Проф. Михаил Неделчев е известен български учен, литературен историк и политик. Роден е през 1942 г. в София. Завършва славянска филология и философия в СУ “Св. Климент Охридски”. Той е активен участник в създаването на СДС и член на ръководството на Радикалдемократическата партия. Участник в Кръглата маса през 1990 г. Бил е народен представител от СДС във ВНС и в 36-ото Народно събрание. Сега е преподавател в Нов български университет. Член е на Гражданския съвет на Реформаторския блок.

- Проф.Неделчев, от носталгия по отминалите силни времена на десницата ли предложихте площад „Александър Невски“ да бъде преименуван на покойния президент Желю Желев?

Не обичам определенията „дясно, десница“, които бяха измислени по време на 4-ото СДС от хора, които хал хабер си нямат от политика и през живота си не са прочели три книги по политическа философия. Предпочитам да говоря с термини като „демократични сили, общност и т.н“. На една от нашите редовни срещи на най-първия координационен съвет на СДС предложението за преименуването на площада бе споменато от Соломон Паси. Идеята възникна спонтанно, но се прие от всички, а ние с Петко Симеонов я разгласихме. Площадът е свързан с най-новата история на България, правили сме много митинги, а д-р Желев там се изяви като естествения демократичен лидер на държавата през 1989 г. За всички нас той бе водач още преди това – в годините, когато четяхме „Фашизмът“ и се възхищавахме, както и когато представяше своя знаменит текст за Васил Левски. Идеята е добра, защото ще обозначи по чудесен начин къде, как и чрез кого са се случили големите промени.

- Кои са следващите ви стъпки и смятате ли, че силно поляризираното ни общество е узряло да прегърне вашата идея?

Искам преди да внесем предложението си в СОС, да чуем мнения и на други хора, на експерти. Колкото до втората част на въпроса ви – винаги е нормално да се чуват и критични мнения. За съжаление те са приоритет на мнозина, които се крият зад анонимността в т.нар.социални мрежи. Но се надявам, че противниците на нашата идея ще се изразят с аргументи, а не само с голи отрицания.

- Последните ви думи са част от щрихите на съвремието ни, изпълнено с агресия и отрицания, но въпреки това вие винаги сте казвал, че имате надежди за България. На какво се крепят те?

Моята надежда се основава на общия геополитически контекст, в който е поместена България. Ние сме част от Европейския свят, който пък е най-доброто място въобще за живеене и за развитие на отделния индивид. Инак аз освен надежди имам и много скепсис във възгледите си за нашето общество. Една от мрачните перспективи, които виждам е, че за съжаление огромна част от нашите съграждани са загубили инициативността си. Много хора в нашето общество са подвластни на културата, която на мен ми е ненавистна – че в страната ни всичко се урежда, смачква, „опрасква“ и т.н. Писал съм за революцията на манталитетите. И зная колко трудно се преборва нагласата, че навсякъде за всичко трябва да имаш „свой човек“, да се урежда, договаря и прочее. А от ходатайството до прекия корупционен акт крачката е само една, дори между тези жестове има знак за равенство. За съжаление близо 90 на сто от българите живеят така. Това е ужасно и отвратително, но е вкоренен манталитет, на базата на който се гради една култура. Първо - несамостоятелност. Второ - манталитетът на уреждачеството. Трето - социалната истерия, която е не по-малко противна – че, който остава в България не е направил своя правилен избор. Тази истерия разгражда българската национална общност.

- Каква е ролята на политическата класа в насаждането на националния нихилизъм, за който говорите?

Смятам, че у нас няма политическа класа. Вижда се, че много хора участват в политиката, а твърдението, че са несменяеми, е неточно. Както и не е вярно, че има олигархия – намират се малки, дребни олигархчета. Съществуват забогатяващи хора, които очевидно са свързани с властта и цицащи от държавата. Тези граждани се свързват с онези, които в момента са политици, но не са класа, нито каста. Единица са онези, които през всичките 26 години досега са във властта, непрекъснато се кооптират нови и нови хора. Да се участва и влезе в политиката тук, изобщо не е трудно. Според мен участието в политиката, е форма на нахалство. На себеизтъкване.

- Как ще коментирате случващото се в Реформаторския блок, вие сте член на Гражданския съвет?

В България демократичната общност все още не се е обособила ясно. Видя се че РБ не е единен, там има хора, които са по-далековиждащи стратези и идеолози като Радан Кънев и т.н. И други, които веднага са готови да влязат във властта на всяка цена. Лично аз много се притеснявам от втория тип хора, които смятат себе си за готови политици и министри на всичко. Пример за това е Меглена Кунева. Смятам, че министърът у нас трябва да е човек професионалист в съответната област. Ако е на образованието, то е нужно поне 15 години да е бил учител, преподавател, директор и т.н. Фалшива е мантрата, която ни припяват тук, че щом някой е адвокат, юрист, то става за министър на всяко ведомство. През годините се разбра и, че не може да си политик, същевременно депутат и като капак да се занимаваш и с бизнес. В България това не става, не сработва.

- Модерни учения вече отричат съветския призив за ролята на интелгенцията в политиката. Вие, от висотата на своите преживявания, какво мислите за събратята си по занимание?

Мястото на интелигента не е в политиката. Освен, ако не реши да става професионален политик, но пък тогава престава да е интелигент, в руския смисъл на понятието, за което говорите. Ако човек с такива занимания остане по-дълго време в политиката, той се депрофесионализира. Аз сам се оттеглих, защото обожавам професията си на литературен историк. Не понасям съборното говорене за всичко и към всички. Но съм сигурен, че е важно да работим в своите области за възраждането на нашата общност. Защото днес българите не желаят да живеят заедно. Затова и не се раждат деца, бяга се в чужбина и се повтаря лозунгът от соцализма: „Аз на вас няма да ви работя, няма да ви живея този живот“...