Има-няма година и половина. Дори този кратък престой в управлението се оказа достатъчен конструкцията на Реформаторския блок да поддаде под тежестта на властта и ходовете на Бойко Борисов да държи „партньора” изкъсо с постове и обещания за реформи, а в същото време да прехвърля отговорността за скандалите в двора му.

Операция „разделяй и владей РБ” бе в ход още след предсрочния парламентарен вот през 2014 г. ГЕРБ, макар и победител без конкуренция, взе недостатъчно депутатски места, за да си позволи римейк на първия мандат с еднопартиен „кабинет на малцинството” и плаваща подкрепа според ситуацията.

За зла участ и на двете страни, 23-ама депутати на Реформаторите не стигаха за парламентарно мнозинство. Тогава и претенциите на десните, че са коректив, щяха да са с покритие - на ГЕРБ щеше да им се наложи да се съобразяват, поне донякъде, в името на „стабилността”. Неформалната подкрепа на ДПС в ключови гласувания, за които десният партньор е „заобиколен”, щеше да е още по-очевадна и Борисов едва ли би си позволявал флирт с Движението.

Без патриотите и особено без АБВ, които в напечена ситуация крепят позициите на премиера, внушението, че само РБ или негови части са „наопаки”, трудно би сработило. Но реалността от изборите беше друга.

Стъпка първа: Реформатори в капан

„Пожелавам успех на Реформаторския блок да направят коалиция с БСП, приятна игра” - така Борисов притисна РБ през лятото на 2014-а, когато десните все още успяваха някак да се разбират помежду си, заради миризмата на власт. Остави им две опции - да бъдат публично прикачени към „омразната” коалиция „Орешарски” на левия им политически враг и ДПС, или да гарантират единствено възможна „стабилност”, приемайки Борисов за премиер в общо управление. За благодарност получават достатъчно министерски постове. И обещание за програма с реформи. Предизвестен избор.

Борисов им позамаза очите – заговори за кабинет на малцинството с РБ. И спечели поне три неща. Първо - етикет „дясно” и „реформаторско” за второто си управление. Второ - гласовит заместник в атаките срещу ДПС, което да държи Движението в състояние „опозиция”, поне за пред публиката. Трето – декор за нов имидж – един великодушен и консенсусен Борисов, готов на коалиция със „сестринските партии”, и на реформи, особено в съдебната система.

Стъпка втора: Залагане на шашки

Реформаторите май се усетиха, че кабинет на малцинството ще значи всекидневно оправдание за отказ от реформи. А за липсата на парламентарно мнозинство ще са „виновни” те - заявките им преди вота бяха за по-голям брой депутати, който не бе достигнат. Десните настояха за още партньори – патриотите, за да се гарантират поне 121 гласа за реформите. Фронтът се изхитри и не поиска министерства, или не му ги дадоха. Но това му осигури място извън редицата на „виновните”, когато Борисов употреби запазения си от първия мандат патент - да прехвърля недъзите на властта другиму  и да консумира само дивидентите.

Премиерът, нарочно или интуитивно, парира този ход, като покани АБВ през главата на РБ. Хората на Първанов може и да извиват ръце от време на време, но пък са по-агресивни в атаките срещу реформаторите дори от лявата опозиция БСП. Отново идеална ситуация да блесне „консенсусният” Борисов, „помирителят”, най-малкото общо кратно на стабилността.

Стъпка три: Бушони в действие

ГЕРБ повериха на Реформаторите „важни” министерски ресори – почти всички, в които от толкова години почти нищо читаво не се е случило. Тоест – назначи ги за бушони. Какво друго е да дадеш отбраната, без да даваш дори пари за нея, образованието, в което всеки скандал (дори измисленият, каквито бяха повечето) е шумен, защото темата засяга всички, здравеопазването, което и според лекари, и според пациенти е пълна катастрофа, но всяко рязко движение среща съпротива от „системата”... СДС получи икономиката, но без енергетика, обществени поръчки и концесии... Изпразнено от съдържание и ресурс министерство, в което, общо взето, остават няколко предприятия с държавно участие, за да създават проблеми (държавните предприятия рядко създават друго), и малко европари.

Меглена Кунева не оцени безпортфейлния си вицепремиерски пост, а партията й се поболя от тази „маловажност”. Не се добра до правосъдието нито преди, нито след оставката на Христо Иванов. Същото правосъдие, което Борисов уж прие при себе си и сам обяви, че „Иванов е министър на ГЕРБ”. И го метна като димка в градината на РБ в секундата, в която това щеше да го скара с прокуратурата, ДПС и АБВ. И  стана ясно, че за съдебна реформа ще се говори, но такава няма да се прави.

Първият бушон изгърмя сам – Иванов изпревари разжалването си, а с него управлението напусна и най-критичната съставка на РБ – ДСБ. Борисов обаче не се зае с ремонта на правосъдния бушон – хвърли тази отговорност на министър Петър Москов, който уж номинира Екатерина Захариева за наследник на Иванов. Сега в ръцете на Москов, освен т.нар. скандал с ваксините, цъка и това назначение.

Бушонът в образованието, отдавна „нарочен”, включително и от „своите”, изгърмя контролирано точно преди късото съединение за цялата власт – доклада от Брюксел и поредния токов удар във Висшия съдебен съвет.

„Каките”, смущаващите SMS-и от премиер до шеф на върховен съд, унищожителният доклад на ЕК и новите икономически придобивки на Делян Пеевски бяха удавени в образователен сос. С “партиотични подправки”. Не може да се отрече ефективността на този пиар ход...

Да се готвят следващите бушони.

Стъпка четири: Заплаха, вина, разделение

„Аз съм се клел пред РБ, че няма да се кандидатирам, и 4 г. ще пазя стабилността на страната. Ако те разклатят и излязат от управлението сега, да правим зимата предсрочни избори, след още няколко месеца и президентски избори – това е безумие. Ще зарежем стабилността, ще изкараме до президентските избори и ще отидем на избори „2 в 1” - каза Борисов в края на 2015-а, когато се очакваше решението - най-вече на СДС и ДБГ, дали ще последват ДСБ в опозиция.

Премиерът, чиято политическа интуиция не може да бъде отречена, още по-малко пренебрегната, използва момента да подсили деструктивните процеси в РБ. Знае, че съперничеството – и лично, и за неговото благоволение между партиите в дясната коалиция - е най-силното му оръжия срещу нея. Знае, че семейните войни в т.нар. традиционна десница трудно могат да бъдат потушени трайно, най-малкото защото са лични. Стари. И ги използва.

Реформаторите трудно могат да се еманципират, докато разчитат на ГЕРБ за ракета носител, доставяща власт. В България дори при политически трус избирателите обикновено подкрепят този, който прилича на победител.

А РБ не успя да се наложи като такъв.

Реформите, заради които твърди, че е във властта, в най-добрия случай се случват донякъде. И най-често срещат съпротива именно от ГЕРБ. В резултат - ако Блокът предизвика правителствена оставка, пак влиза в кюпа с т.нар. опозиция.

С етикет „незавършени реформи” на гърба, грижливо лепнат там от партньора. Това вменяване на вина вече веднъж сработи успешно, когато след около година подкрепа предшественикът на РБ – „Синята коалиция”, се обяви за опозиция на първия кабинет „Борисов”. А до предсрочните избори се разпадна по оста “про-анти Борисов” и изпадна от следващия парламент.

Стъпка пет: Наливане на масло в огъня

Амбицията на ДБГ за реален министерски ресор, която не се материализира при оставката на Христо Иванов, е на път да се осъществи в образованието след изритването на проф. Тодор Танев. Очаква се в сряда да го наследи вицепремиерът Меглена Кунева, при това запазвайки високия си пост по европейски и антикорупционни теми.

От досегашната си позиция и тя самата „сърба” от партньорството на ГЕРБ, който не допусна законът й за борба с корупцията – визитката на министерстването й, да мине през парламента. Очакваше се да бъде внесен отново, макари пренаписан, през декември. Това не се случи.

За това, че тя ще е министър на образованието в РБ няма единодушие, а по-скоро примирение в името на оставането в управлението (предимно на СДС и ДБГ).

Какво печели Борисов? Още по-минирана среда вътре в РБ, отърваване от горещия картоф „образование”, превръщане на трети лидер от коалицията в потенциална публична мишена. Първи беше Радан Кънев заради изпълненото обещание да напусне властта при отказ от съдебна реформа. Вторият е Николай Ненчев в отбраната, без значение доколко е възприет като реформаторски водач. Третият ще е Кунева – видимо и публично. Поставянето на мишената върху единен РБ би ги консолидирал. Гърмене на бушони един по един намалява вероятността обединението да се обърне заедно срещу премиера и управлението и да печели публични дивиденти от това.

Развръзката предстои

Борисов не успя трайно да опитоми ДСБ, макар и отнемайки един от най-рейтинговите им хора – Петър Москов. Но е на път да ги постави в изолация, докато останалите части на Реформаторския блок предпочитат неговата  компания (и власт). Това поставя под съмнение бъдещето на новия десен проект, обявен от Радан Кънев.

В сегашния си вид и положение реформаторите са универсален инструмент. Борисов печели дясна и реформаторска опора, когато му трябва, и конвенционално оръжие на управлението срещу ДПС и БСП, когато на Борисов не му се влиза в тези битки. Реформатори с двойна употреба – веднъж като „гаранция” за промяна на статуквото, каквото се очаква след кабинета „Орешански”, и втори път  като причина за провала на това начинание.

За Блока засега остава вкусът от ненаучените уроци след краха на „Синята коалиция”. И да реши ребуса на бъдещото си оцеляване.