Не можеш в продължение на четвърт век да оставиш проблемите на националната идентичност, на патриотизма - с кавички или не, на гражданската сигурност и защита от престъпници - дребни, средни и едри, в ръцете на политически маргинали, и в крайна сметка да искаш тези понятия и свързаните с тях ценности да се изповядват по цивилизован начин.

 

Отстраняването на комунистическите режими в повечето страни на бивша Източна Европа се осъществи като национална революция - революция за национално освобождение и възраждане на националните общности като демократични европейски страни. Дали заради необходимостта да се де-легитимира "възродителния процес", дали заради злоупотребата на бившата комунистическа партия с национализма и подклаждането на страховете на хората в началото на демократичните промени, българската демократична общност отказа да включи в своята коалиция СДС представители на умерено националистически възгледи. Либерали, социалдемократи, радикалдемократи и всякакви други крилца и перца на ранния СДС гледаха "под око" и с подозрение всеки намек за необходимостта от интегриране на хората с традиционалистки - включително националистични възгледи. Така патриотизмът и национализмът - изберете си това, което ви харесва повече - бяха отдадени за разпореждане на бившите комунисти от консервативно-носталгичната коалиция на БСП, често в съюз с примитивни и номенклатурни по произход националистически групировки от типа на ОКЗНИ ... та чак до Атака. По този начин широки слоеве от българското население, които по определение биха гласували за умерено-консервативни партии от типа на днешната ГЕРБ, бяха принудени да се влачат след бившите комунисти и "националистическите" им епигони. Дори Иван Костов в качеството си на премиер публично "погреба" национализма при ратифицирането на европейската Конвенция за малцинствата. Демократичната общност в България бързо разви свой собствен елит, който строго съблюдаваше конвенциите на либерално-космополитната ценностна система и дежурно се мръщеше - продължава да се мръщи на всичко, което има връзка с понятия като патриотизъм, национални традиции и т.н. Правозащитните крила на този елит целенасочено превръщаха най-ляво либералните възгледи за "колективни човешки права" в норма на обществените отношения. За тях противопоставянето на примитивно-ксенофобските ориентации на пишман-националисти и "атакисти" бе добре дошло - то ги спасяваше от необходимостта да дебатират своите тези с по-умерени и по-интелигентни хора от консервативно-националистическия спектър. Либералната общност придоби специфична хегемония в обществения дебат и във връзка със самопоставянето си като легитимен посредник между образцова либерална Европа и "недоразвита", остатъчно-патриотична България. Така "История славянобългарска", Добри Чинтулов и "Под игото" се превърнаха в смешни артефакти на едно тромаво, провинциално и глуповато минало, свързано с примитивните емоции на национализма. Либералната общност се срамуваше от своя недодялан селски произход, стигащ до "Гераците" и "Чичовци" и гледаше да ги изтласка колкото е възможно повече в кьошето на собственото си подсъзнание - и в кьошето на образованието и на обществения дебат. Е, сега на кого да се сърдим? Когато не искаме символ на нашата национална идентичност да бъде "Къде си ти любов народна" и "Де е България" - символ ще ни бъдат Динко и Перата. Общностната идентичност поражда ценности и емоции на принадлежност - включително националната идентичност. Когато тези ценности не се култивират по мярата на най-високите образци на националната традиция, общественото дъно ги окупира - и артикулира. И още нещо - България в продължение на четвърт век живее в една все по-дълбока дилема на своята обществена сигурност. Бруталната кражба на общественото богатство на висше държавно ниво, масовата дребна и средна престъпност на битово ниво, де-модернизацията, мутризацията и феодализацията на обществените отношения... Всичко това създава напрежение, отчаяние, бягство и гняв - стигащ до ярост. Търпяхме всичко това десетилетия и се възмутихме, когато същите мутри, наложили стандартите ни на обществено поведение постъпват така и с нелегалните имигранти. Що за лицемерие? Значи можем да търпим и да мълчим когато се бият, грабят и брутализират изоставените от държавата български граждани, но се възмущаваме когато това се случва - и то далеч не в тези размери, с имигрантите? Защо се възмущаваме? Ами какво ще каже Европа... Лицемерието е стара либерална добродетел, но и то трябва да се потребява с мярка. Като стана дума за Европа - знаем ли, че националната сигурност на Швейцария е в ръцете на доброволчески отряди от граждани, обучени и организирани да бъдат армия или гражданска защита когато се наложи? Кой наплоди 200 000 охранители в България, значителна част от тях с мутренски манталитет - без контрол, без стандарти, под произвола на олигархичните групировки? И сега ли се усетихме, че това е една армия, която няма да твори добродетели в българската обществена среда - нито спрямо нас, нито спрямо имигранти и бежанци. Тук се пресичат две празни - изпразнени от легитимна обществена сила пространства. Първо, вакуумът, създаден от срама на либералния Душко Добродушков от патриотизма-национализма (ох, че проста манджа - печена тиква...), идентифициран от него като провинциална селяния. Второ, вакуумът на държава, в който самоорганизирали се милиционерски началници и подчинените им мутри създадоха стандарти за произвол на силата в беззащитното обществено пространство на пост-комунистическа България. Така епохата на нова глобална криза ни завари с куца държава и съсипан обществен морал. И кой очаквате при тези обстоятелства да спира заплахите от терор, или от ислямизъм, или от хибридна наглост? Каквото си постелиш - на това ще легнеш...