апетит. Във всякакъв смисъл.

Тя говореше почти съблазняващо, с внимателно отработен акцент, омекотен, но осезаем. Искаше хората да я забелязват и да я запомнят, да я различават сред множеството. Гласните й все още носеха говора на Нова Англия, малко по-дълги и мързеливи от лондонските, а интонацията беше грубовата, сякаш идваше от опашките пред бюрото за безработни в Дорчестър.

     – И? Какво си наумил, Бен?

Една усмивка се заигра по месестите устни на издателя, но очите му останаха строги и я наблюдаваха внимателно.

     – Не съм правил сделка. Подкрепих го, защото смятах, че е най-подходящият човек за тази работа. Няма да има лична отплата. И аз ще разчитам на късмета си, както всички останали.

Площад Славейков