ДЖЕРЪМИ ШАПИРО, VOX.COM

Пристигам в Брюксел. Влакът от Лондон е пълен с обичайните китайски туристи и отегчени бизнесмени. Обратно на впечатлението, което създава CNN, градът няма нищо общо с Кабул. Дълги редици от недокоснати къщи излъчват крещящо буржоазно спокойствие (всъщност – нашепват нежно буржоазно спокойствие).

Докато обикалям около жп гарата, войници с мрачни лица и впечатляващо големи автоматични оръжия грубо претърсват бездомник. Той не изглежда опасен. На заден план не се чуват стрелба или експлозии. Всекидневният живот в Брюксел продължава в своя обичаен, лишен от слънце ступор.

Извън гарата мисля за 35-имата невинни, трагично убити в метрото и на летището, докато са вършели обикновени неща. Не мога да не си представя, че и някои от любимите ми хора можеха да са на тяхно място.

Но докато наблюдавам брюкселския трафик, си мисля също и за тези двама или трима човека, които според статистиката са умрели в пътни злополуки същия ден. Вероятно и те са се занимавали с обикновени неща и вероятно също са загинали трагично.

Но ние няма да организираме за тях протестни маршове и вестниците няма да оплакват загубата им. Фактически така и няма да разберем, нито ще се заинтересуваме кои са били те. Все пак, автомобилите убиват по двама-трима или повече такива всеки ден.

През 2015-а в САЩ е имало 372 масови престрелки, при които са убити 475 души и ранени 1870 – и все пак борбата с масовите убийства е дребна тема в президентската кампания. Но терористичната атака в град от другата страна на океана, убила много по-малко хора, вече се завъртя в кампанията.

Заедно с мнозина други автори, аз правих проучвания и писах за диспропорционалната реакция спрямо тероризма през последното десетилетие — за опасностите, които тя носи за свободата и демокрацията – и дори за това как окуражава терористите. Президентът Обама изглежда е съгласен.

И все пак отсега е пределно ясно, че тези аргументи, колкото и силни да ми изглеждат, никога няма окажат влияние.

Междувременно телефонно позвъняване от САЩ ми напомня, че не съм успял да убедя дори собствената си майка. Тя не е щастлива, че съм се осмелил да посетя Брюксел. Съветва ме да стоя далеч от места, където се събират повече хора. Тя ме обича, но страхът ѝ е по-силен от вярата ѝ в моите анализи (което ме убеждава, че ме чете редовно).

Разликата между нейната представа за Брюксел и реалността едва ли е изненадваща. В САЩ медийната истерия около терористичните атаки, страхът, който генерират, пресилените коментари на политиците, предизвикани от обществените реакции, отдавна са рутина.

Защо? Защо продължаваме да избираме страха? Защо ни изглежда, че е много по-страшно да бъдем убити от терорист, отколкото от пиян шофьор или аполитичен психопат с пушка?

С годините забелязвам три важни причини.

1) Човешката неспособност да разпознаваме истината от преувеличенията

Хората са еволюирали в малки общности от по стотина членове. Ако живеете в такава общност и мечка изяде някого, определено ще има голям смисъл да се вземат мерки за избягване на мечки.

Но ако живеете в общество от 300 милиона души (САЩ) или 7 милиарда (света) и мечка изяде някого (дори даже на живо по телевизията), няма особен смисъл да променяте живота си.

Хората не могат да осъзнаят това със стомаха си. Числа като 300 милиона или 7 милиарда са просто прекалено големи, за да могат да бъдат осъзнати от човешко същество. Сблъсквайки се с такива числа, човек губи умението за вероятностна преценка и започва да вярва повече на преувеличенията, отколкото на статистиката.

Понеже статистическият риск да ме прегази автомобил е много по-голям, отколкото да ме убие терорист, майка ми би трябвало да ме посъветва да стоя далеч от пътища и улици, а не от Брюксел. Но тя не е сама във вярата си в преувеличения. Всъщност, без този генетичен порок, тероризмът нямаше да може да съществува и да се възползва от него. (Нито пък лотарията, но това е друга история.)

2) Медийното насищане

Константното, глобално медийно покритие означава, че ние прилагаме увреденото си умение за вероятностно преценяване на глобалното предлагане на преувеличения. Интензивното медийно отразяване днес направи тероризма много по-ефективна тактика, отколкото е бил някога.

Една популярна класация, която обикаля из туитър и фейсбук тези дни, ни напомня, че проблемът с тероризма в Европа през 70-те и 80-те години е бил много по-голям, отколкото е днес.

Жертви на терористични атаки в Западна Европа през 70-те и 80-те години

Осемдесет и петимата, убити от взрива на жп гарата в Болоня през 1985-а, умират точно преди старта на CNN и така и не влизат в съзнанието на американците.

Днес взривовете в метрото на Брюксел отекнаха в главите ни в реално време чрез нови и нови преразкази и ярки картини. Усещането е като да нападат нашата общност.

3) Склонността за надценяване на чуждестранния враг

Смъртта от чуждестранни врагове събужда специален вид страх. Ние сме склонни да повярваме, че чуждестранните заплахи, особено тези, което не разбираме напълно, са отвъд контрола на полицията и армията и имат умните стратегии и капацитет да унищожат нашите общества.

Има логика в тази идея. Наистина е по-вероятно е да ви убие самотен психопат, отколкото терорист. Но след стрелбата в мола самотният психопат няма да се събере със свои приятели самотни психопати в тяхното убежище в Сирия, където да отпразнуват успеха, да анализират опита си и да планират нови убийства. А терористите ще го направят.

Лесно е да повярваме, че самотният психопат ще си остане общо взето такъв какъвто е, докато терористичната заплаха може да расте безгранично. Популярната, макар и много малко вероятна идея, че терористите мога да се сдобият с ядрено оръжие, продължава този страх до неговото логично заключение.

Но всъщност тероризмът е оръжието на слабия и самата му употреба демонстрира определено ниво на отчаяние. Изследванията показват, че групи, използващи тероризма, рядко печелят или получават отстъпки. Ето защо не е изненадващо, че Ислямска държава прибягва до тероризъм в Европа в момент, когато започва да губи територии и войната в Близкия изток.

Ние срещнахме врага и врагът сме ние

Както разбра и президентът Обама, политиците реално могат да направят много малко срещу ирационалния страх в обществото от тероризма.

Може би най-ефективно би било, ако хората бъдат принудени да изучават статистика – тогава ще станат по-неподатливи на ирационални страхове. Но такава мярка вероятно ще бъде по-непопулярна дори от въвеждане на задължителна военна служба и изпращане в Близкия изток за война с терористите. Опитите за ограничен контрол над медийното отразяване биха били не само неефективни, но и антиконституционни. А опитите за унищожаване на чуждестранните врагове, дори и да са успешни, просто ще създадат нови и още по-гневни терористи.

Политиците знаят, че ако не успяват да разпознават обществените страхове, колкото и да са ирационални, скоро ще останат без работа. Така че те правилно игнорират хора като мен, когато им казваме, че тероризмът не е толкова голям проблем.

Добросъвестните от тях търсят начини за насочване на тези страхове в по-продуктивни дейности – например увеличаване на обществената устойчивост на терористични атаки. Те се стремят да понижат усещането за страх до възможния минимум и да привлекат всички общности в усилията за предотвратяване на радикализация на младите мъже и жени.

Хитрите търсят как да се възползват от тези страхове. Те често препоръчват политики, като предложението на републиканския кандидат за президент Тед Круз за тежко въоръжени постоянни патрули в мюсюлманските квартали – въпреки че според почти всички експерти това само ще влоши проблема.

Истинската заплаха е ужасяващата симбиоза между терористите от Изток и популистите на Запад.

Но не се притеснявай, мамо – утре се прибирам от Брюксел.

Площад Славейков